Кант и доводите за мир

Леа Ипи, публикувано във „Файненшъл таймс“ на 20 април 2024 г. 

В един друг възможен свят, може би по-предвидим от този, в който живеем, вместо да бързам всяка сутрин да проверявам последните новини за войната на Русия в Украйна, щях да следя редовно прогнозата за времето. С нетърпение щях да чакам отдавна планирано пътуване до Калининград, за да присъствам на събитие за рождения ден на любимия ми философ – Имануел Кант, който, както изглежда, е любим и на Владимир Путин. Полет до Москва и вътрешен трансфер щяха да бъдат резервирани за края на април и аз романтично, безкритично, някак неуместно за кантианец, щях да мечтая за пристигането си.

Трябва ли да се опитам да подражавам на легендарната следобедна разходка на Кант из тогавашния пруски град, като настроя часовника си, за да е в синхрон с неговия, както се говореше, че са направили жителите на Кьонигсберг? Трябва ли да се насоча право към центъра на града, опитвайки се да намеря известните „седем моста на Кьонигсберг“, обект на математическия анализ на Леонард Ойлер, който поставя основите на теорията на графите? Да спра за селфи на брега на река Преголя (някога Прегел)? Или трябва да се опитам да посетя готическата катедрала от 14 век?

Може би по-късно. Що се отнася до мен, най-важното място в Калининград е скромният гроб на Кант.

„Имануел Кант /1724-1804/. Виден буржоазен философ идеалист. Роден, живял и починал в Кьонигсберг, без да го напуска никога“, гласеше плоча от съветската епоха, поставена там малко след 1947 г., когато гробът изненадващо беше спасен от разрушаване. По това време Калининград, който беше бомбардиран по време на войната както от британците, така и от Съветския съюз, беше в следвоенна реконструкция с планове да се превърне в съветски град на плакати, пълен със статуи на Сталин и подобни на LEGO специално построени блокове.

Гробницата на Кант е спасена чрез чудотворната намеса на някой си В. В. Любимов (най-вероятно фалшиво име), който пише до „Известия“, официалния вестник на правителството, за да предупреди властите за непосредствената опасност за гроба на философа. Той искал да им напомни, че Кант е споменат благосклонно в „Диалектика на природата“ от Фридрих Енгелс, който възхвалява „епохалния принос“ на Кант за скъсването с „вкаменения“, теологичен възглед за природата. В рядък случай на отзивчивост към демокрацията отдолу, комисията за културни обекти към Министерския съвет решава да запази гроба на Кант, а впоследствие и катедралата, в която се намира.

Оттогава начинът, по който властите и по-широката общественост се ангажират с Кант и неговата мисъл, начинът, по който преговарят, присвояват — и до известна степен изопачават — неговото наследство, предлага интересна оптика, през която могат да се изследват някои от по-сериозните моменти на напрежение в отношенията на Русия с Европа и в отношението на Европа към самата себе си.

В началото на юли 2005 г., в навечерието на 750-годишнината на Калининград-Кьонигсберг, местният университет приема името на Имануел Кант. Руският президент Владимир Путин и тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер присъстват на събитието. Има ентусиазирани речи и енергични ръкостискания. Калининград, казва Шрьодер, „сега е най-западният град на Руската федерация“ и въпреки че това все още е „болезнено за някои, това е историята“. Градът имал „реален шанс да се превърне в истински европейски метрополис, преодолявайки начертаните граници“.

В превръщането на трагичното минало в едно по-обнадеждаващо бъдеще може да се чуе ехо от старата теза за т.нар. doux commerce: търговията като предпоставка за траен мир. В Калининград/Кьонигсберг геният и духът на Кант биват призовани, за да запечатат този специален съюз на германския разум и руската страст, който по-късно стана известен като Северен поток 1 и 2.

