Интелигентността не е проклятие

Каква е разликата между хиперестезия и ейдетизъм? Свръхчувствителните по-прозорливи ли са? Вярно ли е, че серотонинът се синтезира основно чрез консумация на протеини? Защо много учени отхвърлят тестовете за интелигентност? Какво да си помислим за блестящия интелектуалец с егоцентрично и безнравствено поведение? Или за обикновената домакиня със здрав разум, която се доверява на инстинктите си? Това са само някои от въпросите, с които се занимава уважаваната френска психотерапевтка Кристел Птиколен в книгата с „укорителното“ заглавие „Твърде много мислиш“. Тук поместваме въведението на авторката с известни съкращения. Преводът е дело на Албена Шарбанова.

Камий е двайсетинагодишна студентка. Идва на консултация при мен, защото „се чувства неуверена в себе си“. Още щом започва да описва проблема си, емоциите я връхлитат. Тя хапе устни, затиска ги с юмрук, едва сдържа сълзите си, непрекъснато се извинява за своята свръхчувствителност и отчаяно се опитва да се съвземе, за да продължи да говори. Разказът ѝ постепенно разкрива портрета на едно чудесно, интелигентно младо момиче, което няма големи житейски провали. Напротив, за свое собствено учудване Камий завършва успешно всеки университетски семестър. Обективно погледнато, всичко ѝ е наред. Въпреки това тя все повече се съмнява в себе си. С всяка изминала учебна година състудентите ѝ придобиват все по-голяма увереност. Започват да се ориентират и постепенно да си намират място в обществото. За разлика от тях, Камий се чувства все по-зле и се пита дали е избрала правилния път. Усещането ѝ, че се е излъгала, нараства постоянно.

В социалния си живот също се чувства различна. Интересите и разговорите на връстниците ѝ са в непрекъснат дисонанс с онова, което ѝ се струва наистина важно и увлекателно. На купоните ѝ се случва да изпита особено вътрешно отчуждение. Внезапно си задава въпроса какво прави там и защо другите видимо се забавляват в лекомислената и повърхностна атмосфера. Радостта им ѝ изглежда престорена. Затова изпитва едно-единствено желание: колкото се може по-бързо да се прибере у дома. В главата ѝ се въртят съмнения, въпроси и странни идеи, тревогата и обезверяването ѝ растат. Депресията дебне.

Камий изобщо не е изолиран случай. При мен идват за консултации много хора на всякаква възраст, които изпитват чувството, че са различни от околните, недооценяват себе си и това води до умственото им прегряване.

Настоящата книга, както и всички мои книги, е преди всичко резултат от професионалната ми практика. Отдавна слушам хората да ми говорят за себе си. Вече седемнайсет години слушам, наблюдавам и се опитвам да разбера всекиго от тях. От Ерик Бърн, бащата на транзакционния анализ, се научих да практикувам тъй нареченото „слушане на звуците от Марс“. Все едно сме пуснали развален магнетофон, ушите ни долавят някои думи и части от изречението по-добре от други. Този странен начин на слушане ни позволява да изолираме важните думи, ключовите фрази и главните идеи в потока на речта. Така малките фрази, които редовно се появяваха в речта на някои хора, привлякоха моето внимание:

– Мисля прекалено много.

– Близките ми казват, че съм объркан(а) и че си задавам много въпроси.

– Умът ми непрекъснато работи. Понякога ми се ще да го изключа и да не мисля за нищо.

Сетне други фрази допълниха профила:

– Имам чувството, че идвам от друга планета.

– Чувствам се неразбран(а).

От дума на дума си съставих нещо като портрет робот на хората, които мислят прекалено много. Постепенно открих съставните части на техните страдания и започнах да им предлагам решения… Кой би казал, че да си интелигентен означава да страдаш и да бъдеш нещастен? Но тези хора тъкмо от това се оплакват. Като начало, те не се смятат за интелигентни. И казват, че умът им не им дава покой дори нощем. Съмненията, въпросите, острото осъзнаване на нещата, прекалено развитите им сетива, които не пропускат и най-малката подробност, са им дотегнали. Всички те биха желали да изключат ума си. Страдат, защото се чувстват различни, неразбрани и наранени от съвременния свят. Гъмжилото от мисли в главата им ги препраща от една асоциация към друга, като всяка нова идея поражда безброй други и така до безкрай. Това обаче става много бързо. Те или заекват, защото не са в състояние да изрекат всичко наведнъж, или пък замлъкват, отчаяни от количеството информация в главата им. Липсва им опората на увереността. Тяхната система от убеждения, принципи и ценности е нестабилна, сякаш е изградена върху плаващи пясъци. Критикуват преди всичко себе си: „Защо другите не виждат онова, което е очевидно за мен? Ами ако аз греша? Ами ако правото не е на моя страна?“.

