Давид Фоенкинос: Семейство Мартен - истина или мистификация

Давид Фоенкинос е познат на българския читател с издадените си от „Колибри“ романи„Деликатност” (10 награди, над 1 милион продадени екземпляра и екранизация с две номинации за „Оскар“), „Шарлот” (3 награди, 450 000 продадени екземпляра), „Спомените” (5 литературни награди и екранизация), „Нашите раздели“ и „Загадката Анри Пик“ (също екранизиран) и вече и със „Семейство Мартен“.

Този роман, написан след период на творческа криза благодарение на едно оригинално хрумване – интервю на първия срещнат на улицата минувач – отново поставя своя автор сред най-успешните във Франция и най-превежданите в света френски автори.

Това е историята на осемдесетгодишната Мадлен, на съпруга ѝ Рене, на двете им дъщери – Валери, омъжена за Патрик, и Стефани, и на внуците им Жереми и Лола. История, написана със съпричастие и хумор, с кратки, но въздействащи фрази, чрез които Фоенкинос успява да вдъхне живот и емоция на всекидневното и баналното.

Но дали наистина изобретателният автор е излязъл на улицата и е заговорил старата дама? Немалко читатели и критици изразяват съмненията си. Истина ли е всичко написано или е чисто и просто мистификация с рекламна цел? Краткото интервю, взето от сп. „Мари-Клер“, може би донякъде хвърля светлина върху този въпрос.

Ето и самото интервю.

Списание „Мари-Клер“, ноември 2020

Чрез героите на новия си роман „Семейство Мартен“, вдъхновен от интервюирани от него непознати, писателят разкрива себе си повече от всякога. Срещаме се с него, за да поговорим за новия му роман, в момента когато той прекарва времето си на снимачната площадка, където заедно с брат си Стефан (след екранизирането на бестселъра „Деликатност) режисират следващия си филм „Фантазмите“. От тази екранизирана еротика до емоциите на семейната интимност има само една крачка и тя е направена със „Семейство Мартен“. Става дума за живота на две поколения, за скрита любов, за несъвместими сексуални ориентации, за умората на една семейна двойка и за едно трудно юношество.

ГЕРОИ, СРЕЩНАТИ НА УЛИЦАТА

Разказвачът, който, както авторът лауреат на наградата „Рьонодо“, е изпаднал в творческа криза и търси някакъв силен сюжет, решава да вземе героите си от реалността, дори направо от улицата. Начинание рисковано, но успешно.

Мари-Клер: Искате да кажете, че наистина сте намерили героите си на улицата?

Давид Фоенкинос: Да… Заговорих първото лице, на което попаднах. Възрастна дама, която прие да ми разкаже живота си. След това и дъщеря ѝ и зет ѝ – по-трудно в началото – приеха да се включат в играта.

РЕАЛНОТО В СЛУЖБА НА ИЗМИСЛЕНОТО

М.-К.: Вие все пак сте променили някои неща, нали?

Д. Ф.: Отправната точка е истинска, точно така стана всичко. Защото знам, че хората обичат да разказват живота си, установявам това всеки път когато разписвам нова книга. Едва по-късно, след като „вярната“ основа беше поставена, навлязох във фикцията, като направих някои според мен много правдоподобни предположения въз основа на всичко чуто.

М.-К.: Бояхте ли се от реакциите на героите си след написването на книгата?

Д. Ф.: Не. Моят разказвач донякъде напомня на вампир, но без лоши намерения. Разбира се, драмите са по-впечатляващи от останалото, но във всеки случай, героите ми ще се разпознаят в книгата, а тя се отнася към тях с уважение. Още повече че съм сменил фамилното им име с най-обикновеното Мартен.

НЕГОВИЯТ НАЙ-ЛИЧЕН РОМАН

М.-К.: А ако на свой ред трябва да разкриете интимния си живот?

Д. Ф.: Сигурно сте забелязали, че това е най-личната ми книга и че след като се сближих с героите си, не можех да искам, без да давам, без да говоря и за себе си в личен и професионален план, без да разкрия какво става зад кулисите.

