Журналистиката има не само къса памет

За младите поколения в България 90-те години са вече минало – епоха на крайности в обществения живот, позната главно от разкази на родителите и донякъде от българската литература. Впрочем има ретровълна в романите от последните десетина години, само че там 90-те са мислени в рамките на два, очевидно популярни, режима: време на носталгични спомени или на криминален хаос. Така реалистичната фактология на събитията вече потъва в мъглата на митологичното преживяване. И не само заради обичайните ефекти на паметта, а също заради липсата на достоверно знание, заради онази лепкава сивота на информационната атмосфера, в която се разляха очертанията на много събития. И тук идва значението на литературата с документален характер: макар и нелишена от интерпретативна позиция (а как иначе може да стане увлекателен разказ?), тя рови в архивите, събира от цялата преса, изслушва устните разкази, а после пресява и систематизира свидетелства, разпилени във времето и пространството. Така неясните, убегливи контури на уж-близкото минало получават стабилност, закрепват се в целостта на понятна картина.

Анна Заркова е дългогодишен журналист, цели трийсет години отговорен редактор на отдел „Криминален и съдебни новини“ във в. „Труд“. Започва да публикува книги още в края на 90-те, но намира силата си като разследващ журналист през последните близо петнайсет години. За смелостта й говорят дори само заглавията: „Българската мафия“, „Главните прокурори“, „Големите убийства“… Две години след предходната книга „Свободни в словото“ излиза „Смъртта на Бялата лисица“. В този вид литература обаче времевото разстояние между отделните книги е само условно, защото текстът може да бъде написан и бързо, но материалът за него се събира в продължение на години. Особено в случаи като този, когато има много, но разнопосочна информация и в крайна сметка нищо не е еднозначно ясно. Освен едно: „Бялата лисица“, или Андрей Луканов, беше и си остава необикновена фигура на български политик независимо от позициите на неговата оценка. А позициите се различават драстично, сякаш два непримирими лагера се надвикват – едните с хвалби, другите с хули.

„Баща на демокрацията“ и „спонсор на СДС“, казват първите; „човек на КГБ, агент на ЦРУ“, контрират вторите. „Архитект на Прехода“, пишат журналистите от половината вестници; „баща на българската мафия“, добавят другата половина, човекът, който е организирал източването на Държавния резерв в прословутите куфарчета. „Знаещ, работещ, уверен“, хвалят приятелите; „самолюбив, потаен, коварен“, твърдят враговете. Това напомня за Стефан Стамболов преди точно век. Същата разноликост на човешките качества, същата противоречивост на политическите решения, същата незаобиколимост на личностното присъствие и на последиците от него. И все пак има неща, които никой не е отрекъл. Потомственият политик Луканов (мъжете от неговия род имат общо 58 години, прекарани в Народното събрание), комунистът трето поколение, както обичал да се нарича, е изключително интелигентен човек с широка култура, говорещ пет езика, с остър аналитичен ум. Колко подобни политици можем да изброим от последните седемдесет години?

Анна Заркова разказва увлекателно, с подробности, които правят нейния разказ убедително мотивиран. Тя е свършила огромна работа по издирване и систематизиране на документален материал, включително потънали във времето интервюта, записи от съдебните зали, дори спомени, споделени на четири очи. Това не е просто книга за смъртта и дори за целия живот на Андрей Луканов. Това е политическа история на едно бурно десетилетие в историята на българската държава: между средата на 80-те и средата на 90-те години. Първите две глави специално са много интересни в това отношение, защото разказаното намества всичко, което сме чули (или не сме чули), разбрали в някаква половинчата степен, запомнили (или по-скоро забравили), в цялостна, логично свързана, фактологично мотивирана картина на българската действителност. Заркова е добра писателка, тя води умело интереса на своите читатели, поставя акценти върху дребни, но ключови детайли, прави интерпретативни внушения отвъд обичайната еднопланова напористост на нашата журналистика. Неслучайно веднъж споделя, че нейният любим писател е Труман Капоти.

Трета глава, която разказва подробно за съдебния процес срещу предполагаемите виновници за смъртта на Луканов, смъква градуса на повествователното напрежение, разлива се в твърде много подробности, които читателят не може, а и не иска да запомни. Тук просто няма любопитни персони и важни събития, но пък историята се случва понякога и по този начин. После разказът се вдига отново и финалът на книгата става привлекателен за много широка публика, защото внушението прескача ограниченията на едно конкретно събитие, дори на една епоха, и отвежда към нравствено послание от типа на тези, които наричаме „вечни“.

Милена Кирова Анна Заркова Смъртта на Бялата лисица