Да заговаряш мъртвите

Людмил Димитров

Странно е, коментирайки спомени, да започна с такова изречение, но не помня кога и при какви обстоятелства се срещнах с Марин Георгиев. Ако той се сеща, нека да каже. (Много е възможно пръст в тая работа да има Кирил Кадийски.) Доста преди да се запознаем лично обаче, вече бях прочел най-скандалния му (а всъщност особено приносен за нашето литературознание) текст, „Третият разстрел“, знаех го и като редактор на „Литературен форум“, защото по него(во) време съм публикувал там. И, признавам, книгата му за Вапцаров ме стресна, трогна и очарова със смелостта и позицията си, и аз ѝ повярвах. По-точно му повярвах, на автора ѝ. Тъй като рядко в литературата, а още по-малко в литературознанието се срещат фигури, готови да разкрият истината за един исторически период, личност или тенденция, без да премълчават, без да доизмислят, без да изопачават. След неговото документално проучване, след казаното от покойната Цвета Трифонова и от Бойка Вапцарова в „Да се чете след смъртта ми“, по темата могат да се правят само компилации и въпреки претенцииозния, да не кажа войнствен субективизъм, проявяван от родствениците на поета, издали доста прореденото му и опоскано / манипулирано досие, или претенциозния обективизъм на последната книга по въпроса – принципно нова теза поне засега не се е появила; напротив, логореята и на едното, и на другото издание потънаха в оловна тишина. Знам също така, че след като започнахме да общуваме лично, доверието ми към Марин се увеличи. Както той сам казва, „И аз като Илия Волен не мога да измислям!“ (177).

Тук ще говоря за поредната не-измислена (както винаги) книга на Марин Георгиев. Но нека да предупредя: всъщност неговият маниер е такъв, че не се налага да измисля. Да го чуем: „Съдя ли някого от описаните, като записвам видяното?! И как да го записвам – избирателно, като показвам само положителното и спестявам отрицателното, за да изкарам човека само ангел или само грешник? Дори в годините на цензурата, на позволеното и непозволеното, не си го позволявах, та сега ли, когато свободата е по-голяма в избора на темите, персонажите, идеите, изобразяването?! За мен е достатъчно да наблюдавам човека, поведението му, следствие на харктера в различни ситуации. То изгражда образа му, изненадва ме и предопределя завършека, освобождава ме от намеса.

...

Никога не съм искал да бъда нещо повече от свидетел“ (204).

След Захари Стоянов професионалното литературоведско правило е, че на мемоари не трябва да се вярва особено, те следва винаги да се четат с едно, а и с повече от едно наум, дистанцирано и скептично. Но в написаното от Марин има важна особеност – той не интерпретира обстоятелствата, а ги излага, оставяйки ги да говорят сами за себе си, тоест знае и много точно спазва границата, до която свършва фактът и започва измислицата. И като казах граница, си припомних едно съждение на Унамуно, че да изпиташ болка, означава да си усетил сблъсък, което не е нищо друго, освен че си разпознал собствените си граници – докъде съм означава същевременно откъде нататък преставам да съм. Марин строго удържа себе си в пространството, докъдето е.

Един сравнително рядко изтъкван аспект от спецификата на мемоара, с който той функционира в двупосочна его-перспектива, е: как, освен че реконструира някаква креативна, „квазибаладична“ визия за обекта на спомена („съживява го“), той вторично, възвратно актуализира психопортрета на субекта на разказа, тоест на своя автор. Защото самият жанр предполага двойна лингвистична реалност, при която едновременно с неизбежната ретроспекция във времето на мъртвия езикът на мемоариста изговаря и настоящето, в чието пространство тече спомнянето. Така жанрът имплицитно успоредява огледален персонажен портрет, подобен на психическа илюзия: четейки, следим както сюжета на този, когото визира споменът, така и сюжета на този, който си спомня. По тях могат да се проследят повечето предимства, но и опасности на жанра, основани върху представата за езика като власт. Вълнува ме странният феномен на спомена: как се случва така, че веднъж записан, тоест превърнат в документ, той неизменно обективира субективното, въздига го в ранг на институция. С други думи, тревожното литературоведско питане е как да мислим спомена, особено в претенциите му на биографема – какво да помним, докато го четем и каква информация съдържа той паралелно извън основния си разказ? И най-сетне може ли авторитетът на мемоариста да въздейства като обсесивна идеологическа преса върху съзнанието на възприемателя, внушавайки му неравностоен, подценен образ на героя в полза на преувеличените си собствени достойнства?

Важното в случая е, че дали ще сме склонни да му повярваме безпрекословно в разказаното, или ще поддържаме известна дистанция, Марин – много важно – не преиначава себе си, не изневерява на себе си. Пък и има неща, трудно биха могли да се измислят. Животът е неподправена литература, стига само да го уловиш и да го ползваш по предназначение.

Обикновено Марин Георгиев пише за другите. А ето че аз реших да напиша за него, преди, разбира се, той да е написал за мен. Но кои са тези други? В 25 глави в книгата си възкресява наистина много хора: писатели, поети, политици, общественици: Петър Ковачев, Петър Алипиев, Александър Геров, Атанас Далчев, Андрей Германов, Васил Попов (авторът на „Корени“), Георги Джагаров, Славчо Красински, Константин Павлов, Здравко Петров, Ефрем Карамфилов, Николай Кънчев, Надежда Станева, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева, Жельо Желев, Тончо Жечев, Първан Стефанов, Здравко Недков, Цветан Марангозов, Богдан Богданов, Яна Левиева. Знаково са споменати още Владимир Василев, Багряна, Фурнаджиев, Блага Димитрова и Йордан Василев, Иван Цанев, Анго Боянов, Георги Мишев, Борис Христов, Румен Леонидов, Марко Ганчев, Иван Костов, Филип Димитров, Левчев, Людмила Живкова и, разбира се, др. Тодор Живков, „диджеят“ на целия културен процес от неосталинистки тип, облъчвал България близо половин век, чиито рецидиви с пълна сила се усещат и днес... След тях значително място е отделено на новите млади от новия кръг „Мисъл“ и на борбата за надмощите на двете литературни формации – „Форум“-ът и „Вестник“-ът.

Докато четях „Заговорът на мъртвите“, у мен постепенно се избистряше една необичайна теза:

Марин е градинар.

В буквалния смисъл. И се гордее с тази своя дейност като с никоя друга. От време на време ми праща без коментар снимки с опънати под конец лехи, прекопани и изпръхнали от напоителна влага, друг път – съд с набрани плодове и зеленчуци, трети път – салата от същите тези зеленчуци лично производство. Ако потърся някаква метафора в биволарските му занимания, тя е в друго: с подобни изображения той визуализира разклоненията на мисълта си, наподобяваща крехките ресни на коренище – разсадник на спомени и лабиринт-хранилище на паметта. Стопанинът посява зърното на лично преживяното, полива го, обогатява го с торове и след покълването му грижливо го отглежда в думи, като се старае да укрепи тънкия филиз, защитавайки го в парниците на собственото си многозначно мълчание. Реколтата заговаря едва след като бива превърната в текст. Всички негови непоетически книги са наръчници по отглеждане на спомени и рецепти за опазване на памет. Той е вторият след А. Балан, който пише книги „за мене си“.

Работите му имат огромна стойност, която според мен се състои в усилията да възстанови втория план на литературната институция у нас, едно задкулисие не по-малко омърсено, вонящо и зловещо от политическото, охотно отъркващо се на различни равнища и в още по-различни разновидности в политическия си образец-отражение.

Тази книга не само те подбужда към спомняне, не само активизира фрагменти от собственото ти преживяно, отдавна смачкани и изхвърлени във файл „кошче“, без да са изтрити от мозъчния ти хард диск, но прави нещо далеч по-трудно: сдвоява своите спомени с твоите, стига да си го признаеш. Аз например се пренесох при Александър Геров като студент, при Румен Леонидов, при Биньо – може би съм последният, видял го жив в онова гнусно свърталище, наречено резиденция, която кюстендилските велможи от немай-къде му бяха предоставили, предвкусвайки радостта от приближаващия край на самоубиващия се поет. Отново седях в огромния хол на Вера Ганчева, в сладкарница „Неделя“ със Светлозар Игов, слушах за погромите на Хайтов върху българското езикознание и лично върху Мирослав Янакиев от самия професор, чувах гласа на любимата си преподавателка в СУ, проф. Людмила Стефанова, оплюта с нескрита ирония, тоест с чувство за превъзходство, от вечния удобен, покорител на мъжките сърца, Богдан Богданов. Днес с ваше позволение бих допълнил накратко някои от спомените, по-точно бих попълнил някои от тях. Първо цитирам казаното от Марин:

„Даваше ни [Богдан Богданов] за отрицателен пример преподавателката по западноевропейска литература от Софийския университет [...] Людмила Стефанова: „Ако Людмила Стефанова ви преподаваше тия неща, за да ви убеди в качествата им, тя щеше да жестикулира, да е сърцераздирателна, да раздърпа дори дрехите си (на село викаха „ризицата да си съдере“), само и само да е по-убедителна и да разберете за какво става дума и колко е то важно“ (379). Нито една дума от казаното не е вярна. Аз бях студент на Людмила Стефанова. Нещо повече – бях от последния випуск, който тя изведе изцяло, а когато започна този след нас – почина внезапно, свличайки се на междуетажието, докато се отправя към чакащите я в 160-та аудитория българисти. Спирам се на споменатия момент от книгата на Марин, защото казаното от Богданов силно ме възмути, да не кажа отврати. Людмила Стефанова никога не е жестикулирала повече от нормалното, никога не е преигравала, никога не си е помагала с експресивна паралингвистика, за да ни убеди в каквото и да било. Точно обртното – само на нейните и на ничии други лекции за всичките години, откакто съм в СУ, съм виждал толкова много хора, нерядко и правостоящи, дошли откъде ли не – ние, нейните студенти, но и колеги от другите специалности на факултета, от журналистите, философите, западните филологии, от Театралната академия (тогава ВИТИЗ), от Художествената академия, от Библиотекарския институт... В много отношения тя е човекът, който ме формира като естеика, подход към текста, към аудиторията, научи ме на финес, на стил, на професионализъм, ако щете на говорене... Просто завистта и високомерието на Богданов, за което научавам постфактум и за което благодаря на Марин, че не го е спестил, го издават като малък, жалък, нечистоплътен и нищожен... допълнете вие. Неведнъж предлагах по някакъв начин да отбележим нейни годишнини. Никой не обърна сериозно внимание на предложенията ми, а миналата година се навърши един век от рождението ѝ. Сякаш не е била. За това, разбира се, допринесе и колегата ѝ по кабинет и специалност Симеон Хаджикосев (иженарицаем на студентски жаргон Хаджи Смион), когото не устройваше да се говори за нея. А мен не ме устройва да говоря за него, както всъщност не устройва и Марин – малкото, казано по адрес на този преподавател в „Заговорът на мъртвите“, е откровено нелицеприятно. Но и не само той. Чух, че някой работи върху неиздадените текстове на Людмила Стефанова. Тя пишеше малко, главно предговори и статии в специализирани сборници и в общия им учебник с Александър Пешев, отдавна безвъзвратно остарял. Затова искам в аванс да предупредя, а навярно след като се появи въпросната книга, ще го кажа още веднъж: в текстовете ѝ няма да откриете това, което ние, свидетелите, поехме и възприехме от нея. Аурата ѝ се нарича присъствие. Писането ѝ може да ви се стори банално, остаряло, дори безинтересно. Аз самият съм любопитен как ще го възприема днес. Но това не променя нищо. За мен ползата от един човек се нарича среща, която тълкувам не като физическа близост и общуване, а като ментална категория. Има автори, написали великолепни текстове, но избледняващи моментално при лично запознанство с тях под влияние на егоизма и немощната им интровертна енергия. И такива, които си срещнал и не искаш да се разделиш с тях, по-право не се разделяш никога.

Другият случай е дуелът Хайтов – Мирослав Янакиев. Ще бъде тривиално и плоско да ги сравня със Салиери и Моцарт, но по думите на Пушкин, въвел в световно литературно обращение легендата за двамата композитори, се натрапват странни сближавания. Салиери приживе постига и има всичко – професор, академик, придворен композитор, императорът обявява една от оперите му за най-хубавата, написана някога, но самият той признава, че всяко новопоявило се явление в музиката го е пренасочвало нанякъде, тоест признава своята повлияност, подражателност, производност, неоригиналност, издава се като фантом или сянка на някого. На Янакиев не можеше да се подражава. Хайтов стана академик, неведнъж уличаван в плагиатство, а всъщност голяма шибучица. И ако най-известен в публичното пространство е случаят с „Диви разкази“, Марин Георгиев дава и други примери за кражби – осъществени или просто замисляни от „класика“. За зла участ и за жалост на Хайтов, и Мирослав Янакиев ми е преподавал. При това в години, когато още не беше заглъхнал скандалът между тях. Та от него лично знам нещо, което искам да разкажа, попълвайки арсенала от случки в книгата на Марин.

