43 години от смъртта на Луи Арагон

Луи Арагон умира в Париж на 24 декември 1982 г. на 85-годишна възраст, с което слага край на един живот, белязан от историческия авангард, политическа ангажираност и една от най-известните литературни любовни истории на ХХ век. В последните си часове той е придружен от своя близък приятел и литературен наследник Жан Ристат, а тялото му е погребано в парка на Moulin de Villeneuve до гроба на съпругата му, писателката Елза Триоле.

Към момента на смъртта си Арагон е широко признат като ключова фигура на френския модернизъм, като започнем от сюрреалистични експерименти и автоматичното писане към обширни реалистични романи от цикъла „Le Monde réel“ и стиховете, които се превръщат в химни на Френската съпротива. През десетилетията много от стиховете му са превърнати в песни и изпълнявани от артисти като Лео Фере и Жан Фера, което спомага името му да остане в народната памет не само като „труден” модерен писател, но и като поет на любовта и борбата, достигнал до широка аудитория.

Годишнината от смъртта му на 24 декември често се отбелязва във Франция като повод да се преосмисли неговото сложно наследство: биографията му като сюрреалист, комунистически активист, редактор и публичен интелектуалец, както и ролята му в историята на литературната левица. Погледът към последните десетилетия от живота на Арагон разкрива и неговата еволюция от безкритичен партиен глас към по-независима фигура, която чрез списанието Les Lettres françaises предоставя платформа на дисидентски писатели като Александър Солженицин и Милан Кундера, оставяйки след себе си образа на автор, който постоянно се бори между идеологията, етиката и поетиката.

Отбелязваме годишнината от смъртта на Арагон с три стихотворения в превод на Силвия Вагенщайн

 

РЪЦЕТЕ НА ЕЛЗА

Ръцете си ми дай измъчван от тревога

ръцете си ми дай от тях аз бях пленен

от тях аз бях пленен без тях не мога

ръцете си ми дай и ето ме спасен

Тъй впримчени в най-жалкия капан

на шепите и аз примрял и блед

тъй впримчени – сняг в топлата ми длан –

топят се мигом както буца лед

Ти знаеш ли какво е рана жива

как трепет ме обзе и ме надви

ти знаеш ли как ножът се забива

как се издадох тръпнейки уви

Какво незримият език ни казва

ням говор като животински зов

чертите огледалото размазва

без думи сочи трепетна любов

Ти знаеш ли как в пръстите проблесна

с ефирната им плячка мисълта

ти знаеш ли искрата безсловесна

как озари в миг неизвестността

Ръцете си ми дай сърцето как се мята

да замълчи поне за миг светът

ръцете си ми дай и нека спи душата

и нека спи душата в сетния си път

Из „Луд по Елза“

 

КАКВО БИХ БИЛ БЕЗ ТЕБ

Бях вечният бунтар отхвърлил всички вери 

Във всичко черноглед за черното венчан

Какво бих бил без теб дойде и ме намери 

Застинала стрелка спрял времето да мери

Какво бих бил без теб сърце в леса приспан

Какво бих бил без теб и плах и неразбран

От теб узнах кое дарява ме с наслада

Че сводът се синее слепи същински юг 

Кръчмарският фенер уви не е отрада

Ръката си ми даде изтръгна ме от ада

Какво е да сте двама забравили са тук

Ръката си ми даде с любов един към друг

За щастие говорим и скриваме тъгата

Напразната надежда не е ли горък стон

И скъсаната струна китарен плач самата

Но има щастие и то ни е в ръката

Не в сънищата ни бленуван небосклон

А долу на земята мечтаният подслон

Из „Незавършен роман“

НОКТЮРНО

В леса сред дървеса и храсти

Отлитнаха съмнения и страсти

Безчет светулки звезден рой

Окичиха воалите безброй

На тази нощ благоуханна

Стрехите виж

И сбора птичи – гледка странна

Луи Арагон стихотворения Силвия Вагенщайн