М.-К.: На едно място пишете: „Да бъдеш писател, е съдбата на виновните“…

Д. Ф.: Да, така е! Писателството е едно безкрайно себедоказване.

Откъс от романа „Семейство Мартен“ в превод на Георги Ангелов

1

Изпитвах трудност да пиша, въртях се в кръг. В продължение на години бях измислял многобройни истории, като рядко заимствах от действителността. Тогава работех върху роман за клубовете по творческо писане. Действието се развиваше по време на уикенд, посветен на думите. Но думите ми липсваха. Персонажите въобще не ме интересуваха, изпълваха ме единствено със скука. Мислех си, че която и да е истинска история ще е далеч по-интересна. Което и да е съществуване, само да не е измислено. Често, когато давах автографи, при мен идваха читатели и казваха: „Би трябвало да разкажете моя живот. Невероятен е!“ Сигурно е така. Можех да сляза на улицата, да спра първия срещнат, да го помоля да ми разкаже нещо за себе си и почти със сигурност това щеше да ме мотивира повече от някоя нова измислица. Така започнаха нещата. Наистина си казах: слизаш на улицата, спираш първия срещнат и той ще е сюжета на твоята книга.

2

Долу под нас има туристическа агенция. Всеки ден минавам пред странния офис, потънал в сумрак. Една от служителките често излиза да пуши отпред и стои почти неподвижна, втренчена в телефона си. Понякога се питах за какво ли си мисли, твърдо вярвам, че непознатите също имат свой живот. И така излязох от дома, казвайки си, че ако е там и пуши, тя ще бъде героинята на моя роман.

Но непознатата не бе там. За едно кръгче дим можех да ѝ стана биограф. Тогава на няколко метра видях възрастна жена, която прекосяваше улицата, като теглеше виолетова количка. Бях запленен. Жената още не го знаеше, но току-що бе навлязла в територията на литературата. Току-що се бе превърнала в основен сюжет на новата ми книга (ако приемеше предложението ми, разбира се). Бих могъл да изчакам да бъда вдъхновен или привлечен от някой друг, но не – трябваше да е първият срещнат. Нямаше никаква друга възможност. Надявах се, че тази организирана случайност щеше да ме отведе до една вълнуваща история или до една от онези съдби, които позволяват да се разберат някои съществени предизвикателства на живота. Всъщност очаквах всичко от тази жена.

3

Приближих, като се извиних за безпокойството. Бях се изразил с лицемерната любезност на някой, който иска да ви продаде нещо. Забави крачка, очевидно изненадана, че е заговорена по този начин. Обясних, че живея в квартала и че съм писател. Когато спираш някой, който си върви, трябва да минеш към същественото. Обикновено се твърди, че възрастните хора са недоверчиви, но тя веднага ми се усмихна широко. Почувствах се достатъчно уверен, за да ѝ изложа замисъла си:

- Вижте… Бих искал да напиша книга за вас.

- Моля?

- Наистина може би изглежда малко странно… Но това е нещо като предизвикателство за мен. Живея ето тук – казах, сочейки сградата. – Ще ви спестя подробностите, но реших, че искам да пиша за първия срещнат.

- Не разбирам.

- Може ли да пием едно кафе сега, за да ви разясня ситуацията?

- Сега ли?

- Да.

- Не мога. Трябва да се прибирам. Имам неща за фризера.

- О, да, разбирам – отговорих, питайки се дали тези първи реплики не приемаха абсолютно патетичен обрат. Бях усетил превъзбудата от моята интуиция, но ето че вече пишех за необходимостта да не се замразяват повторно размразени продукти. Няколко години след като бях получил наградата „Рьонодо“, усещах как страхът от провала полазваше по гърба ми.

Предложих да я изчакам в кафето в края на улицата, но тя предпочете да я придружа. С поканата да я последвам ми гласуваше още по-голямо доверие. На нейно място никога нямаше толкова лесно да пусна някакъв писател у дома. Особено лишен от вдъхновение писател.

Давид Фоенкинос Семейство Мартен,