Драго Симеонов за новата книга на Георги Тенев: „Балкански ритуал” е смела, умна и красива литература

Драго Симеонов за новата книга на Георги Тенев:

Жоро, завърших четенето. Поздравявам те горещо! Нещо повече, усещам се малко екзалтиран, дано не звуча патетично, но се бях уморил от слаба българска проза и ти ми върна надеждата. Опитах се с краткия си отзив да бъда на нивото на текста ти, защото наистина много ми хареса. Дано съм постигнал нещо. Още веднъж - поздравления!

"Времето е киселина, която те разяжда, докато направи дупки в теб, дупки в паметта”. Безпощадна максима, вкопана в съзнанието на литературен персонаж. Ще ни се да добавим, че в по-общ план дупките в паметта са и празнини в книжнината. Дали в тях има смъртоносни тайни, останали умишлено скрити или културни съкровища, които принадлежат на всички, е голямата загадка пред всеки духовен иманяр. Или читател, ако предпочитате. Важното в този изследователски процес е умението в разкриването на пластовете. Георги Тенев е забележителен в това отношение. Богатството на езика му, динамиката на повествованието и конструкцията на характерите е рядко срещана местна ценност, която при него неусетно надхвърля националния топос.

"Балкански ритуал” е дълбока книга. Тя е хроника на времето и времената. Напрегнат апокриф, който трябва грижливо да бъде съхраняван, не крит. Едновременно криминален, духовен, политически и културологичен роман, майсторски композиран и блестящо разказан. Впечатляващи художествено - документални епизоди, чиято сценография е болезнено позната и въпреки това с аурата на фикция. Динамичният сюжет  винаги знае кога и къде да забави темпото, да спре времето и да прескочи дупката, която то оставя в нас. В известен смисъл това е книга за книгата, необходима и в същото време опасна, своеобразно житие на исторически типажи и заедно с това напрегнат трилър с кинематографичен заряд. 

Ритуалът, тази поредица от действия, свързани с определена култура, има странни измерения на територията ни и ние продължаваме да го следваме по силата на балканската си обреченост. Но дори когато не откриваме нищо сакрално в тленната му баналност, той илюстрира кои сме ние. Каква е основата ни, която може да неутрализира киселината на времето и да я превърне в солта и водата на тези земи. "Балкански ритуал” е смела, умна и красива литература. Грижете се за нея и времето изгубва значение.

Представяме и откъс:

– Масовата култура е за масите. Как да ти го кажа по-ясно? Ти опитвал ли си се на пазара между зеленчуците и плодовете да продаваш книги? Нищо няма да излезе от тази работа. Книгите са си книги, а зеленчуците са за всеки. Човешко е, нали? Ето ти значи изводът: това, което можеш да го определиш като човешко, то е масова култура. Ясно e, че в природен вид книгите не стават за четене, ако не научиш първо буквите, нали? А пък опера или концерт, тия неща могат само да изплашат дивото животно, респективно човека в неговия природен вид. Не, не ми отговаряй нищо, ти си лежи, знам, че имаш нужда да премислиш.

Край леглото на Мандаджиев се бяха събрали трима души. Този, който говореше, беше възпълен, с деен вид, правеше енергични жестове, но въпреки големия си обем тялото му имаше бяла и нежна кожа. Вторият беше наметнал бяла медицинска престилка над скъпия сив костюм от вълнено фреско. Третият беше някак встрани, в по-скромно сако, опънато на острите му приведени рамене. Но и тримата си стояха с обувките, без калцуни. Дебеличкият с пухкавите длани и с пръсти като кебапчета дори държеше незапалена пура. Сякаш ей сега ще щракне бензиновата запалка, която премяташе в джоба си.