Янакиев си падаше чешит – лекциите при него бяха моноспектакли, диалогизиращи, по-точно подкокоросващи с провокативни изказвания, примери и въпроси „публиката“. Изключителен полемист и лингвист, който би правил чест на всяка научна школа; единственият български учен, когото Юрий Лотман цитира (с „Българско стихознание“, разбира се). Преподаваше ни стилистика и то само защото, вече пенсиониран, го бяха извикали да замества титулярката, изненадващо заминала (и слава Богу!) за един семестър в Германия. Веднъж се отпусна да ни изясни подробно за сблъсъка си с „дивия“ разказвач. Хайтов се пънал да става академик и по този повод се заел да пише книга за българския език с акцент върху пуризма (по-точно чуждиците). Резултатът беше плачевен – трудът му, наречен „Вълшебното огледало“, излезе през далечната 1981 г., и в него гъмжи от лаически недомислици. Предлага абсурди като например (цитирам по памет) да се замени думата „свалям“ от младежкия жаргон, синоним на ухажване, по-точно – на любовни иширети, с „хубавата родопска дума „драговам“. Значи двама души, ако се харесват или са се бройнали, вече няма да се свалят, а ще се „драговат“ (демек – ще са си драги, а не омразни). Но – по същество. На едно място той започва настървено да заяжда Янакиев, че в своя учебник по стилистика е приписал следната измислена фраза на академик Стефан Младенов: всеки пурист, загрижен да изчисти езика от чуждици, прлича на готвачка, която бели една глава лук докрай. Аргументът на Хайтов: прочел всички съчинения на Младенов и никъде не открил въпросната фраза, следователно Янакиев лъже. Но не стига дотук – той не просто упреква професора, а подема акция по дисциплинарното му отстраняване от университета за разпространение на клевети. И е щял да го прогони, ако, както казва в един стих Валери Петров, не са го спасили прогресивните сили. Янакиев започва преподавателската си кариера като асистент на академик Младенов, а някога асистентите са били задължени да присъстват на лекциите на професорите си. И чистосърдечно сподели, че не знае дали Младенов е записал фразата, но няколко пъти я е чувал лично от него по време на занятие. В оригинал тя звучи далеч по-цветисто. Ето как: „Един езиковед, решил да изчисти докрай езика от чуждици, прилича на оная улава домакинка, която се опитва докрай да обели глава лук: бели, бели и накрая в ръцете ѝ нищо не остава, а само лютивина в очите“. След като играта загрубява, бивши студенти на Янакиев, сътрудници на „Стършел“, пишат фейлетон срещу Хайтов, озаглавявайки го: „Не така, бе, горски!“. Но им се обаждат от вездесъщото „отгоре“, нареждайки да свалят материала, защото „хайтата“ бил безпартиен и трябвало да се щади.

Написаното в „Заговорът на мъртвите“ у мен повдигна и други въпроси. Замислих се. Не от вчера и днес Константин Павлов все повече се превръща във феномен, всички се надпреварват да го увековечават в спомените си, да си правят мемоарно „селфи“ с него. Никога публично ненападан, той е страстно публично защитаван. Защо и от кого / от какво?

Спомените са мрежа, в която – щем, не щем – се хващаме всички. Прочутата Шекспирова максима, че всеки има миг, в който трябва да влезе и илзезе от сцената-живот, визира битието ни, докато сме тук и сега. В своята книга Марин Георгиев прави друго – показва нагледно, че всеки има миг, в който влиза или излиза от сцената с творчеството си, след като вече се е преселил отвъд. Странно е, когато се обърнеш назад и понякога си останал поласкан от вниманието на някое светило, а сетне се е оказало, че същото това светѝло е свèтило на службите и е донасяло за теб и за няколкото читави, неопарени от режима личности. Зад кулисите българските автори и онези, които са се мислили за такива – „гениите“ и техните наставници – са изградили нещо, силно напомнящо на бардак, ако тази дума ви се струва твърде силна и неподходяща, да кажа – „кабаре“ или „казино“, а в обществените, тоест публични домове, наречени бази на СБП по морето и другаде, са приютявали от самодоволството си на сладкодумни гости на държавната трапеза. Както впрочем и днес.

Завещаният бардак.

Апелът на Марин, към който се присъединявам, е да го почистим, или казано по мариновски, да го оплевим. Тогава реколтата ще си върне автентичния български вкус или поне привкус.

Марин Георгиев Людмил Димитров Заговорът на мъртвите