Откъс от новата книга на Елена Феранте

„Тази, която си отива, тази, която остава“ е поредното завлядяващо четиво на мистериозната Феранте.

Очаквайте четвъртия роман от поредицата, "Историята на изгубеното дете“, удостоен със Златен медал на Независимите издатели и номиниран за "Ман Букър Интернешънъл“. Повече за "Тази, която си отива, тази, която остава" може да прочетете и тук.

 

превод: Мария Добрева

Книгата се продаваше цяло лято, а аз продължавах да говоря за нея в различни градове на Италия. Сега внимавах да я защитавам с дистанциран тон, като от време на време поставях на мястото им най-нетактичните от публиката. Току се сещах за думите на Джилиола и ги смесвах със собствените си, като се опитвах да им придам някаква последователност. Междувременно в началото на септември Пиетро се пренесе във Флоренция, в едно хотелче до гарата, и се захвана да търси жилище. Откри един малък апартамент, който се даваше под наем в близост до базиликата "Санта Мария дел Кармине“, и аз веднага отидох да го видя. Беше жилище от две тъмни стаи в трагично състояние. Кухнята беше малка, банята нямаше прозорец. Когато навремето ходех да уча в чисто новия апартамент на Лила, тя често ми позволяваше да се излягам в чистата ѝ вана и да се наслаждавам на топлината и на дебелата пяна. Ваната в апартамента във Флоренция беше надраскана, жълтеникава, от онези, в които можеш само да седнеш. И все пак потиснах недоволството си, казах, че става: курсът на Пиетро започваше, трябваше да работи, не можеше да губи време. А и си беше цял дворец в сравнение с апартамента на родителите ми. Но се случи така, че точно когато Пиетро се готвеше да подпише договора за отдаване под наем, намина Аделе, която, за разлика от мен, не се посвени да говори. Отсъди, че апартаментът е дупка, напълно неподходяща за двама души, които ще трябва да прекарват голяма част от времето си, като работят затворени вкъщи. Така че направи това, което синът ѝ не беше направил, при все че можеше. Вдигна телефона и мобилизира, без да обръща внимание на упоритите протести на Пиетро, няколко свои познати от Флоренция, 101 всички те хора повече или по-малко влиятелни. За нула време намери близо до "Сан Николо“ за наем, смехотворен, благодарение на връзките ѝ, пет светли стаи, обширна кухня и нелоша баня. Не се задоволи с това: направи подобрения на свои разноски и ми помогна да мебелирам къщата. Изреждаше предположения, даваше съвети, напътстваше ме. Но ми се наложи често да установявам, че няма доверие нито на моята отстъпчивост, нито на моя вкус. Ако кажех "да“, искаше да се увери, че наистина съм съгласна, ако кажех "не“, ме преследваше, докато не размисля. Изобщо винаги правехме това, което каже тя. А и аз рядко ѝ се противопоставях, следвах я, без да създавам напрежение, дори се стремях да се уча. Бях под властта на ритъма на думите ѝ, на жестовете, прическите, роклите, обувките, брошките, огърлиците, обиците, винаги забележително красиви. И на нея ѝ харесваше това мое поведение на прилежна ученичка. Убеди ме да се подстрижа съвсем късо, накара ме да си купя дрехи по неин вкус от един ужасно скъп магазин, който ѝ правеше големи отстъпки, подари ми чифт обувки, които ѝ харесваха и които щеше да купи на драго сърце за себе си, ако ги считаше подходящи за възрастта си, дори ме заведе при един свой приятел зъболекар. Междувременно сватбата, заради апартамента, който според Аделе имаше нужда от все нови и нови корекции, и заради Пиетро, който беше затрупан от работа, се отложи от есента за пролетта и това позволи на майка ми да удължи войната, която водеше, за да ми измъква пари. Стараех се да не се стига до твърде сериозни конфликти, като показвах, че не съм забравила за семейството, от което произхождам. Когато ни прокараха телефон, наех майстор, който да пребоядиса коридора и кухнята и да сложи нови тапети на виненочервени цветя в трапезарията, купих палто на Елиза и телевизор на изплащане. По някое време направих 102 един подарък и на себе си: записах се на шофьорски курс, взех си с лекота изпита и се сдобих с книжка. Майка ми възнегодува.

– Май ти харесва да прахосваш пари. За какво ти е книжка, щом нямаш автомобил?

– Ще видим. – Смяташ да си купиш кола, а? На колко възлизат спестяванията ти?

– Това не те засяга.

Пиетро имаше кола, разчитах, че ще мога да я карам, щом се оженим. Когато той се върна в Неапол с въпросната кола и докара родителите си, за да се запознаят с моите, ме остави да покарам из стария и из новия квартал. Прекосих с колата булеварда, минах покрай началното училище и библиотеката, изкачих се по улиците, където живееше Лила, докато беше омъжена, върнах се обратно, преминах покрай градинките и тези моменти зад волана са единственото забавно преживяване, което си спомням. Последвалият следобед беше ужасен и завърши с безкрайна вечеря. Аз и Пиетро положихме нечовешки усилия, за да разсеем неловката ситуация между двете семейства, които принадлежаха на толкова различни светове, че паузите на мълчание бяха безкрайни. Когато семейство Аирота си тръгна с огромните количества остатъци от вечерята, с които го натовари майка ми, изведнъж ми се стори, че правя голяма грешка. Аз бях част от това семейство, а Пиетро от другото, всеки един от нас носеше в тялото си предшествениците си. Какъв щеше да бъде нашият брак? Какво ме очакваше? Сходствата ни щяха ли да вземат превес над различията? Щях ли да успея да напиша още една книга? Кога и на каква тема? И Пиетро щеше ли да ме поддържа? А Аделе? А Мариароза? Една вечер, докато тези мисли се въртяха в главата ми, ме повикаха от улицата. Изтичах до прозореца, понеже разпознах на мига гласа на Паскуале Пелузо. Открих, че не е сам, беше с Енцо. Разтревожих се, по това време Енцо не трябваше ли да бъде в Сан Джовани а Тедучо, у дома с Лила и Дженаро?

– Можеш ли да слезеш? – извика Паскуале.

– Какво има? – Лила не се чувства добре и иска да те види.

– Идвам – казах и се втурнах надолу по стълбите, макар и майка ми да крещеше след мен:

– Къде отиваш по това време, върни се!

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт