Да се надвесиш над собственото си отражение

„Моите истории“ на Георги Борисов се нареждат сред най-големите архиви на българската писателска памет. Обхващат над 1300 страници голям формат, разделени в два внушителни тома. Подготовката за издаването им трябва да е била истински подвиг: по всичко личи, че авторът е представил огромен масив от записки, трупани в продължение на петдесет години. Оттам нататък е започнала трудната работа: как да бъде разчупена хронологическата последователност и да бъдат оформени, доколкото може на тематичен принцип, шест различни части: четири в първия, две дълги (пътните бележки например обхващат 460 страници) във втория том. Борисов е истински динозавър на потребността да се документират личните впечатления. Мисля си, че няма да мине много време и българските издатели ще се сблъскат с невъзможността да намерят подобни архиви; може би ще дойде редът на хакерите, способни да изровят затрупани парчета от дигитално регистрирана памет.

Вървейки през стотиците страници, читателят среща безброй имена и случки с известни личности (най-вече от България, след това от Русия), посещава множество далечни места, събужда се насред странни „Просъници“... Неизбежно е да не се размисли (а може би дори да завиди малко) за богатия житейски път, извървян от автора. Но тъй като не ми се стори възможно да представя дори част от тях, ще се опитам да дефинирам начина на разказване, да разположа типа споменен наратив в традициите на българската литература. Ще го направя при това в съпоставка с едни други спомени, публикувани пак от „Колибри“, и пак през изминалата година.

Трудно могат да се намерят двама мемоаристи, толкова различни, колкото са Марин Георгиев и Георги Борисов. Всеки от тях е представител на една голяма линия в българската мемоаристика: Марин Георгиев, както вече написах, тръгва от Захари Стоянов, а Георги Борисов – от Атанас Далчев. И не става въпрос само за два подхода, а за два коренно различни типа светоусещане, за две посоки на българския интелигентски манталитет. Марин Георгиев има неутолимото любопитство на човек, израснал в малко и затворено място; той се интересува от всичко „голямо“, следи жадно всеки детайл в обстановката, в характера и поведението на хората, с които общува; анализира и сравнява детайлите, за да сглоби накрая цялостна и понятна картина, в която намира и своето собствено място.

Георги Борисов възприема света с аристократичната леност на човек, който е израснал в „центъра“ и винаги-вече-знае своето място. Той оставя света да се стича край него, срещите го сполитат. Не че не обръща внимание на другите хора: има много точни и образни характеристики, но главно на техните физически състояния. Една бакалка от френското село Маре например е закована във фразата „рижо пиянде с червен нос и пукнати капиляри по бузите“, а британският поет Роланд Флинт се оказва „як като скала, с тясно дупе и огромен набит корем“. Психологията обаче остава странно назад; удоволствията на погледа са много по-силни от желанието да се проникне в другия, за да се усети неговата различна същност. По-ефектно от мен го е казал самият Борисов в неговия „предварителен послепис“, формулирайки причините да си води бележки: за „да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди да изтегля кофата с вода“.

И все пак, въпреки очевидните разлики, в спомените на Марин Георгиев и Георги Борисов има фрапиращо общи неща, защото и двамата (макар неволно) изразяват типични черти от манталитета и поведението на българските писатели във времето на „зрелия“ ни социализъм. Без да съм изчерпателна, ще спомена усещането за принадлежност към една привилегирована (и по специфичен начин сплотена въпреки интригите вътре) общност, алкохолния етос и милата „политическа некоректност“, която приличаше на бунтарство заради липсата на други отдушници. За мен всъщност беше изненада да видя „аристократа“ Борисов по-напорист в това отношение, затова не издържах и си записах няколко примера като „гнусните старчоци с висящи меса и отдавна излезли от употреба членове“ по плажа на един от Канарските острови (II, 624), „евреите хипопотами“ в Соленото езеро (II, 621) и фотографката Катрин Опи, която си е позволила да снима себе си като част от цикъл, „посветен на лесбийки“, при това „гола до кръста, с увиснали и раздърпани като на кучка вимета, кърмейки бебето си“ (II, 610).

Но пък всяка епоха – на свой крак. Спомените на Георги Борисов са свят – затворен и завършен в себе си; огромен калейдоскоп от образите на хора, места и събития; неоспорим принос към българската литература и красноречив документ за менталността на българската интелигенция от последния половин век.

Моите истории Георги Борисов Милена Кирова рецензия българска литература