Размисли за първите два романа за детектив Корморан Страйк

Преди да съм прочела още всички книги от поредицата, бързам да запиша някои наблюдения. От една страна, защото в края на втория роман („Копринената буба“) авторството на Роулинг е разкрито, от друга – за да не забравя какво и как.

От години се занимавам с видовете криминални схеми в детективските романи и виждам, че в „Зовът на кукувицата“ и „Копринената буба“ в това отношение изненада няма: тук са разиграни две добре познати схеми, многократно разработвани от класиците в жанра. 

Какво още ми се стори добре познато: разбира се, препратката към двойката Холмс-Уотсън. Всичко е понятно: гениалният в своята работа частен детектив Корморан Страйк и неговата неука секретарка Робин, която има интерес към разплитането на криминални загадки. При това: и Страйк, и Робин имат висок морал, т.е. изпълват с несъмнена симпатия и доверие читателите.

Други познати клишета: Страйк е вълк единак, а е и неотразим за жените; той не обича да бъде в чужда компания, но при това има такива близки приятели, които са готови заради него да правят немислими неща, да му оказват незабавна помощ. Относно Робин – разбира се – красавица с руси дълги коси и стройна фигура. Кой да се съмнява. Страйк е ветеран от войната в Афганистан и няма половин крак: с болежките относно този крак авторът ни занимава неотклонно във всяка глава.

И още: в „Зовът на кукувицата“ са поместени цитати на латински език – например: „Жалък е онзи, чиято знатност прославя низостите му.“ (Луций Акций, „Телеф“) или „При всеки нещастен обрат на съдбата най-злополучният вид нещастие е да си спомняш, че някога си бил щастлив.“ (Боеций, „Утешението на философията“). Тези цитати ми се струват доста глуповати на фона на романа – нито Страйк, нито някой от другите персонажи е свързан с поезията на Луций Акций или с философията на Боеций. Упоменаването на произведения на римските автори в книгата според мен е излишно умозрително и ненужно.

Какво още от моите недоволства? Прекомерният брой случайности и удачни съвпадения: точно в деня, когато Робин постъпва на работа, при Страйк идва клиент с поръчка да се разкрие убийство. Или: точно когато Кукувицата пада от балкона, един от героите (един от главните) преминава наблизо и вижда всичко. Или: Робин трябва да направи генерален избор между любовта и работата и точно в един и същи час трябва да бъде на две места едновременно (без възможност поне едната задача да се отложи с минути).

Още един класически детективски похват: Страйк вече знае (поне три глави преди края) кой е престъпникът и прави някакви действия, за да го разобличи. Читателят изведнъж научава, че случаят се разгадава (в „Зовът на кукувицата“) от факт, който не му е бил предоставен – т.е. детективът е узнал нещо, което не се съобщава в текста. Този маниер на задържане на интригата ми се струва вече така предъвкан, че е скучно.

А ето бележки относно онова, което особено много ми харесва в първите два романа (и защо нямам търпение да продължа с поредицата за Страйк):

Харесва ми светът, в който ме потапят задълго книгите (обемни са – почти по 500 страници всяка). Приятно ми е да съм с тези персонажи – Страйк и Робин, увлича ме тяхното ежедневие, припознавам се в техните пристрастия. Например – интересът на Робин към разплитането на криминални загадки, това, че Страйк харесва музиката на Том Йорк и цитира стихове от „Одисей“ на Тенисън… Ей такива детайли, а Роулинг е майстор на детайлите.

Вече споменах цитатите, с които започват уводът и всяка от частите на „Зовът на кукувицата“ – струват ми се излишно украшение, което няма общо с канавата на повествованието (вместо с римска литература авторът можеше тук да си послужи с цитати от Гьоте или „Хари Потър“ – все тая щеше да е).

Обаче не е така в „Копринената буба“ и понеже това е вторият роман, за малко да пропусна играта тук.

Ето за какво иде реч: всяка от 50-те глави започва с цитат от пиеса. Още в средата на книгата разбрах, че тези цитати са ключ и започнах да си ги записвам. Най-много цитати са от две пиеси: „Благородният испански войник“ на Томас Декър и „Белият дявол“ на Джон Уебстър (по шест цитата).

