50 години от смъртта на Пиер Паоло Пазолини

По повод 100-годишнината от рождението на Пиер Паоло Пазолини един от най-интересните съвременни литературни гласове на Италия – Дача Мараини – пише своята книга „Скъпи Пиер Паоло“. Само година по-късно (през 2023-та) издателство „Колибри“ представя тази удивителна проза (в превода на Вера Петрова).

На 02 ноември се навършиха 50 години от трагичната кончина на Пазолини и намираме в това повод отново да отгърнем тази книга. Всъщност – една от малкото у нас, свързани с личността и многогранното дело на тази титанична личност от ренесансов тип – Пиер Паоло.

С какво разполагаме дотук ли? Един поетичен сборник под редакцията на Кирил Кадийски (преводач е Любен Любенов) от 2006 г. и романът „Жесток живот“ с предговор на Светлозар Златаров (преводач е Никола Иванов) от 1979 г. Книгата на Дача Мараини ни измъква като читатели и публика от провинциалното блато: тук са концентрирани спомени, философски разсъждения, анализи, посветени на Пазолини.

Но нека тръгна отдалеч. Италианската култура се развива в две основни линии – едната е тази на Итало Калвино (роден едва няколко месеца след Пазолини), другата – на Пиер Паоло. При Калвино водеща е играта, постмодернисткият подход; при Пазолини (особено в края на живота, от времето на „Корсарски писма“, романа „Нефт“ или филма „Сало“) жизнерадостна шарада няма. И още: Калвино остава скрит зад творчеството си, авторът Пазолини е сякаш оголен в работата си, той е равен, тъждествен на творчеството си.

Ето защо, говорейки за Пазолини, не мога да възприема подхода на Ролан Барт (роден едва 7 години преди Пиер Паоло), който говори за „смъртта на автора“. В своята прословута теория Барт настоява авторът да бъде премахнат като централна фигура в анализа на текста:„Раждането на читателя“ – настоява той – „трябва да бъде заплатено със смъртта на автора“.

И ако този подход е възможен при Калвино (и творците в неговия игрови постмодернистки вектор), то при Пазолини – не е.

Особено ми харесва определението на професора от Булонския университет Марко Бацоки: Пазолини трябва да се мисли като континент; той трябва да бъде изучаван, изследван, подобно непознат континент. Близко ми е и друго мислене за Пазолини: през философията на Мишел Фуко (философия, разгърната през 80-те години, след смъртта на Пиер Паоло). Става дума за етическия принцип, въведен от Фуко: парезиастичното съществуване (от древногръцки „парезия“ означава „свободно говорене , пълна откровеност, да кажеш всичко, дори когато е смъртоносно опасно“). Парезиастът по Фуко притежава три основни характеристики: той казва истината от уязвимост (не от позиция на власт), той поема винаги риск (може да бъде осъден, изолиран, убит), той говори не, за да убеди, а за да остане верен на истината.

Пазолини живее и твори парезиастично: с цената на живота си, буквално.

Голяма част от разсъжденията на Дача Мараини в книгата „Скъпи Пиер Паоло“ са свързани именно с тази платена цена: защо Пазолини е убит, кой е извършителят, какво се крие зад всичко това? Нейният скъп приятел Пиер Паоло се явява в сънищата й: и ето, тя очаква да чуе от него какво се е случило, как точно е било.

И това не е измислица, не е литературна ала-бала. В историята на италианската култура фигурата на автора се е явявала в нужния момент и е разкривала нужната истина. Така се случва с Данте Алигиери (един от най-важните творци за Пазолини – в литературата му, във филмите му има множество скрити и явни цитати от „Божествена комедия“). Данте умира (заболява внезапно, най-вероятно от малария, едва 56-годишен е), ала се оказва, че не е завършена главната му книга: кантиката „Рай“ няма финал. Неговите синове Якопо и Пиетро безуспешно търсят ръкописа с последните песни, ала не успяват да го открият. Тогава се появяват поети от разни краища на Италия – все знаещи, можещи, уверени в силите си, които заявяват, че ще допишат историята (книгата, докато Бокачо не я нарича „Божествена комедия“ 50 години след смъртта на Данте, е била известна под името „Сто песни“ или просто „Il Dante“). И ето, че това безочие и нахалство достига такава степен, че е възможно да бъде осъществено: тогава Данте се явява в съня на Якопо и му казва къде точно е скрил ръкописа си (зад една дъска в ниша в стената). На сутринта Якопо, запомнил съня си, отива в посочената стаичка и намира на указаното място последните 13 песни от „Рай“.

Дача Мараини не научава в съня си какво се е случило с Пиер Паоло в последната нощ от неговия 53-годишен живот: видимо не е дошло още времето Пазолини да разкаже, още не.

Но затова пък от страниците на „Скъпи Пиер Паоло“ се носят танцовите стъпки на младите Алберто Моравия, Мария Калас, Елза Моранте, братята-режисьори Бертолучи, Франко Чити, Нинето Даволи: всички те завъртени от вихъра Пазолини.

Пиер Паоло Пазолини Дача Мараини Колибри