Скръбта е цената, която плащаме за смелостта да обичаме

Скръбта е цената, която плащаме за смелостта да обичаме другите. С това универсално прозрение започва „Въпрос на смърт и живот“ – жизнеутвърждаваща изповед на „ясновидеца на човешката психика“ Ървин Д. Ялом и неговата съпруга Мерилин Ялом. Написана с открито сърце и предназначена за всеки, който търси подкрепа, утеха и смисъл, докато се бори с несгодите на напредналата възраст, книгата излиза на български език в превод на Радостин Желев.

СКЪПА МЕРИЛИН

Скъпа моя Мерилин, знам, че нарушавам правилата, като ти пиша, но вече съм стигнал до последните страници от нашата книга и не мога да не се свържа с теб за последен път. Ти се оказа толкова мъдра, когато ми предложи да напиша тази книга съвместно с теб… не, не, не беше така: ти не ми предложи, ти настоя да оставя настрана книгата, която бях започнал, и вместо това да напиша настоящата книга заедно с теб. Вечно ще ти бъда признателен, че направи така – писането на тази книга ме държи жив, откакто ти почина преди сто двайсет и пет дни.

Спомняш си, разбира се, че пишехме глави, които се редуваха една след друга до две седмици преди Деня на благодарността, когато ти ми каза, че ще трябва сам да довърша книгата. Пиша сам вече четири месеца – всъщност правя само това през цялото време – и вече съм стигнал до края. От седмици избягвам да довърша тази последна глава, но сега знам, че не мога да го направя, без да се обърна към теб за последен път.

Колко от нещата, които съм написал и ще напиша, са ти известни? С абсолютна сигурност моят зрял рационален ум на човек на науката казва – „нула, нищо, nada – докато моят детински ум, моят нежен, плачещ, залитащ, емоционален ум иска да чуе от теб: „Всичко ми е известно, скъпи мой Ърв. Аз бях до теб и те придружавах във всеки миг от твоето пътуване“.

Мерилин, първото нещо, което трябва да направя, е да ти разкажа и да се отърся от неприятното чувство за вина. Прости ми, моля те, че не поглеждам по-­често портрета ти. Държа го в зимната градина… но за мой срам… с лице към стената!! Опитах се известно време да го държа с лице към мен, за да мога всеки път, когато влизам в стаята, да срещам красивите ти очи, но без изключение винаги щом погледнех снимката ти, скръб пробождаше сърцето ми и аз се разридавах. Чак сега, след четири месеца, започва да ми става полеко. Сега, почти всеки ден за по няколко минути обръщам портрета ти и те гледам в очите. Болката е намаляла и сега, за пореден път, ме залива топлината на любовта. А после поглеждам една твоя друга снимка, която току-­що открих. Ти ме прегръщаш. Аз съм затворил очи и примирам от блаженство.

Но трябва да ти призная и друго: още не съм ходил на гроба ти! Не съм събрал смелостта: самата мисъл за това ми причинява силна болка. Обаче децата ходят на гроба ти всеки път, когато идват в Пало Алто.

Откакто за последно видя книгата ни, съм написал още сто страници и сега работя върху заключителните абзаци. Беше ми невъзможно да променя или премахна и една дума от това, което беше написала, затова помолих нашата редакторка Кейт да редактира твоите глави. Към края описвам последните ти седмици, дни, дори миговете, в които бях неотлъчно до теб, държах те за ръка, докато си поемаше сетния дъх. После описах погребението ти и какво се случва с мен от тогава до днес.