„Благородният испански войник“ на Декър не е преведена на български, преведена е друга негова пиеса – „Обущарски празник“ (от Александър Шурбанов в сборника „Театър на английския ренесанс“, издание на „Народна култура“ от 1975 г.). Във финала на „Благородният испански войник“ кралят решава да помири враждуващите страни и устройва пиршество; ала кралицата е замислила отмъщение на своята съперница и приготвя за нея чаша с отрова – по погрешка тази чаша изпива кралят (такъв ход с обърканите чаши с отрова познаваме от „Хамлет“). Но важното тук е друго: чрез този пир драматургът изважда на сцената почти всички действащи лица и тогава (в присъствието на всички) се разкрива истината, раздава се правосъдие, край на историята. Сходна постройка виждаме във финала на „Обущарски празник“: събират се на угощение всички персонажи, следват важните разкрития.

По този начин е конструиран финалът на романа „Копринената буба“: всички заподозрени са събрани на едно място, насядали са край маса, угощават се. И това е моментът на развръзката – детективът ще посочи убиеца.

Разбира се, подобна схема можем да видим в романите на Агата Кристи: Еркюл Поаро събира всички заподозрени и подобно изкусен фокусник започва да „изважда“ нелицеприятни тайни за всеки един от тях, насочвайки читателското внимание ту към един, ту към друг персонаж, докато накрая не уличи престъпника (или престъпниците).

Ала в романа на Роулинг „Копринената буба“ събирането на действащите лица на едно място прилича именно на театрален мизансцен; при това: дошлите не подозират какво ще последва, те са тук заради угощението (така, както е при Декър). Има още едно сходство на романа с цитираната пиеса „Благородният испански войник“: кралят умира не заради пъклените планове на врага, а поради действията на своите приближени. Не, с тези думи не подсказвам кой е убиецът в „Копринената буба“: тук Джоан Роулинг работи много прецизно, всяка повърхностна препратка отвежда в погрешно направление.

Има още една подробност, свързана с пиесата на Декър, която ми се струва интересна: първото кварто е издадено под друго име на автора – изписани на корицата са инициалите С.Р. Историците на изкуството дълги векове наред спорят: пиесата принадлежи на Декър или на С.Р., като под С.Р. най-често се разбира Самуел Роули – драматург и актьор към трупата на Лорд Адмирала, която играе в театър „Роза“.

Загадката с авторството на Джоан Роулинг е разкрита, ако не се лъжа, след публикуването на втората книга, т.е. след „Копринената буба“. На български език не са добавени финалните редове, когато – след края на романа – авторът отправя благодарности към издателя, редактора, съмишлениците… Прави ми впечатление в този списък с благодарности споменаването на помощници – т.е. Роулинг тук е работила не сама; специфични детайли (например как се взимат показания от свидетел, как се събират улики така, че събиращият да не бъде забелязан, какви доказателствени материали се приемат в съда като надеждни и т.н.).

И нататък нека само да изброя произведенията и техните споменавания в романа: по 5 цитата има от пиесите „Двойна игра“ на Уилям Конгрийв и „Всеки със своето настроение“ на Бен Джонсън; по три цитата от „Честната блудница“ на Томас Декър и Томас Мидълтън, „Двойна игра“ на Уилям Конгрийв и „Епицена, или Мълчаливата жена“ на Бен Джонсън. От останалите пиеси (на Уебстър, Конгрийв, Джон Флечър, Джон Лили, Томас Кид, Джордж Чапман, Робърт Грийн, Уилям Шекспир и Кристофър Марлоу) има по един или два цитата.

Интересно ми е да проследя всяка една от споменатите пиеси по какъв начин (подобно „Благородният испански войник“) е свързана с романа на Роулинг. Ясно е, че всички те са елизабетински трагедии на отмъщението – за това пряко става дума в текста (двама от персонажите са посещавали курс по литература, посветен на елизабетинската драма на отмъщението).

Но не винаги линията е пряка. Да речем: „Белият дявол“ на Уебстър (шест са цитатите в романа на Роулинг от тази пиеса, както вече споменах) – тук става дума за изкусно оплетени дворцови заговори, планиране на убийство и във финала – раздадено правосъдие. Това е ясно, това е обща схема. Важни са детайлите и как те са вплетени в романа на Роулинг.

Това занимание, предполагам, не е съществено за историята, представена в „Копринената буба“. Ала тук авторът работи така, както Умберто Еко, да речем, в „Името на розата“: текстът има няколко пласта – исторически план, романтична история, криминална история, религиозен план, философски план, семиотичен план и т.н. Читателят, подобно многослойна торта, ще отличи вкуса на онези пластове, които са му познати или интересни.

Робърт Галбрейт Зовът на кукувицата Копринената буба Корморан Страйк