Наскоро президентски указ, подписан от Путин, нареди подготовката за 300-годишнината на Кант. Специален руски уебсайт все още гласи: „Уважавани академици ще се съберат в града, където е роден, живял, работил и сега почива професор Кант, за да обсъдят наследството на философа, влиянието на неговите идеи върху прогреса на науката и съвременното общество.“

Аз съм един от тези академици. Или по-скоро бях. През февруари 2022 г. Русия нахлу в Украйна и международната конференция, на която щях да присъствам, най-голямото събиране на изследователи на Кант в света, беше преместена в Германия. Уебстраницата на събитието (сега актуализирана) осъжда агресивната война на Русия, като обяснява, че решението да не се пътува повече до Калининград, е взето с „оправданото предположение“, че конгресът „действа в интерес на своите членове и целта на асоциацията“ .

Наскоро се оказах въвлечена в друг мисловен експеримент. Щеше ли Кант да отмени собствения си конгрес в Калининград? Съдейки по реакцията му на агресивната война на Русия срещу собствената му страна в края на Седемгодишната война, това изглежда малко вероятно.

Въпреки че Кант е първият, който излиза с дефиниция на Просвещението, съдържаща се в мотото „Sapere aude!“ („Осмелявайте се да използвате своя разум!“), видният философ от 18 век и автор на „Критика на чистия разум“ не е бил известен с прояви на лична смелост. През 1757 г. Кьонигсберг е под руска окупация и Кант пише на императрица Елизабет, обещавайки ѝ своята лоялност. В случай на предателство, посочва той, „ще информирам властите незабавно, но също така ще се опитам да осуетя деянието“. В катедрата по логика и метафизика наскоро се е освободило място и Кант се нуждае от подкрепата на властите (той се проваля).

Любовта към нацията никога не трябва да се принася в жертва на обикновен академичен стол, биха казали някои. Все пак страхливостта може да не е единственото обяснение за несъответствието между радикалното съдържание на произведенията на Кант и неговото по-умерено лично поведение. Една по-дълбока причина се крие в политическите изисквания на неговата теория за свободата.

Да бъдеш свободен в смисълa, който влага Кант, означава да си способен да застанеш на критична дистанция спрямо своите страсти и увлечения и да се запиташ дали те допринасят за „просветеното“ мислене: това е изходът, както казва Кант, от „собствената и самопричинена незрялост на човечеството”. Процесът на просветление се основава на три максими: да мислиш за себе си, да мислиш, поставяйки се на мястото на всички останали, и винаги да мислиш последователно. Подобни максими според него могат да бъдат прокарвани чрез „публичното използване на разума“ – подход, който е фундаментално различен от „частното“ използване на разума в рамките на отделните професии (учители, лекари, политици, адвокати, управители на активи). Докато последният се основава на приемането на определена власт, първият изисква плуралистичен, безпристрастен и критичен ангажимент.

Стремежите на Кант в епоха като нашата, когато общественият дух е постоянно застрашен от сблъсъка между частните интереси, са трудни за обяснение. Нашият начин на комуникация е по-широк и по-всеобхватен, отколкото през 18 век (например политическото участие формално вече не е ограничено до притежателите на собственост), но също така по-плитък, по-самоуверен и по-малко критичен. Несъгласието се проявява повече в шумни актове на индивидуално себеизразяване (за предпочитане записани на мобилен телефон) и по-малко в колективна критична ангажираност.

Подобно на нас Кант е живял в епоха на криза, белязана от голям напредък в науката и технологиите и от колапс на ценностите. И все пак той определя ролята на разума като универсална комуникативна способност, която се опитва да сочи средния път между скептицизма и догматизма: между вярата в нищо и сляпото следване на тенденциите. Тази концепция за разума изглежда по-трудна за съживяване в нашите общества, задушени между разрушителните интереси и индивидуализацията на политическия ангажимент.

На 12 февруари 2024 г., почти две години след като Русия нахлу в Украйна, бившият вече губернатор на Калининград Антон Алиханов обяви на конференция, че не друг, а тъкмо философът на Просвещението носи отговорност за започналата война. Кант, подчерта Алиханов, има „пряко отношение към глобалния хаос, глобалното пренареждане, пред което сме изправени сега“; неговите трудове допринесоха за възникването на „социална и културна ситуация“, в която „Западът наруши всички постигнати споразумения“.

Кант не за първи път си навлича гнева на руските националисти. Още през декември 2018 г., когато правителството проведе онлайн анкета за преименуване на летището в Калининград, Кант беше фаворит, докато клеветническа кампания, обвиняваща го, че е „русофоб“, не доведе до вандалски прояви – обезобразяване на неговата статуя, хвърляне на боя върху гроба му и унищожаване на възпоменателната плоча, отбелязваща мястото, където е живял.

Все пак този път в думите на Алиханов, че Кант има „пряка връзка с военния конфликт в Украйна“, имаше трагична ирония. В крайна сметка Кант е по-известен като автор на едно от най-прочутите антивоенни есета, написани в историята на философията: „Към вечния мир“, публикувано през 1795 г. Тъй като разрушителните конфликти заплашват да разширят обхвата си, от Русия/ Украйна до Европа и от Израел/Палестина до останалата част от Близкия изток, препрочитането на Кант се оказва дълбоко тревожно, но може би и поучително.

Самото заглавие на есето е вдъхновено от сатирична гравюра върху табела на нидерландски кръчмар, където „вечният мир“ се отнася до спокойствието на гробището. Той, разбира се, никога не е подозирал за съществуването на ядрени заплахи. Все пак неговото предупреждение, че „военно изтребление с едновременно унищожаване на двете страни… би позволило вечният мир да се възцари единствено в огромното гробище на човешката раса”, отеква зловещо.

Самото есе има форма на идеален мирен договор с поредица от „клаузи“, уреждащи не само постигането на временно прекратяване на военните действия, но и край на войните веднъж завинаги. Кант критикува лекотата, с която държавите сключват договори за дълг с цел финансиране на война. Дългът, предполага той, е легитимен за мирни проекти, но когато става дума за международни конфликти, парите имат „опасна сила“, защото „в съчетание със склонността на политиците да воюват“ те „увеличават възможностите за това“.

Най-известните параграфи от есето на Кант за вечния мир предполагат, че правата на нациите следва да се основават на „федерализъм между свободни държави“. Предложението на Кант се опитва да отговори на предизвикателството, измъчващо Европа, откакто указът за „вечния мир“, приет от парламента във Вормс през 1495 г., води до забрана на частните вражди, често срещани през Средновековието. Ала какъв е смисълът да се използва принудителната сила на държавата, за да се гарантира вътрешният мир, ако сигурността на гражданите е постоянно застрашена от международна война? Как да се справят гражданите с войните между по-големи единици, които вече упражняват монопол върху използването на сила?

Вдъхновен от усилията на своите предшественици, включително предложението на абат дьо Сен-Пиер за федерация на европейски държави, включваща Русия, проектът на Кант е може би най-амбициозният. Пруският философ настоява, че стандартните категории за частно, публично и международно право от 18 век трябва да бъдат допълнени от нова, която той нарича „космополитно право“.

Основан на първоначалното всеобщо притежание на Земята, космополитизмът на Кант включва признаване на „правото“ на хората да посещават всяка точка на света, без да бъдат третирани с враждебност. Той също така уточнява, че тъй като глобалното взаимодействие вече е стигнало толкова далеч, че „нарушаването на правото на едно място на земята се усеща на всички останали места“, концепцията за космополитизма не е въпрос на етика, а на политика. Тъй като частното, публичното, международното и космополитното право са взаимозависими, когато едно от тях е поставено под въпрос, останалите също рухват.

Кант е пацифист, но не е наивен. В друго известно есе, написано през 1943 г. и озаглавено „Бъдещето на пацифизма“, британският философ Бертран Ръсел прави разлика между абсолютна и относителна версия на позицията. Абсолютната е аргументът, че „при всички обстоятелства е грешно да се отнема човешки живот“. Относителната се състои в убеждението, че „злините на войната са почти винаги по-големи, отколкото изглеждат на развълнуваното население в момента на нейното избухване“; и че докато някои войни си е струвало да бъдат водени, в случаи като Първата световна война „произтеклите от нея злини“ са по-големи от злините, които биха произтекли от направени отстъпки с цел предотвратяване на войната.

Системата на Кант се съпротивлява на калкулации от този род: неговият пацифизъм се отнася повече до принципи, отколкото до последици. И все пак както за Кант, така и за Ръсел, пацифизмът не се равнява на позицията „обръщане на другата буза“, поддържана от ранните отци на Църквата, в отговор на която започва традицията на Справедливата война. За привържениците на Справедливата война обръщането на другата буза има смисъл само в случай на насилие срещу индивиди, но не и при атака срещу цяла група невинни хора. Както казва Августин, един от първите защитници на Справедливата война е „несправедливостта на противниковата страна, която възлага на мъдрия човек задължението да води справедлива война“.

Позицията е била толкова популярна сред юристите от 18 век, колкото изглежда и сред либералните политици от 21 век. В този смисъл видът пацифизъм, предложен от Кант (който вдъхновява Ръсел), е част от политическата полемика. Пацифистите са съвсем наясно с рисковете от едно помирение и с аргумента, че пацифистката позиция рискува да насърчи по-нататъшни агресии. Те всъщност се опитват да подчертаят опасността от ескалация на напрежението и редките случаи на войни в исторически план, които завършват с пълна победа само на едната страна.

Есето на Кант за вечния мир често се цитира като вдъхновение за Европейския съюз: проект, роден от пепелта на Втората световна война, който видя бивши смъртни врагове да се обединяват в споделен ангажимент към мирни институции. Въпреки всичките си ограничения това беше изключително важно не самоза западноевропейската политика и за нейното отдалечаване от братоубийствения национализъм, но и за онези разочаровани държави, които се борят да се примирят с комунистическото си минало.

Напоследък Европа се превърна в място, където сблъсъкът между доброто и злото се изтъква редовно, за да се оправдаят актове на безотговорна жестокост. Място, където барабаните на войната се чуват все по-силно. Тъй като правителствата по света отново са в условия на надпревара във въоръжаването, пазарните дялове на военната индустрия стремително растат.

Бойните метафори са навсякъде: някои намират врагове вътре в границите на Европа, събуждайки призрака на мигрантска заплаха за традиционните ценности, докато открито се застъпват за извънтериториалното депортиране на търсещите убежище. Други отчитат перспективата за външни врагове, призовавайки ни да се „подготвим психически“ за „предвоенна ера“, както наскоро предупреди полският премиер Доналд Туск. Междувременно тези, които се застъпват за компромис и нюанси, са изложени на подигравки и „тролинг“ в най-добрия случай, на цензура и репресии в най-лошия.

Нищо не е по-далеч от духа на Кант от догматичния начин, по който ни се иска да приемем войната във всичките ѝ форми: политическа, социална, културна. Навярно точно тук се крие опасността. Навярно войната се води в ума дори преди да стигне до земята. Навярно ни убеждават, че доброто и лошото са очевидни, че справедливостта трябва да надделее и злото да бъде наказано, че войната — в света на идеите, в политиката, по нашите граници, на фронта — е единственият път напред.

В един друг възможен свят аз все пак щях да пътувам до Калининград. Щях да отида, защото случайно съм съгласна с Кант, че единствените окопи, към които трябва да се присъединим, са тези на разума. Както настоява една от точките на есето „Към вечния мир“, дори по време на най-тежки изстъпления трябва да се запази известна увереност в хуманността на врага. Ако Кант има на какво да ни научи 300 години след рождението си, то е, че когато стремежът към пълна победа рискува да ни доведе до тотално унищожение, ескалацията винаги е катастрофа.

Леа Ипи е професор по политическа теория в Лондонското училище по икономика и автор на мемоарната книга „Свободна: Съзряване в края на историята“. През 2022 г. е обявена за един от десетимата най-добри мислители в света от британското списание “Prospect”, а “El Pais” я обявява за един от шестимата най-важни мислители на 2023 г. Нейните трудове са преведени на 30 езика и са отличени с множество награди, включително наградата на Британската академия „Брайън Бари" за високи постижения в областта на политическите науки и наградата “Leverhulme” за изключителни научни постижения.

Имануел Кант мир пацифизъм