Очевидно е, че качества като чувствителност, състрадателност, емоционалност са правопропорционални на интелигентността. Тези хора са същински бутилки, пълни с нитроглицерин. При най-малкия сблъсък избухват от гняв или от безсилие, но най-вече от мъка…

Излиза, че на свръхефективните интелектуално хора, раздвоени между абсолютния си идеализъм и изключителната си прозорливост, не им остава нищо друго, освен да изберат аутизма или бунта. Затова непрекъснато се лутат между пламенните мечтания и тъжните констатации, между наивността и отчаянието. Те не се надяват да намерят помощ, защото усещат, че хората с добра воля не разбират проблемите им. Съветите на околните ги обезсърчават, вместо да им помогнат. Трябвало да си задават по-малко въпроси. Та те се стремят именно към това! Ала как да го постигнат? Да приемат, че светът е несъвършен? Това е невъзможно!

Мнозинството умствено свръхефективни са изключително безкористни. Парите не ги интересуват. За нормомислещите това е неприемливо. А за манипулаторите е добре дошло.

Консултацията им с психолог също е проблематична. Те се боят да не ги помислят за луди и за жалост, страховете им са основателни. Как хора с нормален ум могат да обхванат нечия свръхизобилна умствена дейност? Аналитичните психологически таблици, използвани в момента, раздробяват на части тяхното проницателно и могъщо мислене, като го обявяват за анормално и патологично. Умствено свръхефективните деца са проблем още в училище. Гледат на тях като на хиперактивни и неспособни да се съсредоточат, защото мозъкът им е скроен така, че да изпълнява едновременно много задачи, и те се отегчават, ако работят само върху една. Твърди се, че прескачат от тема на тема и че преглеждат данните отгоре-отгоре, докато всъщност са в състояние бързо и едновременно да се задълбочат върху различни теми. Много от тях
са се сдобили с ироничната представка „дис“, което ги кара да вярват, че умът им не е наред: дислексик, дисортографик, дисграфик… Когато пораснат, рискуват да се озоват с диагнози като гранично личностно разстройство, шизофрения или маниакално депресивно разстройство.

Там, където се надяват да намерят помощ и най-накрая да открият някакво решение, умствено свръхефективните се оказват напълно неразбрани и обявени за „дисфункциониращи“.

Тъй като свръхефективната умствена дейност все още не е добре проучена, не съществува термин, който да я опише с точност. Можем да използваме термини като „свръхнадарени“ или хора с „висок интелектуален потенциал“, но те са изтъркани и претенциозни. Смисълът, вложен в тях, е в пълна противоположност с ценностите на хората със свръхефективен ум и сериозно ги смущава. Те много по-добре приемат термина свръхефективен ум: според тях той представя по-сполучливо мисловния кипеж, който ги затормозява. Понятието „доминиращо дясно мозъчно полукълбо“
също им допада, защото смятат, че притежават не висока, а особена интелигентност. „Вярно е, че не мисля като останалите!“ е част от ключовите изречения, които често чувам. Ала в затрудняващия ги стремеж да намерят и най-вече да приемат думата, която най-точно ги определя, прозира изключителната им необходимост да бъдат прецизни. Първо, защото всяка дума почти никога не може да бъде пълноценен синоним на друга, след като притежава собствен нюанс. И второ, защото това, което са, не може да бъде описано с една дума. В такъв случай как да постъпим?

Жан Сио Факшен, авторка на книгата „Свръхнадареното дете“, се отказва да ги нарича „свръхнадарени“ и предпочита думата „зебри“. Терминът е добре подбран: зебрата е нетипично животно, неповторимо и неподлежащо на опитомяване, което умее да се слива с пейзажа. Само че в това сравнение липсва кучешкият аспект – верността, лоялността, привързаността и отдадеността на тези хора. Липсва и котешката им страна – тяхната деликатност, изострени сетива и докачливост. Да не говорим за невероятната им издръжливост…

Когато открих явлението свръхефективна умствена дейност, реших да не увъртам и се втурнах да наричам моите клиенти с термина „свръхнадарени“. Бях толкова ентусиазирана, че пропуснах да забележа колко са чувствителни. Мнозина се стъписаха, други се паникьосаха, а някои направо избягаха. Днес съм много по-внимателна в разкритията си и говоря за различно неврологично окабеляване и за доминиращо дясно полукълбо. И все пак информацията ги разтърсва. Макар интуитивно да усещат, че са различни, на тях им е трудно да се изправят срещу обективната реалност.

Дълго време търсих думата, която да обобщава най-добре техния профил. С близките ми направихме няколко брейнсторминги. Термините ADSL (от английски: „Асиметрична цифрова абонатна линия“) и HD „Висока разделителна способност“ първоначално ни се сториха забавни. Можех да ги нарека „спайдърмайнд“ заради бързия им ум и мислите им, които се преплитат като паяжина. Ала терминът „свръхефективни“ си остана като най-умерен и подходящ. При всички случаи настоящата книга няма за цел да ви залепи етикети, а да ви помогне да разберете себе си и да заживеете спокойно с бликащите в ума ви мисли.

Организирах книгата в три части, в които изтъкнах най-ярките аспекти на свръхефективността:

– Свръхчувствителност и мисловен кипеж.

– Идеализъм и чувство за разминаване с повечето хора.

– Третата част обединява всички предложени от мен решения.

Ще смятам, че съм постигнала целта си, ако, след като прочетете книгата от край до край, вие се помирите със самите себе си и с вашия великолепен мозък. Но за да извлечете най-доброто от него, ще трябва да се научите да го пилотирате.

Кристел Птиколен Твърде много мислиш интелигенстност свръхчувствителни