– Безсилието кара злите хора да стават агресивни – продължи пухкавият. – И не само злите, повечето от нас се смачкват под напрежението и показват озъбената си страна. Тия типове щяха да те разкъсат преди малко, сам видя. Това ли трябваше да дочакаш? Нищо не може да те унижи толкова, колкото властта. Ето, виждаш, че искат от теб всевъзможни неща. Ти си един разбран, пластичен човек и с твоята сговорчивост те злоупотребяват. Нима не беше възможно да бъдеш и нещо повече от това, което ти предлагат мизерните обстоятелства? – Той щракна със запалката, все едно някакво зверче хлопна челюсти, и се наведе над леглото на Мандаджиев. – Корупцията, тя съществува около това проклето министерство и около всички министерства, всеки знае. Съществува си отдавна, далеч преди теб и преди този кабинет. Уви, няма как да си тръгне с вас, дори да си подадете исканата оставка. Впрочем тази система е наречена малко претенциозно корупция. Нещата са по-прости, по-първични, бих казал. Това е преплитане на сили, организация на невидима икономика, скачени магистрали на власт и пари, които излизат от народа и пак там отиват. Това е стар модел, източен модел, османски вариант. Той е муден и застоял като блато, но и по някакъв начин е благ, нали забелязваш? Хората изграждат клиентели, трябва някак да им се отпуска от меда и маслото, за да продължава да се върти тоя свят. Нали и незаконно отклонените средства също ще се изхарчат, какъв проблем има тогава? Ще забогатее един, но той не е сам. Самичък човек не живее, всяко богатство рано или късно става на народа, няма давност за тази работа. От народа тръгват бъдещите милионери и милиардери, не са се пръкнали от облаците. И ето това е човешко. Корупцията е човешка. Но да не се отвличам повече. Ще изляза на терасата да попуша, а ти си помисли: мечтател ли си, или прагматик? Духовна форма ли си, или материалист?

Фотограф: Калин Иванов

Човекът топка се измъкна навън, разпръсквайки аромат на палисандър от своя арабски парфюм "Ал Басел“. Зарови пръсти в смолистата си брада, очевидно допълнително оцветена с лъщяща боя. А Мандаджиев лежеше объркан и със студени стъпала. Колкото и да придърпваше чаршафа, усещаше, че завивката не го топли. Отдолу беше гол, само с една болнична нощница, без бельо. Главата му щеше да се пръсне, нищо не успя да схване от думите на този. Какво искаше, какво си позволява, мислеше си министърът, проследявайки го с поглед. Познаваше ли изобщо този тип? Сега мисълта на Мандаджиев беше някак забавена, щракаше с износени колелца като в часовник за ремонт. Нещо в смазката на колелцата не беше наред. От лекарствата, които се вливаха в него през системата, министърът се чувстваше като хокеист, търкалящ по леда рохко яйце, като тежкоатлет, натоварен да крепи купчина пух върху раменете си. Товарът щеше да се разсипе всеки момент, министърът имаше такова усещане, паниката го караше да трепери и да не бърза нито с думите, нито с движенията на очите дори, за да не предизвика верижна реакция. Той лежеше неподвижен и чакаше някаква сила да му дойде на помощ, да внесе ред и яснота. Леглото, на което се свиваше, се намираше в самостоятелната стая номер 15 на първия етаж на Правителствената болница, сектор Централен. А той дори не знаеше името на клиниката, защото беше постъпил тук, не доведен, а донесен, в размътено състояние на съзнанието. Може би затова тези посетители сега го гледаха така състрадателно. Мъжът, наметнат с престилката, се размърда. Показаха се ръцете му, стискаше чадър.

– Ти, Мирославе, изглежда, си изложен на агресия, която надхвърля силите ти, дето се казва, нивото ти. Това сигурно е атака от хора, каквито ти принципно не познаваш, а и ние не ги познаваме. Те не са от нашия кръг. Както има една приказка, друга порода са те, друг естествен вид и няма как сега тепърва да им разберем логиката и мотивациите. Ударът върху тебе е бил светкавичен...

Макар да беше наметнат с лекарска престилка, този мъж в изискан костюм от рехава лятна вълна очевидно не беше лекар. Говорейки, той показваше блестящите си зъби. Беше над шейсетте, с много фино поддържана клиновидна брадичка, прошарена и достолепна. Имаше правилен нос, който разделяше лицето му на две симетрични части, едната побрала едновременно три малки бенки – на бузата, на скулата и малко зад слепоочието. Бенките не бяха грозни, а само го правеха запомнящ се и уникален, един мъж с плътен глас и фигура на скиор, който въпреки възрастта си не е занемарил заниманията със спорт. 

– Прибирам се снощи аз от Париж – продължи мъжът, – и още като четях българските вестници в самолета… направо се изпотих. Поне е ясно, че те, които и да са те, не се интересуват от теб лично. Това е някаква групова игра, целите са сложни, коренът на нещата е в политическата мафия, ясно ти е. Целта не е да те унищожат лично, по-скоро е в ход някакъв голям заговор. Но и ти си наивен, мнооого наивен човек! Как може да не ти мине през ума, че такива антики, книги, икони и всякакви подобни неща не се появяват току-така и ако нещо изплува от ония времена на Студената война, то не може, ама никак не може да е минало без намесата на Държавна сигурност. Ясно е като две и две. Кой, моля ти се, ще краде или дори ще се осмели да държи при себе си ценности, които са държавна собственост и си стоят по музеите? Кой, ако не ония хора, има ли смисъл да се съмняваме?