Седмично четиво: „Разкази с часовников механизъм“ на Фарук Шехич

Фарук Шехич е роден през 1970 г. в Бихач, СФР Югославия. До избухването на войната през 1992 г. учи ветеринарна медицина в Загреб. След това, едва 22-годишен, се присъединява към армията на Босна и Херцеговина, в която ръководи отряд от 130 души. След войната учи литература и продължава да създава собствени литературни произведения.

Втората му книга Hit depot (2003) е абсолютен литературен бестселър в Босна, въпреки че е поетична. В нея той щрихира няколко основни теми от по-късните си творби като следвоенния живот на ръба на обществото. Стиховете му засягат местното (и глобално) усещане за капиталистическия начин на живот, смесен с отчаяното следвоенно битуване в руини, за разрушеното гражданско общество в Сараево и Босна. Литературните критици приветстват Шехич като гласа на премазаното поколение писатели, родени през 70-те години в Югославия.

Сборникът му с разкази „Под натиск“ (Pod pritiskom 2004) е отличен с наградата Zoro Verlag. Дебютният му роман „Тиха тече Уна“ (Knjiga o Uni, 2011) печели наградата „Меша Селимович“ за най-добър роман, издаден в Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Хърватия през 2011 г., и наградата на ЕС за литература през 2013 г. Последната му поетична книга е сборник, озаглавен „Моите реки“ (Moje rijeke, 2014), за който получава наградата „Ристо Раткович“ за най-добра поетична книга в Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Хърватия през 2014 г. и годишна награда от Асоциацията на писателите на Босна и Херцеговина. За своята книга с избрани стихове на италиански и босненски език Ritorno alla natura („Завръщане към природата“) той получава международната награда XXXI Premio Letterario Camaiore - Francesco Belluomini 2019.

Сборникът „Разкази с часовников механизъм“ е публикуван през 2018 г. Българското издание е в превод на Соня Андонова. Последната публикувана книга на Фарук Шехич е краткият роман „Грета“ (2021). Книгите му са преведени на украински, немски, албански, френски, турски, английски, български, испански, холандски, македонски, полски, словенски, италиански, арабски, румънски и унгарски език.

Шехич живее в Сараево и работи като колумнист и журналист към уважаваното политическо списание BH Dani.  Представяме откъс от сборника му „Разкази с часовников механизъм“, който предстои да излезе на български език. 

МЕЧТАТЕЛИ

„Ледът ще бъде емайлът на зимата.“ Ти произнесе единствено това странно изречение. С нас бяха Дейвид Боуи и „Абсолютно начинаещи“, един огромен телевизор, бяло грозде в стъклена купа, две кутийки бира, приятно хладен паркет и завесата на балконската врата. А навън - върховете на огъващите се от вятъра тополи, коридорът между хола и спалнята, където имаше голям рафт за книги, библиотека на прехода между деня и нощта. Често преди лягане поспирах тук на тази междинна станция, изваждах по някоя книга и четях прав, като понякога забравях дори в кой континент се намирам. Това бе най-интимната част от апартамента, до спалнята, вечно потънала в полумрак. Навън бяха хората, гражданите, толкова далеч от нас, и правеха това, което смятаха, че трябва да правят. И ние правехме същото - сбъдвахме малките си ежедневни мечти.

- Ами обичам те, знаеш го, нали?

- Колко?

- Най-много в целия град.

- Това не е достатъчно за мен - каза ти.

- Добре, най-много в Европа.

- Малко е.

- Най-много в галактиката.

- Това вече може да мине.

- Знаеш колко те обичам, трудно е да се опише с думи, застинали във въздуха, ако си представим, че могат да стоят във въздуха, след като са изречени. Думите са безсилни като пробити балони, всичко се излива от тях, изтича онази тяхна същност, за която говорят поетите. Обичам те без капчица милост, хайде да те видя сега.

- Сега отново се опитваш да ме очароваш, а в края на краищата само искаш да ме чукаш.

