Това, което ни е спасило, може и да ни убие

Вече е факт първото българско издание на „Паметта на тялото“ (превод: Асен Чаушев) от Мириам Брус, написана в сътрудничество с Валери Пероне. Удивително четиво за родовата памет, за схемите на повторение в живота ни и за преодоляването на хроничните страдания, за умението да се вслушваме в тялото си, вместо да издевателстваме над него. Защото всички искаме да сме здрави и да живеем до дълбока старост.

„Ние не сме хора, които понякога имат духовни преживявания, а духовни същества с човешки опит“, казва Теяр дьо Шарден. Точно на това ме научи животът“, казва Мириам Брус.

Предлагаме ви кратък откъс от книгата.

Първото нещо, което трябва да се разбере, е, че всички видове поведение, които ни държат в плен и върху които, година след година, сме се изградили, първоначално имат реална полезна и спасителна функция. Когато се сблъскаме с изпитание, каквото и да е то, цялото ни същество, тяло и дух, е програмирано да намери противодействие, мерки за незабавна защита, предпазващи ни от опасността. Някои от тях идват от тъмата на времето и са се превърнали в жизненоважни рефлекси:когато чуе експлозия, човек побягва; когато светлината е много ярка, човек затваря очи; когато се задави, човек изкашля това, което е в гърлото… Други са ни били предадени чрез приучаване: да се огледаме, преди да прекосим пътя, да боравим внимателно с опасни предмети, да не се приближаваме твърде много до нещо горящо… Трети пък, най-сетне, са само наши: откакто сме на този свят, ние изработваме защитни системи, позволяващи ни горе-долу да му се опълчим, да компенсираме за момента нашата „недостатъчност“. Ето как момче, което е по-дребно от другите, се научава да говори със силен глас и става най-авторитетният глас в адвокатурата, по-нисък от другите, разбира се, но човек, когото слушат и уважават. Или как едно момиченце, което е свито и домошарче, впоследствие става сияеща съпруга, майка и домакиня, после раздразнителна лелка.

Човешкото същество прелива от възможности! То е във висока степен адаптивно и в това е силата му, но също така, що се отнася до паметта на тялото – неговата слабост… Действително, същите тези „рефлекси“, които сме изработили, за да осигуряват оцеляването ни, могат да се обърнат срещу нас и да направят постелята на страданието ни. Едно съвсем малко дете, което расте в атмосфера, лишена от нежност, ще за коравее и ще изтласка емоциите си, за да не страда от нейната липса. Когато порасне, то ще запази рефлекса за отдръпване, който ще го лишава от възможността да изразява и споделя емоциите си. И следователно, да има пълноценни и уравновесени връзки… Много рано изтърсачето в семейството разбира, че ролята на смешник му отрежда много специално място в многодетното му семейство и го отличава от неговите братя и сестри. Когато стане зрял човек, то няма да се въздържа от желанието да разсмива, за да заеме мястото си, нещо, което невинаги ще улеснява социалния му и професионален живот… От животоопазващи тези рефлексни видове поведение стават отклонения от общоприетото. Най-често без да си даваме сметка за това. Те спъват свободата ни и ни пречат да правим съзнателни избори.

Ето например история, в която мнозина от нас могат да се разпознаят: Жоел бил дълбоко засегнат, разтърсен от предателството на първата си любов. Трябвали му няколко месеца, за да се съвземе. И всъщност не се съвзел истински, защото всеки път, когато срещне някого, в когото чувства, че би могъл да се влюби, той побягва. „Колкото е по-мило, нежно, успешно, толкова повече ме плаши – обяснява той. – Всъщност, колкото ми е по-приятно, толкова повече съм сигурен, че може да ми причини мъка. Трябваше ми много време, но си дадох сметка, че в края на краищата, волно или неволно, аз първи правя нещо, за да проваля връзката.“

Налудничаво е, но ефикасно: Жоел пропуска възможността да се влюби отново, но и не рискува да претърпи отново провал. Това поведение го предпазва от всичко, включително и от щастието да обича и да бъде обичан. Това е универсална история, от която Серж Гензбур направи много хубава, но преизпълнена с отчаяние песен: Не приближавай до щастието от страх да не ти избяга...

А какво да кажем за всички тези навици, които в началото са почти незначителни, а накрая стават смъртоносни? Пушачите добре познават малкия потаен механизъм на зависимостта: когато се задава тревожността, човек машинално пали цигара. Това успокоява за няколко мига. Носи незабавно облекчение. Но щом цигарата догори, тревожността се връща. И отново започва да се увеличава, увеличава, поради което човек пали втора цигара… До края на деня човек е изпушил пакет или повече. За един живот човек ще е изпушил стотици стекове и ще е увеличил значително риска да развие рак на белите дробове. Цигарата е „инструмент за оцеляване“, позволяващ да се управлява тревожността. Но който убива на бавен огън.

Същото е с всички пристрастявания (адикции): към алкохола, наркотиците, лекарствата, храната, спорта, хазарта… Но и с други, не така видимо вредни навици: има хора, които от най-ранна възраст са добили навика да викат, за да бъдат чути. И чиито викове с времето изтощават и опустошават семейната клетка, към която иначе са много привързани. Хора, които лъжат по рефлекс и чиито лъжи взривяват съществуването. Хора, които хитруват, мамят по навик, без дори да знаят защо.

И това не е всичко. Към тези абсурдни начини на поведение, към навиците, които стават смъртоносни, трябва да се прибавят известен брой културни, религиозни или родови кондиционирания, които са били оправдани по времето, когато са били установени, но които вече нямат никаква причина да съществуват, освен че са повторение на традиция, на привичка, без да може да се обясни ползата от тях. Оставям на всекиго свободата да открива ритуалите и навиците на религията си – това е тема, която за мнозина е извънредно чувствителна. Колкото до останалото, мисля например за абсолютната забрана за по-малка сестра да се ожени преди кака си; приемала съм в кабинета си жени, чиято съдба е била разбита от този принцип, който не намира вече никакво оправдание, освен традицията. Мисля си също за всички тези възпитателни принципи, които спъват децата и им дават много кондиционирано и често много манихейско виждане за света и живота; за всички тези тайни, тези неща, които човек не казва, защото „така не се прави“, и които, поколение след поколение, тровят семействата; за тези малко „фолклорни“ навици, които се струват забавни на всички, но могат да предизвикат опустошения при някои: спомням си за семейство, в което, по традиция, с първата си менструация девойката получавала и силна плесница от майка си. Странно послание за добре дошла в света на жените.

Мириам Брус Паметта на тялото откъс родова памет повторение хронични страдания