Супа от краставици

Разказвачът в „Тъжният гост” е писател с изплъзваща се идентичност. Той броди из съвременен Берлин и среща непознати, които му доверяват травматични истории от своето минало. Главен герой в първата част на книгата например е Дорота, полска архитектка, с която разказвачът се запознава чрез реклама във вестник. Напоени с екзистенциални размисли и с резерви относно благородството на човешката природа, нейните монолози невинаги са приятни за „госта”, но неусетно го примиряват с крехкостта на собственото му съществуване. (Чувството за сигурност на писателя ще бъде сериозно разклатено след терористичната атака на коледния базар в Берлин през 2016 г.) Знакова е и срещата на разказвача с Дариуш, бивш лекар, който се бори със смазващото бреме на спомените и е лишен от правото да упражнява професията си. Спомените на повечето герои се пресичат в пространството между загубата на родината, еуфорията от заминаването и копнежа за сигурност и хармония.

Предлагаме ви специално подбран откъс от българското издание на романа, номиниран за наградата на Лайпцигския панаир на книгата и удостоен с Европейска награда за литература 2020. Превод от немски: Жанина Драгостинова.

С Вероника решихме да прекараме един уикенд в Засниц на Балтийско море. Беше ноември, сезонът беше приключил. Пристигнахме с влака вечерта, вече се беше стъмнило. В сейф до павилиона за туристическа информация на пристанището за нас беше оставен ключ. Морето се полюшваше тихо в тъмнината. Балконът на квартирата ни гледаше директно към водата.

Сутринта излязохме на разходка между туристическите вили с дървени веранди
и покрай белите дървени пейки на пристанището. В тези два дни непрекъснато се сещах за моите баба и дядо от страна на баща ми. В техния апартамент имаше тапети на цветя и бюфет със стъклена витрина, в която се пазеха кристални чаши и един супник – част от буржоазността от края на XIX век. При това икономиката на страната отдавна беше опустошена от социализма, а пък апартаментът беше останал в спомените ми като подслон на домашния уют, с неговите сувенири от времето преди войната, преди унищожението на света и преди последното му изтриване. При по-късни гостувания бях забелязал, че блокът, в който живееха баба и дядо, беше панелка от 60-те години, с ниски тавани, месарница на партера и магазин за гуми втора употреба отсреща. От другата му страна обаче, зад вътрешния двор и гаражите от гофрирана ламарина, градините на старовремските вили се събираха в така нареченото основно селище. Нещо в мен искаше, както си мислех при разходката през Засниц, да остане в този свят от спомена, който за мен беше безвременен и все още продължаваше, докато около мен епохата на еуфорията след разпадането на Източния блок вече отиваше към края си и се задаваше нещо ново…

В един от следващите дни, когато вече се бяхме прибрали, аз се запътих към полския магазин за хранителни продукти, който беше на няколко пресечки от нас. Само два или три пъти бях влизал в него и всеки път с огромна предпазливост. Намираше се в една от ония сгради от 60-те години, построени в Западна Германия, за да запълнят останалите от войната дупки. Стъклената ѝ фасада се подаваше като остър нос на половината на улицата – като точно тук паднал космически кораб от отдавна отминало бъдеще.

До покрития вход на сградата в партера се намираше и входът към магазина, който се състоеше само от едно помещение. Беше безсмислено на влизане да се поздравява и да се чака да ти отвърнат, но и в този предобед аз казах добър ден на полски възможно най-учтиво.

Бях единственият клиент. Жената зад щанда ме погледна така, като че влизането ми беше решаващата капка, която препълни чашата на неприятните събития от този работен предобед. Дано, казваше погледът ѝ, този не поиска нещо да купува. Погледът ѝ, противно на всички закони на физиката, ме върна във времето назад, когато, хванат за ръка за майка ми или баща ми, обикаляхме магазините в Ополе или пък ходехме на лекар или по някоя работа до общината. Всичките магазини с полупразните социалистически рафтове изведнъж се събраха в този, тук и сега. Трудно ми беше да се обърна, тъй като бурканите и опаковките по рафтовете зад щанда за прясна стока и в кошниците със зеленчуци заемаха цялото пространство в и без това тясното помещение.
- Имате ли кисели краставички? – попитах аз, стреснат от наредения пред мен, отделен само от едно стъкло асортимент от кренвирши, месо и колбаси, които в керамичните съдини приличаха на кисели краставички, но по никакъв начин не можеха да бъдат такива, защото бяха поставени на щанда за месо. Стори ми се, че при това изобилие около мен никога сам не бих могъл да открия това, което търся, защото всичко изглеждаше като самото себе си, но в същото време и като нещо друго.