- И какво лошо има в това? Сливаме се в едно цяло и се стопяваме. Оргазмът е една мощна осмоза. Заедно политаме към деветдесет и деветте небеса. Изчезваме за кратко в една безкрайна секунда, а времето се изкривява като светлината в черна дупка.

- Ти си само един поет и философ, това си ти! Но няма да ти дам да ме чукаш, поне не този път.

- Щом не ми даваш тялото си, това означава, че не ме обичаш достатъчно.

- Не е нужно винаги да се чукаме, ти само за това мислиш. Понякога ми трябва малко внимание и нежност. Ерос за ума. Не всичко трябва да е неудържимо и със спазми. Вземи се отпусни!

- Добре, няма да те чукам никога повече!

- Сърцето ми спря от твоите заплахи, ще видим кой първи ще отстъпи, винаги си ти. Няма да можеш да издържиш. Винаги става така – първи ти падаш на колене.

- Недей да изпитваш волята ми, силна е и ти ще страдаш - отвърнах.

- Ти пък все едно не искаш?

- Окей, заедно ще страдаме. Но няма лошо – облагородява духа и укрепва тялото.

- Говориш глупости и постоянно нещо ми обясняваш. Мислиш си, че ме превъзхождаш.

- Може би да, може би не. Не се знае.

- Хайде целуни ме - каза ти.

- Ще свием ли една цигара?

- Ами да свием.

Излязох на терасата. Върху крилато чудовище от жици и кухи тръби се суши пране - бял чаршаф като призрачно одеяние. Небето е синкаво и пясъчно, а Луната - застинало камикадзе. Фалосовиден бяло-червен комин господства над целия квартал, коминът на топлоцентрала или някакво подобно съоръжение – този монолитен паметник на напредъка.

Поднасям пламъка към върха на цигарата. Винаги когато го правя си спомням за любимите си филми, в които героите страстно пушат, особено за уестърните. Бих искал да съм твърд като Лий Марвин. Само че сега не е време за лиймарвиновци, светът е експлодирал и никога повече няма да бъде цялостен, както ни нашепваха от телевизионните екрани. Струваше ми се, че съм по петите на епохална мисъл, която щеше да преобърне Космоса с главата надолу. Често ми се струва така, когато съм се напушил. Хвърлих филтъра и го гледах как бавно пада като метеоритна сълза, проронена от мъничко божество върху опашката на незначителна комета.

Ти седеше с кръстосани крака на кожения диван. Тъмночервеният лак на пръстите на краката ти блестеше. Подути вени, кървавочервен лак, бяла опъната кожа. Обожавам кръвта ти. Един ден ще тека през сините ти вени. Исках да целувам стъпалата и пръстите ти. Някаква странна сила ме притегляше към тях. Сякаш видях треперещата аура, която се разпростираше от краката и цялото ти тяло. Просълзих се. Няма как да опиша очите ти. Ако има начин, то те са дълбоки и тъмносини като меланхолия, капеща от листата в майския здрач. Няма как да опиша лицето ти. Гледам го изумен и винаги все едно за първи път. Това ми напомня за един архетип, който видях в детските си сънища. Лицето на руса жена, която се смее сладко. След това трептящи струи се спускат по нервите ми. Тогава искам да те разкъсвам и да те целувам леко в същото време. И всичко започва отначало - целувки, дивашко и нежно любене, сладострастни думи придават вкус на въздуха. Крещя, докато свършвам в утробата ти. Целуваме се като малки деца. Запалваме цигари. Нежни, вечни машини.

*

- Ти си мрачен.

- Кой? Аз?

- Само ние двамата сме в стаята.

Без да осъзнавам, съм се намръщил, докато стоях пред старинното огледало. Запаленият полилей удължаваше сянката на фигурата ми на пода. Сякаш бях станал от очертанията си върху мекия килим. Една енергийна нишка тръгваше от средата на гърдите ми, фино се източваше под ръката ми и свършваше в твоите гърди. Бяхме пронизани от нея, вързани, но и свободни. Не можехме да я измерим - можеше да опаше и цялото земно кълбо.

