500 години от смъртта на Леонардо да Винчи

Отбелязваме паметната дата с откъс от предстоящия историческия трилър "Тайната библиотека на Леонардо“ на Франческо Фиорети.

На следващия ден Леонардо не отиде в "Санта Мария деле Грацие“. Заради влажността през последните дни имаше усещането, че цветовете, които беше направил до този момент, нямаше да се запазят. Щеше да използва синия цвят както за одеждите на Христос, така и за Юда, но за Юда щеше да прибегне до азурит, за Исус – до трийсет пъти по-ценното ултрамариново синьо. Нито един от двата пигмента не се препоръчваше за рисуване върху влажна основа. Свързващото вещество с времето щеше да промени цвета си. Трябваше да пробва различни масла – орехово масло или смола от кипарис – или пък друга дозировка, затова беше прекарал сутринта в експерименти с нови смеси в Корте Векия. После, след като получи резултат, който му се струваше задоволителен, обядва и в ранния следобед реши да върне посещението на Лука Пачоли. Пристигна в храма на францисканците и попита абата брат Амедео – единствения човек в манастира, с когото бе запазил добри отношения след всичко, което се случи с конгрегацията "Кончеционе“.

Брат Амедео беше монах от Калабрия, леко закръглен и нисък и винаги в добро настроение, но този път му се стори доста напрегнат. Беше го посрещнал с обичайната сърдечност, ала не му се видя много весел. Абатът му съобщи, че монасите, включително математикът от Сансеполкро, са се събрали в библиотеката, за да обсъдят крайно неотложен въпрос, че не би могъл да му каже нищо повече и че ще го съпроводи до стаята на монаха, където може да го почака, докато той отиде да го извести за посещението. Така Леонардо влезе в килията на математика. В нея имаше походно легло, пейка за коленичене при молитва пред едно разпятие, писалище до стената, етажерка за книги и един сандък под прозореца, през който се виждаше манастирският двор. Обзавеждането включваше само най-необходимото не само за учен, но и за францисканец. Изправен върху писалището, просто опрян о стената, стоеше портрет на монах и най-вероятно това беше самият той – Лука Пачоли.

До него бе нарисуван млад добре облечен благородник. Пред монаха имаше две книги – една затворена и една отворена, малка черна дъска, на която беше начертан триъгълник, вписан в окръжност, висящ от тавана твърд кристал и додекаедър от дърво, поставен върху затворената книга. Започна да анализира творбата с очи на опитен познавач. Прочете надписа върху затворената книга: LI. R. LVC. BVR., "Книга на преподобния Лука ди Борго“. Това беше "Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ – екземпляр, достоен да бъде подарен на принц, по-добре подвързан от този, който му бе продал Кардано. Същият екземпляр, нарисуван на картината, се намираше физически пред нея, сложен на бюрото. След това прочете надписа върху свитъка до книгата: IACO. BAR. VIGENNIS P. 1495, "двайсетгодишният Якопо ди Бартоло, или Ди Бартоломео, или Барбариго, или Барбаро, или Ди Барбарано (ме) нарисува през 1495 година“. "Последовател на Антонело“, помисли си.

И ако авторът наистина беше на двайсет, определено заслужаваше внимание. Много му харесаха отблясъците по кристала, в който се виждаше три пъти отражението на прозореца отляво – прозорецът не фигурираше на картината, но отраженията показваха три пъти образа на разкошен дворец. После се концентрира върху фигурата на францисканеца и неговото изражение. Затвори едното си око, повдигна ръка и с нея закри първо лявата, после дясната половина на лицето на монаха. Както си и мислеше: лявата (дясната половина на математика) се усмихваше, а другата излъчваше тъга. Обърнатата към светлината и кристала беше лъчезарна, а тази откъм тъмнината и дървеното тяло – мрачна. Добра идея, каза си. Беше ясно, че картината изразяваше Платонова представа за математиката като средство за издигане от мътната и лепкава тиня на материята към светлата чистота на абстрактните форми. Ключът се криеше в двете твърди тела – едното, чиито стени бяха квадрати и триъгълници, и другото, додекаедъра с дванайсет петоъгълни стени. Едното – прозрачно, другото – непрозрачно, едното – висящо във въздуха, другото – тежко, поставено върху затворената книга, едното – по-близо до сакралността на сферата от другото. Но изцяло му убягваха връзките между двете тела, отворената книга и начертаните върху дъската фигури.

На нея имаше и числа, изписани с дребен шрифт и обърнати обратно: сякаш представляваха сбор...

– Харесва ли ви? – попита глас зад гърба му. Той се завъртя и се озова срещу мъжа от картината, съвсем същия. – Ако изключим начина, по който рисува ръцете, авторът е многообещаващ младеж – отвърна художникът.

Лука Пачоли остана смаян от външния вид на Леонардо. Беше елегантен със своята одежда от пурпурен атлаз под наметалото, което стигаше до коленете му, силна и стройна фигура, сухо лице, гъста и къдрава кестенява коса, разделена на две симетрични половини с път по средата, къса и добре поддържана брада, дълбок и магнетичен поглед. С изключение на брадата – както изглеждаше, беше си я пуснал наскоро, – като се замисли, монахът го оприличи на Витрувианския човек от рисунката, която бе видял предния ден с несъответстващите си квадрат и кръг, което го бе смутило много.

– Не ви харесват ръцете ми?

– Нека да ги стисна и да изразя цялата си радост от факта, че ви виждам тук, сред нас. Ще се чувствате добре в Милано. След смъртта на Лоренцо Великолепни Флоренция вече не е фарът на Европа. Стиснаха си сърдечно ръцете.

– Чест е за мен – отвърна монахът.

– Най-вече защото ме осведомиха, че вие сте помолили Сансеверино да ме покани тук. Но кажете ми за ръцете... Не ви ли харесва творбата?

– Напротив – отговори Леонардо. – Това е много добра картина. Художникът, който я е нарисувал, има талант. Къде ви е направена?

– Във Венеция, от двайсетгодишен ученик на един ученик на Антонело да Месина. Та какво казвахте за ръцете?

– Прощавайте – поде Леонардо. – Аз много внимавам с ръцете, стремя се да ги рисувам с маниакална точност, а дясната ви ръка не е съвсем добре очертана, дори заради необичайния начин, по който е хванала писеца. Но що се отнася до всичко останало, това е забележителна творба. Кой е мъжът, изобразен до вас?

– Месер Джовани Гонзага – отговори монахът, – трето дете на Федерико, който е баща на настоящия синьор на Мантуа. Тогава той се намираше във Венеция по чиста случайност и прие с охота да позира до мен. Ще изпратя в Урбино един екземпляр от труда си "Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“, който виждате на масата, и картината. Посветих книгата на херцог Гуидобалдо да Монтефелтро, синьор на града, а картината ще подаря на съпругата му Елизабета Гонзага, сестра на Франческо, маркиз на Мантуа, и на месер Джовани, младежа от портрета.