- Пресни или консерва? – попита жената и в погледа ѝ се четеше упрек, че това трябваше да бъде уточнено от самото начало.

- Пресни, казах аз.

- Цели или настъргани?

- И настъргани ли има?, попитах искрено учуден.

В този момент, тъй като тя ме погледна недоверчиво и вероятно искаше да каже нещо като За това също трябваше сам да се осведомите, в края на краищата не сте първият човек на света, на когото му хрумва да направи супа от краставици, изобилието от буркани, кашони, пакети, чувалчета, бутилки и бутилчици, консерви и консервички, кошове и кошнички някак се отстрани в една по-основополагаща сфера. Изведнъж ми се стори, като че се намирам пред самото раждане на света, което веднъж седмично се подновява чрез доставките от бял товарен автомобил с полски номер.

- Бих взел настъргани, казах аз.

Ей, сега, каза жената и се надигна от трикракото си столче. И в момента, в който тя се изправи, всичко около нас изведнъж се премести. Сякаш цялото помещение се завъртя около нея. А с нея, с продавачката, се извърши промяна, като че внезапно горе стана долу, а долу – горе. Венец от лъчи обгърна тила ѝ, все едно беше една от светците на тавана на църквата на страдащата майка и на Свети Войчех на площад „Коперник“ в Ополе, в чиято святост аз, когато я виждах да се носи там на купола над олтара заедно с ангелите и застаналата в средата Божия майка, като дете никога не бях се съмнявал.

- Ще ви дам настърганите краставички на фирмата „Солтисек“, каза продавачката, обръщайки се към един хладилник със стъклена врата, който беше зад гърба ѝ. - Препоръчвам ги на всичките си клиенти. Мога ли да ви предложа и от замразения магданоз? Никога не е излишно човек да си има един пакет във фризера и да отчупва по малко за супата, тогава вкусът й става съвсем друг.

- Защо пък не, казах.

- А какво ще кажете за ягдвурст от Люблин? Вчера го получих пресен. Прави се по средновековна рецепта и е много пикантен.

- Ще взема и две парчета от него, съгласих се. За жена ми.

Тя постави до касата найлонов плик с течност и плуващи из нея настъргани краставици, както и малък пакет със зелени подправки. Лампата в стъклената витрина светна и с тя ми отряза две тънички палки салам от завитата като корона редица с още саламчета. После ги претегли на кантар до касата и ги уви в хартия.

- Вие сте женен? – попита тя.

- Да, казах.

- Тогава имате и деца? – каза продавачката.

- Още не, отговорих.

- Трябва да си направите, каза продавачката, без да ме поглежда.

Бях странно поразен от вида на външния свят, когато малко след това излязох от магазина и стъпих на улицата със сградата на бъдещето от 60-те години зад гърба ми. Докато вървях покрай линиите на градската железница, подминавайки залата за катерене в посока на нашето жилище, си представих продавачката в зоомагазина в Ополе, в който понякога на двамата със сестра ми ни даваха да си изберем рибка за нашия аквариум. Видях Средното езеро в Турава, където родителите ни прекарваха заедно с нас отпуска си. Видях самия себе си заедно с приятелите си да скитам из нашето селище в края на Ополе, въоръжен със саморъчно направена картечница. То съществуваше, казах си, това селище от детството ми, не се беше изгубило, не беше изчезнало веднъж завинаги в чернилката зад гърба ми. Имаше го и езерото в Турава. Имаше го и гробището зад нашия блок, спортната площадка и безкрайните августовски дни.

Времето, помислих си аз в този момент, е кръгло, то се нагъва, когато поискам, извива се над самото себе си, така че сегашният ми живот влиза в досег с вече отминалия и в същото време безкрайността докосва своята собствена невъзможност, докато ние летим през Космоса на тази наша планета, в този град, в това световно наше „сега“.

Тъжният гост Матиас Наврат Европейска награда за литература,