В тъмнината на човешкото сърце

Вълната на женския роман в италианската литература продължава да се разгръща; тя вече не е „епизод“, а симптом на усиленото женско присъствие в литературата на новия век. Преводът на „Черно сърце“ ни среща за пръв път със Силвия Авалоне, или поне не успях да открия друга книга от нея на българския пазар. Авторката обаче не може да бъде наречена „обещаваща“ или „нова“, защото нейният белетристичен път започва в 2010 г., когато печели няколко награди и стига до второ място за „Стрега“ със своя дебютен роман „Стомана“. „Черно сърце“ е нейният пети роман; видях, че на няколко места го наричат „най-зрял дотук“, но без други книги на български ни е трудно да преценим. Все така сред чуждите мнения (главно на компетентно звучащи читатели в Goodreads) прочетох оплакването, че женският ѝ типаж е влязъл в коловоза на отработеното клише, но тъй като нямам база за сравнение, ще пиша за книгата през оптиката на нашата първа среща със Силвия Авалоне.

Започвам оттам, че по-младата Авалоне (родена е през 1984 г.) донякъде прилича, но повече не прилича на Елена Феранте и Роза Вентрела. Тя се бори за свое място в потока на „женското писане“ и това вече може да обясни повторителността на онези характеристики, които иска да утвърди като специфично свои. Приликата с Феранте и Вентрела е в споменното начало, от което се ражда фотографската убедителност на местата и обстановката, в които се развива сюжетното действие (Биела, където е родена, селцата в планините наоколо, Болоня, където живее сега). Събитията обаче се случват в почти днешно време с втори план, който тече успоредно в първите години на нашия век. Оттук нататък започват разликите. Хипнотичната носталгична атмосфера на детството е напълно изместена от социалната проблематика на живота в Италия. Психологизмът на Авалоне не се подхранва от вечната, но противоречива същност на човешката психика. Този (а предполагам и всеки неин) роман има ясно насочен фокус в недостатъците на социалното битие, специфично за Италия в днешно време.

Психологическата характеристика на героите се стреми да форматира сложността на душевното битие в социалните форми на действителността, сред която то съществува. Центърът на социалната проблематика е зает от институцията на детските поправителни домове (иначе казано, затвори за малолетни престъпници). Наказанието на тялото в тях потиска възможността да се превъзпита съзнанието; фактът на грешката измества необходимостта да се вникне в причините, които са я родили. От „Благодарностите“ в края на книгата става ясно, че авторката е получила достъп до Наказателния институт за непълнолетни момчета в Болоня, където е работила сред задържаните младежи, организирайки „творчески работилници за четене и писане“. Наистина, в „Черно сърце“ героите са главно жени, но пък такъв е централният персонаж на всички нейни романи.

И понеже Авалоне държи да бъде авторка на психологическа (плюс социална) проза, тъкмо централната героиня Емилия Иноченти не може да бъде разбрана само (и дори не толкова) като жертва на социалната обстановка. Нищо в нейната семейна и социална среда не предполага решение на проблема кога, как и защо се ражда „черното сърце“ на съвременния човек. Отговорът трябва да се търси в самотата и отчуждението на нашите деца, в отношенията между самите тях, в неспособността им да разберат и приемат различията. По този начин романът се вписва в една много актуална литературна вълна, прицелена в проблематизма на живота, който водят уж задоволените млади поколения на нашия век.

Отвъд актуалното и както във всеки роман за „престъпление и наказание“, от всяка епоха (авторката има университетска диплома по литература), перспективата на разказа се определя от способността (или неспособността) за изкупление. Може ли наказанието да роди изкупление? И как, при какви условия? Какво означава да събереш на едно място, заключени зад дебели стени, голяма група от млади хора с бушуващи емоции и хормони?

Силвия Авалоне разказва не само различни неща, но и по различен начин. Нейният стил е ясен, чист, без онази мистика на недоизреченото внушение, която е толкова специфична за Елена Феранте. Сюжетът се разгръща постепенно, може би малко бавно, с прескоци от днешния ден към миналото на своите героини. Читателите отгръщат техния живот буквално страница по страница, четейки отпред назад. Това ги държи в напрежение, усилва желанието им да прозрат в тайните на едно чуждо – а защо не и на своето? – „черно сърце“.

Милена Кирова Силвия Авалоне Черно сърце рецензия литература