Как ни разсмива Оскар Уайлд с приказките си

Защо Уайлд избира жанрa на приказките ли? Защото (годината, когато излиза първият сборник, е 1888-та) приказките във викторианска Англия били на гребена на вълната. И публиката приела първия сборник на Уайлд с огромен възторг. Защо ли? Преди всичко защото приказките са много смешни. 

Смехът произтича от описание на ежедневието, на бита. Да речем: лястовичето в „Щастливият принц“ не е отлетяло на юг, защото било влюбено в една тръстика. – Каква непрактична любов – чуруликали останалите птички. – Тая тръстика няма пари, а има толкова много роднини. И наистина, допълва Уайлд – реката беше пълна с тръстика. Много роднини, много гърла за хранене… никак не е практична тая любов, не. Приказната, естетска реалност е съчетана с подобна битовост. Смешно е, разбира се.

Една принцеса от приказките изрича: Уффф, тая кокона, аз отдавна да съм я превърнала в плъх, ала тя има прекалено много връзки…

Такива вметвания са крайно забавни.

Или: децата отиват на училище, а там, до училището, живее людоед. Огромен людоед, 5 метра висок. Точно до училището е домът му. Или: летят лебеди, а до тях лети ракета. Смешно е, как не.

„Щастливият принц“

Какво е по-удачно да поставим на градския площад: ветропоказател или статуя? Ветропоказателят е полезен и нужен, от статуята – няма полза. В момента, в който ѝ измислим полза – например – да увенчава войнска победа или да служи за украса, това вече не е изкуство. Изкуството, казва Уайлд, е напълно безполезно.

И наобратно – както ни показва Марсел Дюшан. Той взима полезна вещ – писуар, да речем – и го превръща в изкуство. В момента, в който писуарът не се използва по предназначение, отделен е от тоалетната, сиреч – става безполезен, той вече може да се превърне в произведение на изкуството.

Щастливият принц бил дете, радвал се на живота, тичал из своя парк Сан Суси, умрял и му направили статуя. Всички гледали тази статуя и си казвали: ех, колко щастливо е живяло това дете. Уайлд тук демонстрира какво – в главите на масите – е хедонизма. За тях той е наслаждение от живота. Това, разбира се, е прекалено примитивно обяснение.

Момчето умира и се превръща в статуя, в произведение на изкуството. И тогава, когато то вече не е човешко същество, той разбира, че на света съществува човешка мъка. От висотата на своя постамент той вижда всичко – хората, страданието им, болестите им. Край него лети това лястовиче, което иска да се ожени. И принцът го моли да му помогне – да отнесе на нуждаещите се хора онези части от неговото тяло, които биха им били от полза. Първо раздава своите рубини, сетне – сапфири – от сапфири са направени очите му, но той ги дава, за да може беден младеж да купи дърва и да се стопли.

Принцът остава сляп, а птичето каца върху му и започва да му разказва какво вижда. А вижда все красиви неща. Принцът не бил доволен: я литни из града и ми разкажи за нещастията на хората. Сиреч – на принца не му е приятно да слуша за красоти, много по-вълнуващи за него са хорските страдания и драми. Лястовичето открива човешки тегоби, как не и по повеля на принца започва да сваля лист по лист златото, с което е била обвита статуята на принца. Сетне идва зима, птичката от студ умира, а градската управа решава да претопи статуята на щастливия принц, защото тя е съвсем грозна. Сърцето му се оказала оловно, ала леярат не успял да го претопи. Работниците го изхвърлили на бунището – там, където лежало и мъртвото лястовиче.

На пръв поглед всичко, което прави и принцът-статуя, и птичката е правилно. Те по християнски се жертват за благото на другите. Те са всеотдайни, добри, състрадателни. Всичко правят правилно. Това уж са християнски идеи, но всъщност не са. Защото какво се случва след тяхната саможертва? Нищо. Никой не забелязва тяхната саможертва, дори най-често тя не е и особено нужна. Добре, ще напълни младежът печката си с дърва, може би дори за цяла седмица, че и за цяла зима. А на следващата зима какво ще се случи в малката му стаичка? Как ще стане по-топло?

Оказва се, че саможертвата на принца и лястовичето е нужна само на самите тях. Тази саможертва е всъщност егоизъм. Ти жертваш себе си не заради другия, а за да спасиш своята душа.

„Славеят и розата“

Същото се случва и в приказката „Славеят и розата“. Славеят умира, за да може влюбеният студент да подари на красивата девойка желаната червена роза. Ала девойката дори не поглежда тази роза. И отново: оказва се, че саможертвата на славея е била напразна. Никому – освен на самия славей – ненужна.

В тази приказка – „Славеят и розата“ – има и още един съществен, съвсем не-детски мотив. Тук девойката е символ на телесното, грубо, биологично начало. Тя идва със своята примитивност, жизненост, телесна маса и всичко потъпква. Онова, което е духовно, създадено с много усилие, с много любов, с най-възвишени чувства, тя ще потъпче – глупаво, примитивно, бездуховно биологично женско начало. В „Рождения ден на инфантата“ става дума за същото, макар инфантата да е малко момиченце. Любимата на студента от „Славеят и розата“ и малката инфанта са символи, символи на шопенхауеровата безпощадна биологична сляпа вола.

Друга характеристика на тези приказки е тяхната стилизация а-ла евангелски текст. И каза Господ на своя ангел, И рече принцът на лястовичето: Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, И полетя лястовичето и извърши… Това епично И се повтаря непрекъснато и организира речта.

По странен начин Уайлд съчетава езичество и християнство. Това, всъщност, е тема, по която задълбочено разсъждава и интересно разказва Уолтър Пейтър. Без елементи от християнството, твърди Пейтър, естетизмът олеква, губи значимост. Но как – пита се той – да бъдат съчетани езичеството и християнството? Възможно ли е такова единение? Да, отвръща Пейтър. Но само на територията на езичеството, християнството не може да допусне такова съчетание. Това е главната тема, разгърната в двата сборника с приказки на Уайлд. В първия сборник нещата са по-оптимистични, във втория вече – не. Тук, на земята, съюз между духа и тялото са невъзможни. Как да се върнем в онова древногръцко време, когато щом укрепваш духа, укрепваш и тялото? И на обратно – щом укрепваш тялото, укрепваш духа? Роденовският мислител – това е мит. Хора с такива бицепси не мислят дълбоко. Древна Елада е била така организирана, че когато ти се занимаваш с тялото си, ти се развиваш и духовно, и интелектуално. Но нашето време – а и във времето на Уолтър Пейтър и Оскар Уайлд – не е организирано по този начин.

Новото издание на приказките на Оскар Уайлд придобива особена ценност и защото е ново, и защото художник за книгата е Ясен Гюзелев. Чрез неговите творби може да бъде направен крайно интересен разбор на приказките. Защото освен великолепен художник, Ясен Гюзелев е задълбочен читател и интересен анализатор. През неговите очи, през неговите картини така добре познатите приказки на Оскар Уайлд придобиват нови оттенъци, неподозирани (за мен) смисли. Например: инфантата (на корицата) е несъмнено инфантата на Веласкес от картината „Менините“. Но това е порасналата инфанта на Веласкес. Нейният поглед е все така неотклонно отправен към нас, зрителите.

Оскар Уайлд приказки Лиза Боева