Още един ден на Иван Денисович

Тази година се навършват 100 години от рождението на големия писател Александър Солженицин.

Разбира се, тези времена отдавна са отминали. Петдесетте години може и да са били относително щастливо време за други, по-свободни краища на света, но тук по-добре да ги помним само като предупреждение. Дано никога не се връщат. Затова е хубаво, че "Един ден на Иван Денисович“ отново ще бъде публикуван у нас. Имаме нужда от такива напомняния. Свободата винаги е само на едно поколение. 

Преводът на Венцел Райчев е точно толкова свеж, разговорен и верен, колкото е бил и при първото българско издание от 1990 г. За щастие, част от руските каламбури се получават отлично и на български. И тонът на Солженицин звучи по нашенски, разбираемо и естествено. На негов фон прочутата "1984“ си остава далечна. 

"Един ден…“ е книга, която не само всички сънародници на автора трябва да прочетат (това май Ахматова го беше казала); тя е подходяща и за българи, родени преди едва двайсетина години. Понеже сега е модно да се разправя колко нормален, благодатен, хуманен и читав бил комунистическият режим – ето им книга. Книга от съвременник. От лагерник, зек. Книга, написана от съветски воин, герой  и офицер от Втората световна, извинете – от Отечествената война. Човек, който няма причини да лъже и който е бил хем руснак, хем православен (по време, в което религията изобщо е преследвана в Русия), хем доказан храбрец. Това не са измишльотините на Шолохов, а повест за лагерни истини, изпитана на собствен гръб. Кой може да не вярва на Солженицин? Или може би той ще се окаже "лош“ като нашия Георги Марков? Ха, та авторът в последните си години дори направи грешката да се срещне с Путин и да му стисне ръката, което може само да повиши значимостта на този писател в очите на някои. Нашите по-неориентирани, нови читатели, които си въобразяват, че Сталиновият СССР е бил някаква утопия на нормални човешки отношения, имат всички причини да харесат автора на "Иван Денисович“ и сетне да стискат зъби докато четат. 

"Един ден на Иван Денисович“ не е много дълга. Тя наистина разказва за един – и при това относително щастлив – ден в "трудовите“ (всъщност на практика концентрационни) лагери на Съветския съюз след войната. Някои вътре са просто протестанти, други са обикновени руски войници, трети са казали нещо непредпазливо… и всички бачкат като кучета – без смисъл, дори без материална изгода за държавата, при нечовешки условия. Искате да научите нещо за Белене и Ловеч? Искате да видите лицето на комунизма? Ето го. Това вече не е първият кръг на Ада, но още не е и деветият. Лагерът на Иван Денисович Шухов е може би някъде по средата – четвърти или пети кръг от системата за мъчения, довела да унищожението на човешката самостоятелност и станала причина за отрицателен, изкуствен отбор на населението между над двеста милиона граждани на една уж преуспяваща страна. Напомня малко и на преживелиците на малцината оцелели от нацистките лагери… защото колко много си приличат авторитарните режими на ХХ в.! И колко по-чудно е, че някои наивници, глупаци или пък престъпници се опитват да ни върнат към точно тези режими. Четете, четете. Сега е зима, "Един ден…“ може да ви смрази още повече. 

И при това тази тънка книга дори не е най-страшното описание на зековската действителност. Варлам Шаламов има и по-ужасяващи страници. Потърсете си неговите "Колимски разкази“ или "Концлагерът Белене“ на Борислав Скочев, ако още не сте ги чели, за да можете да сравните различните текстове по една и съща тема. Художествената и документалната литература удивително си приличат. Хубаво е да се четат такива книги, за да не би да се подведем и да се опитаме да повторим същите дивашки експерименти. Нали трябва да се учим от историята. 

Солженицин има един прекрасен израз към края на "Архипелаг ГУЛаг“: "Няма закон“. Държавата, опасана с железни обръчи и мачкаща човека, все така съществува или поне се възражда, а закон все няма и няма. Съдът е пристрастен, виновни са нужни, а личността няма значение. Иван Денисович в своя лагер си знае, че и след изтичане на присъдата няма да бъде пуснат на свобода. Пък и самата присъда е издадена… за какво? Задето за кратко е бил пленник на нацистите? Ето я цялата книга в едно изречение. Денят на Денисович никога няма да свърши. Точно от това трябва да се пазим. Отново. 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт