Борхес за Оскар Уайлд

Борхес е всепризнат демиург на словото, автор на едни от най-необичайните и сложни произведения на миналия век. Прозата му е кратка, многофасетъчна и неизбродима – една гигантска метафизична игра. В сборника с есета "Нови разследвания”, писани между 1934 и 1952 г., откриваме любимите теми на аржентинския писател: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Свещеното писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата. Българското издание потегля към книжарниците на 31 август. Преводът е на Анна Златкова.

Да споменем името на Уайлд, значи да споменем един денди, който е бил и поет, значи да възкресим образа на един джентълмен, посветил се на жалката цел да смайва с вратовръзки и метафори. Значи също да възкресим идеята за изкуството като изтънчена или тайна игра – нещо като килима на Хю Верекър и килима на Стефан Георге – и за поета като усърден monstrorum artifex (Плиний, ХХVІІІ, 2). Значи да възкресим морния залез на ХІХ век и онази гнетяща пищност на оранжерия или на бал с маски. Нито един от тези възкресени образи не е лъжлив, но всички те съответстват, твърдя аз, на част от истината и противоречат на очевидни факти или ги пренебрегват.

Да разгледаме например идеята за Уайлд като за един вид символист. Множество обстоятелства я подкрепят: към 1881 година Уайлд е водач на естетите, а десет години по-късно – на декадентите; Ребека Уест188 перфидно го обвинява (“Henry James”, ІІІ) в това, че е наложил на втората от тези секти "печата на средната класа“; речникът на поемата “The Sphinx” се отличава с ювелирно великолепие; Уайлд е дружил с Швоб и Маларме. Опровергава я обаче един съществен факт: и в стихове, и в проза синтаксисът на Уайлд е винаги изключително прост.

Сред многото британски писатели нито един не е толкова достъпен за чужденците. Читатели, неспособни да разчетат един пасаж от Киплинг или една строфа от Уилям Морис, започват и свършват “Lady Windermere’s Fan” за една вечер. Метриката на Уайлд е естествена или се стреми да изглежда естествена; в творчеството му няма нито един експериментален стих, подобен на този труден и дълбокомъдрен александрийски стих от Лайънел Джонсън: “Alone with Christ, desolate else, left by mankind”.

Уайлдовата техническа простота може да бъде аргумент в полза на вътрешно присъщата му значимост. Ако творчеството на Уайлд се съотнасяше с естеството на неговата слава, то щеше да се свежда до образци на виртуозност от рода на “Les Palais Nomades” и "Залези в градината“. В творчеството на Уайлд такива образци изобилстват – да си спомним единадесетата глава на “Dorian Gray”, “The Harlot’s House” или “Symphony in Yellow”, – но безспорно те са нещо второстепенно. Уайлд може да мине и без тия purple * patches (пурпурни кръпки) – израз, чието авторство му приписват Рикетс и Хескет Пирсън, въпреки че той се среща още в началото на "Писмо до Пизоновци“.

Този факт сочи колко често с името на Уайлд се свързва представата за декоративни фрагменти. Четейки и препрочитайки през годините Уайлд, забелязвам нещо, което неговите панегиристи, изглежда, дори и не са подозирали: простия и лесно проверим факт, че Уайлд почти винаги е прав. “The Soul of Man under Socialism” се отличава не само с красноречивост, но и с точност. Разнообразните бележки, пръснати в "Пал Мал Газет“ и "Спийкър“, са изпъстрени с ясни наблюдения, които далеч надхвърлят възможностите на Лесли Стивън или на Сейнтсбъри.

Уайлд е бил обвиняван, че се занимава с нещо като комбинаторно изкуство ала Раймунд Лулий; това може би се отнася за някоя от неговите шеги ("едно от онези британски лица, които, веднъж видени, се забравят завинаги“), но не и за мисълта, че музиката ни разкрива едно непознато и може би реално минало (“The Critic as Artist”), или за тази, че всички хора убиват онова, което обичат (“The Ballad of Reading Gaol”), че да се разкаеш за една постъпка, значи да промениш миналото (“De Profundis”), или пък за тази, достойна за   Леон Блоа или за Сведенборг – че няма човек, който да не е във всеки миг това, което е бил и което ще бъде (пак там).

Цитирам тези редове не за да внуша почит у читателя; привеждам ги като свидетелство за една мисловна нагласа, съвсем различна от онази, която обикновено се приписва на Уайлд. Той, ако не се лъжа, е бил много повече от един ирландски Мореас; бил е човек от ХVІІІ век, който понякога се е поддавал на игрите на символизма. Подобно на Гибън, на Джонсън, на Волтер, е бил остроумен, но и е имал здрав разум. Бил е, "нека изречем веднъж завинаги съдбовни думи – класик по своята същност“. Дал е на века това, което векът е искал – comédies larmoyantes за мнозинството и словесни арабески за малцина, – и е създавал тези несходни неща с някакво нехайно блаженство. Навредило му е съвършенството; творчеството му е толкова хармонично, че може да се стори неотменно и дори банално. Трудно ни е да си представим света без епиграмите на Уайлд; това обаче не ги прави по-малко достойни за похвала.

И една странична забележка. Името на Оскар Уайлд е свързано с градовете от равнината; славата му – с присъдата и затвора. И все пак (това е почувствано много добре от Хескет Пирсън) основната нотка в творчеството му е щастието. За разлика  от мъжественото творчество на Честъртън, образец на физическо и нравствено здраве, което постоянно заплашва да се превърне в кошмар. В него дебнат диаболичното и ужасът; и на най-безобидната страница то може да добие очертанията на страха. Честъртън е човек, който иска да си върне детството; Уайлд – човек, който въпреки склонността към злото и нещастието е запазил една непокътната невинност.

Подобно на Честъртън, на Ланг, на Босуел, Уайлд е от онези щастливци, които могат да минат без одобрението на критиката, а понякога дори и без одобрението на читателя, защото очарованието, което носи досегът с тях, е неотразимо и вечно.