Преминах през дълбока бездна от скръб – но как би могло да бъде иначе, при положение че те обичам още от тийнейджърската ни възраст? Дори сега, когато си мисля колко благословен съм бил да прекарам живота си с теб, не мога да проумея как се случи всичко това. Как стана така, че най-­умното, най­-красивото и най­-харесваното момиче в гимназията „Рузвелт“ избра да прекара живота си с мен? С мен, зубъра на випуска, звездата на отбора по шахмат, най-смотаното момче от цялото училище! Ти обичаше Франция и френския език, но въпреки това, както често пъти отбелязваше, аз произнасях неправилно всяка френска дума, на която се натъквах. Ти обичаше музиката и танцуваше толкова великолепно и грациозно, докато аз съм музикален инвалид и учителите в началното училище ме молеха да не пея заедно с останалите ученици в час, а както знаеш, на дансинга бях пълен резил. Но ти винаги ми казваше, че ме обичаш и виждаше в мое лице голям потенциал. Как бих могъл изобщо някога да ти се отблагодаря достатъчно? Докато набирам тези редове на компютъра, по страните ми текат сълзи…

Преди около месец избухна епидемия от коронавирус, която постави под заплаха целия свят. Това е напълно различно от всичко, което сме преживели до момента, и в този миг в Съединените щати и в почти всички европейски страни, включително и във Франция, е обявен двайсет и четири часов локдаун. Невероятно е – всички жители на Ню Йорк, Париж, Сан Франсиско, всички германци, италианци, испанци – по-­голямата част от Запада – трябва да останат изолирани по домовете си. На всички магазини, с изключение на хранителните и аптеките, им беше заповядано да затворят. Можеш ли да си представиш Търговския център в Станфорд затворен? Или „Шанз Елизе“ в Париж и „Бродуей“ в Ню Йорк пусти и със затворени магазини? Точно това се случва в момента и това явление обхваща все повече населени места. Ето заглавието на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ от тази сутрин: „Индия, ден 1: Започва най-големият в света локдаун – на около 1,3 милиарда индийци им бе казано да останат по домовете си“.

Знам как ти щеше да преживееш това: щеше да те налегне тревога за мен, за децата ни и за приятелите ти по света, както и заради всекидневните случки, които ни напомнят, че нашият свят се срива. Благодарен съм, че не ти се наложи да преживееш това: ти последва съвета на Ницше – умря навреме!

Сигурен съм, че краят на живота ми наближава, но все пак ми е странно, че не ме е толкова страх от смъртта – обзема ме неестествен прилив на покой. Сега, когато си мисля за смъртта, мисълта, че „ще отида при Мерилин“ ме успокоява. Може би не трябва да поставям под съмнение мисъл, която ми носи такава голяма утеха, но не мога да избягам от скептицизма си. В крайна сметка, какво, за бога, наистина означава „ще отида при Мерилин“?

Откакто станах на тринайсет, никога не съм приемал сериозно каквито и да било религиозни или спиритуалистки възгледи за живот след смъртта. И все пак фактът, че аз, ревностният скептик и човек на науката, въпреки това се утешавам от мисълта, че ще отида при мъртвата си съпруга, е доказателство за невероятно силното желание да упорстваме и за ужаса, който ние, човешките същества, изпитваме от забравата. Отново изпитвам респект пред силата и утехата на магическото мислене.

Докато пишех тези последни редове, се случи едно невероятно съвпадение: получих имейл от читател на моята книга „Моят път към себе си“. Ето как завършва писмото му:

Но защо, доктор Ялом, човек толкова много се страхува от смъртта? Тялото умира, но съзнанието е като река, която тече през времето… когато дойде смъртта, настъпва времето да се сбогуваме с този свят, с човешкото тяло, с роднините си… но това не е краят.

„Това не е краят“ – колко често и колко здраво, още от зората на писмената история, ние, човешките същества сме прегръщали и сме се вкопчвали в тази мисъл! Всеки един от нас се ужасява от смъртта и всеки от нас трябва да намери начин да се справи с този ужас. Мерилин, толкова често се сещам за думите, които обичаше да повтаряш:

„Смъртта на осемдесет и седем годишна старица, която не съжалява за нищо в живота си, не е никаква трагедия“. Това схващане – колкото по-­пълноценно живееш, толкова по-­малко трагична е смъртта ти – ми се струва изключително вярно.

Някои от любимите ни писатели се застъпват за тази гледна точка. Спомнѝ си към какво ни призоваваше героят на Казандзакис, Зорбас, който обичаше живота:

Не оставяй на смъртта друго освен опожарената си крепост.

Ървин Д. Ялом Мерилин Ялом Въпрос на смърт и живот