Дланите ми треперят, докато обгръщам бузите ти. Прокарвам върховете на пръстите си по лицето ти - умиротворено и усмихнато. Отпечатвам топлината си върху очите, носа и челото ти. Прокарвам ръка през косата ти от врата до тила. Разпръсквам косата ти, усещам топлината на шията, която магнетизира устните ми, докато твоите се разтварят и разкриват перфектните зъби. За какво мислим, когато се целуваме? За снежните върхове на Урал.[1] Или за пламъците, които ни изгарят, превръщайки цялата стая в плюшен вихър. Буца, в която бият две сърца.

Тъмното зърно е набъбнало под тениската ти. Точно там искам да се разпръсна като поленов прашец. Ти рисуваш абстрактни картини по гърба ми с върховете на пръстите си. Изтръпвания се спускат по гръбначния ми стълб. Пред очите ми се сипят пайети. Оооо, боже, ти каза именно така. Преди и двамата да потънем под клепачите си.

- Страх ли те е от смъртта?

- Да.

Стотици малки слънца се мъчат да пробият ребрата на дървените капаци. Слънцата се превръщат в мечове, които започват да трептят и да губят своята заплашителна форма. На паркета се образуват лъскави локви светлина. Мигащи утопии. Сгушихме се под червената завивка, захапани от лигавите челюсти на външния свят.

*

Беше време за заминаване. Странен сезон. Не е толкова рядко явление. Първо умрях аз, после дойде и твоят ред. Случва се всеки ден. Хората идват и си отиват с разни товари на гърба. Автогарите и жп гарите помнят лицата ни. Скърцането на вагони е нашата музика, тонове желязо се движат със скоростта на вятъра. Спомням си всичко това. Лицето на продавачката на гарата, откъдето си купих сандвич и вода. Разписанията като колони от стихове. Мистериозни железопътни гари: Мишколц, Сръбске Моравице, Коториба. Мравуняците на градовете, в които никога не сме били, гъделичкаха въображението ни. Добрите духове на пътуването, които бдяха над нас. Нахраниха ни с добра храна - добри надежди.

Странен сезон. Сезонът на гущерите, нашествията на скакалци, на сприхавите казуари. Времето на европейския оракул, който все още не е казал последната си дума. Първите му думи бяха: кръв и пръст. Ще дойде време, когато хората масово ще напускат градовете. Те ще търсят утеха сред природата, в хармония с флората и фауната. Работниците ще се върнат към корените си, на село. Изоставените фабрики ще съществуват само заради индустриалната романтика, тревата и дивите животни. Един ден разходките из безлюдните градове ще са част от туристическите маршрути на тази планета за междугалактически пътешественици. Това ще бъде моето време. Винаги съм обичал изоставени къщи, самотни сгради, изхвърлени неща в музеи на бавния разпад. Терминът ruin lust[2] все още не бе измислен. Тогава природните стихии ще управляват градовете. Тогава ледът ще бъде емайлът на зимата.

В изоставените апартаменти открих собствения си мир. Там мечтаех за тишината и спокойствието в живота на другите хора. Вятърът някак си се прокрадва под блиндираната врата и разпръсква прахта из полупразния апартамент. Прахта изпълва въздуха и нейните частици светят на слънцето, слягат се по книгите, утаяват се. В една книга нашият неуморен живот продължава. Там нашите думи правят любов. Дори прахта не може да стори нищо за нас. Ние остаряваме и сме вечно млади. Само понякога се случва кръвта да потече от дланите ни. И предупреждава за нашия прекомерен ентусиазъм. Това е последното ни изкушение. Споменът за всичко, което можехме да бъдем, но не станахме. Вървим под дъжда с усмихнати лица. Минаваме под дъгата. Нашите сенки заемат почетно място на безкрайния дървесен булевард, през който прониква златната светлина на вечерта.

***

Превод от босненски Соня Андонова

[1] Цитат от стихотворението на Милош Църнянски „Суматра“. - Б. пр.

[2] Страст към руини (англ.). – Б. пр.

Изданието е финансирано с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

Фарук Шехич литература седмично четиво разкази