Символи без значение, стрелки без посока

 

Награденото стихотворение „за градината на дядо“ на Савина Топурска предлага ценна възможност за размисъл – не за поетиката му, а за критериите на журирането. На пръв поглед текстът изглежда цели да създаде емоционално наситен, фамилно-исторически разказ, оплетен в темите на паметта, травмата и наследството. Самият акт на прочит обаче изправя читателя пред усещане за стилистична несъгласуваност – текстът се стреми към естетика, базирана на авангардни и постмодерни модели, но го прави еклектично и без необходимата рефлексия.

Първата и най-основна характеристика, на която трябва да обърнем внимание, е ритъмът. Или по-точно: неговото отсъствие. В стихотворението не присъства музикалност – нито свободна, нито метрична. То представлява по-скоро фрагментиран текст, в който ритмичното напрежение не работи в полза на идеята, а е резултат от механичното накъсване на синтаксиса. Наличието на рими (или опити за рими) като „две“–„поле“ и „железа“–„елха“ подсказва желание за поетическа обработка, което обаче остава на равнището на наивна игра със звуци, лишена от необходимия усет за ритъм, образ и смислово напрежение. Използването на стрелки за посоки (→, ←, ↓, ↑) опитва да симулира визуална структура, ала в крайна сметка въвежда визуален шум. Подобно графично „озвучаване“ се чете като неумела реплика на визуалната поезия – без осъзнаване на нейните естетически закони и без нужната типографска дисциплина.

Що се отнася до лексиката и образността, стихотворението оперира с плоски, често клиширани поетически елементи: „ограда“, „градина“, „баба“, „травма“, „монумент“, „студ“, „огледало“. Те се свързват асоциативно, но не и смислово. Например, стихът „като чучело, сложих огледало (оладелго) до оградата“ не просто не работи – той е откровено комичен в неволността си. Обърнатата дума „оладелго“ се явява някакъв avant-garde ход, който вместо да внуши трансформация или отражение, излъчва неловкост – сякаш е взет от автоматичен генератор за текст.

Добавянето на „☭“ (сърп и чук) не е по-обосновано: символът изглежда по-скоро като цитат от интернет фолклора, отколкото като органичен елемент на текст с поетическо или идеологическо намерение. Символиката не е разгърната, не е ситуирана контекстуално – тя е просто визуално намигване, чието послание остава на ниво ученически сарказъм.

Структурно стихотворението използва вмъкнати гласове в скоби, за да внуши „мълвене“, „интимност“, „фамилна тъга“. Резултатът обаче е наративна неразбория. Гласовете се преплитат в механичен колаж – спомен, документ, слух, внушение – но без вътрешна логика, без акумулиране на поетично напрежение. Може би най-нагледния проблем е, че липсва каквато и да е трансформация на лирическия субект – няма движение, няма развитие, няма катарзис. Има просто нахвърляни фрагменти, които намерението иска да свърже в една обща меланхолия, ала поетическата реализация не може да изведе в общ смисъл.

Разбира се, може да се възрази, че става дума за авангардна, деконструирана поезия. Но тук се налага основният принцип: за да се наруши форма, тя трябва първо да бъде овладяна. Авангардизмът не е каприз, а реакция спрямо културна и поетическа традиция. Неумението да се създаде ритъм, смислова образност или естетическа линия не може да бъде оправдано като новаторство. Примерите от поетите на ранния модернизъм или късния постмодернизъм – от Люлина Мехлемова до Гео Милев, от Константин Павлов до Георги Господинов – показват, че експериментът има цена: висока езикова култура, изящество на композицията и дисциплина в нарушението.

Накратко – „за градината на дядо“ не е авангард, а неразбрана имитация на авангарда, родена не от познание, а от естетическо объркване. Стихотворението не предизвиква нито емоция, нито критическа мисъл – остава единствено усещането за естетическа неубеденост. Разбира се, не бива цялата отговорност за този неуспешен поетически експеримент да се приписва на самата авторка. В крайна сметка именно сюрреалистите – нима те не са сред най-ярките представители на авангарда? – ни напомнят, че всеки може и следва да твори. В колективното и автоматичното писане те разпознават възможността за пробив, за неочаквано, несъзнавано вдъхновение. Да, но дори сюрреалистите са приемали тези текстове първо като упражнения – първична маса, от която чрез последваща редакция се извлича художествената стойност. Това стихотворение не е завършен резултат, а първа чернова, която чака да бъде отсята. Не авторката е виновна, че не е успяла да изведе ценното от своя опит; вината се корени в легитимирането на този опит като върхово постижение.

Всеки има право – дори бих казала, всеки има нужда – да твори. Но не всеки трябва да журира. В случая отговорността пада не върху младата поетеса, а върху комисията, присъдила ѝ първа награда. Комисия, която дължи на литературната общност не просто аргументирана, а публична, принципна и естетически убедителна обосновка за избора си. Такъв начин на журиране е обиден. Той пренебрегва поетите, които целенасочено изграждат стила си и участват в конкурси с надеждата за обективна оценка. Конкурсите би трябвало да бъдат ориентир – не само за авторите, но и за читателите. В случая обаче липсата на ясно формулирани естетически критерии компрометира не само авторите, но и усилията на редактори, критици и издатели, ангажирани с развитието на съвременната българска поезия. Когато експертната оценка отсъства или се заменя с произвол, възможността за художествено усъвършенстване се подменя с дезориентация. Това не само подвежда творците, но и внушава на читателите, че в страната не се създава качествена поезия. Подобна представа е не просто невярна – тя е вредна за всички ни.

Славейкова награда поезия Национален конкурс Савина Топурска