Кой е най-ранният спомен на Ървин Д. Ялом?

Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е изтъкнат американски психиатър, почетен професор в Станфордския университет и практикуващ психоаналитик, смятан за един от родоначалниците на груповата психотерапия. На 12 януари излиза книгата му „Дарът на терапията“ – уникален опит на Ялом да обобщи своята 45-годишна клинична работа в своеобразен пътеводител, илюстриращ сложните динамични взаимоотношения терапевт–пациент. Книгата завършва с любопитен разговор с Ървин Д. Ялом, в който той разкрива повече за семейството си, професионалния си път и писателската си дейност. 

Къде израснахте? 

Във Вашингтон, окръг Колумбия, където родителите ми имаха малък магазин за алкохол и хранителни стоки. 

Кой е най-ранният ви спомен? 

Лятната жега, излъчвана от парещия паваж; жегата, която те удря в лицето, когато излезеш от дома рано сутрин; жегата, която често караше родителите ми – и ордите от други семейства от централната част на града – да прекарват вечерите на „мотопистата“ – парк по бреговете на река Потомак. Спомням си и че баща ми ме вземаше със себе си на растящия открит пазар в югоизточната част на окръг Колумбия в пет часа сутринта, за да купува продукти за магазина. Спомням си и „Силван“ – малко кино зад ъгъла, където родителите ми ме оставяха три или четири пъти седмично, за да ме пазят от опасните улици. По същата причина всяко лято те ме изпращаха на лагер за осем седмици, което произведе и най-сладките спомени от детството ми. 

Спомням си неделите, винаги време за семейни събирания. Група от роднини на родителите ми и приятели от старата родина поддържаха връзката си и се срещаха всяка неделя за пикници и вечери, които винаги се следваха от игра на карти: жените играеха канаста или покер, а мъжете – пинокъл. Неделните сутрини бяха сладко време, запечатало се ясно в съзнанието ми. Обикновено играех шах с баща ми – често той пееше в акомпанимент песни на идиш, разнасящи се от фонографа, или „виктрола“, както го наричахме тогава. 

Откъде са вашите прародители и родители? Те оставиха ли след себе си някои интересни истории? 

Моите родители са дошли от малки селца близо до руско-полската граница. Понякога казваха, че са от Русия, друг път – че са от Полша. Баща ми се шегуваше, че са сменили държавата на Полша, когато са решили, че не могат да понесат и една дълга и тежка руска зима повече. Баща ми е от Селц, а майка ми – от Прусина, на около 15 километра от Селц. Всичките селца в района са били разрушени от нацистите и няколко от роднините ми, включително сестрата на баща ми и съпругата и децата на брат му, са били убити в концентрационните лагери. Бащата на баща ми е бил обущар, който често е пазарувал от магазина за зърно и силаж на дядото на майка ми. Моите родители са се срещнали като юноши и са се оженили, след като са емигрирали в САЩ през 1921 г. Пристигнали са без една стотинка в Ню Йорк и през по-голямата част от живота си се бореха за икономическо оцеляване. Братът на баща ми отворил магазинче с размерите на пощенска марка във Вашингтон, окръг Колумбия, и насърчил родителите ми да се пренесат там. Те бяха собственици на поредица от хранителни магазини, а след това магазини за алкохол, всеки следващ от които беше малко по-голям и по-успешен. 

И двамата ви родители ли работеха в магазина за алкохол и хранителни продукти? Какви спомени за магазина имате? 

И двамата ми родители работеха изключително усилено в магазина шест дни седмично от 8:00 до 22:00 часа, а в петъците и съботите – до полунощ. Един инцидент, който използвах в „Лъжи на дивана“ е истинска история, свързана с баща ми: 

Той имаше малък магазин шест на шест на Пета и R улица във Вашингтон, окръг Колумбия. Ние живеехме над магазина. Един ден дойде клиент и поиска чифт работни ръкавици. Баща ми посочи към задната врата, като каза, че трябва да ги вземе от задната стаичка и че това ще му отнеме две минути. Е, нямаше задна стая – задната врата излизаше към алея – и баща ми се измъкна и препусна към пазара през две преки. Купил чифт ръкавици за 12 цента, препуснал обратно и ги продал на клиента за 15 цента. 

Къде получихте образованието си? Имате ли интересни спомени от университета? 

В университета „Джордж Вашингтон“, който ми отпусна пълна стипендия – 300 долара. Живеех у дома и шофирах или ходех с автобуса всеки ден на училище. Университетските години бяха загубени години за мен и с малко добри спомени. Беше тежка работа: да ходя само на подготвителните медицински курсове и да завърша обучението си за три години. Едно от големите ми съжаления в живота е, че пропуснах тези славни университетски дни, толкова често изобразявани във филмите и литературата. И защо това препускане и тази усилена работа? През онези години приемът във висшите медицински училища беше изключително труден за евреите: всички медицински училища имаха фиксирана петпроцентна квота. Завърших колежа с пълно отличие, но бях отхвърлен от 19 от 20 висши медицински училища, в които кандидатствах. Аз и четирима от най-близките ми приятели бяхме приети в Училището по медицина към университета „Джордж Вашингтон“ и трима от нас си останахме близки и до днес – и тримата – между другото – в нашите първи и стабилни бракове. Голяма част от чувството за спешност произтичаше от връзката ми с Мерилин, която срещнах, когато бях на петнайсет години; исках да закова връзката ни в брак колкото се може по-бързо – преди тя да си е променила мнението. 

Вие имате медицинско и психиатрично образование, но въпреки това включвате много философия в работата си. Може ли да ни кажете за вашата подготовка по философия и за любимите ви философи? 

По време на първата ми година като стажант по психиатрия в „Джонс Хопкинс“ се чувствах неудовлетворен от основните отправни рамки, с които се запознах: биологична психиатрия и психоаналитична теория. И двете като че ли пропускаха голяма част от това, което ни прави наистина хора. Горе-долу по същото време прочетох новата книга на Роло Мей „Съществуване“ и бях очарован от факта, че имаше и трети начин да се разберат източникът и лечението на човешкото отчаяние. Нямах формално философско образование по онова време и се заех сам да се образовам във философията. Записах се на едногодишен изследователски курс по философия, използващ текста на Бертранд Ръсел „История на западната философия“, и оттогава никога не съм спирал да уча за философията, да слушам лекции (а по-късно и да преподавам) в Катедрата по философия на Станфорд и да чета интензивно. Любимите ми мислители са тези, които се занимават експлицитно с проблемите на човешката природа: философите като Ницше, Шопенхауер, Сократ, Платон, Епикур, Сартр, Камю и Хайдегер. 

Какво работи жена ви? 

Мерилин беше професор по френски език, след това директор на Станфордския център за изследване на жените. Тя е и автор, пишещ върху културната история. Сред нейните произведения са „История на съпругата“ (A History of the Wife), „История на гърдата“ (A History of the Breast), „Раждането на шахматната кралица“ (Birth of the Chess Queen) и новата ѝ книга „Американското вечно жилище: 400-годишна история чрез нашите гробища“ (The American Resting Place: 400 Years of History Through Our Cemeteries and Burial Grounds). 

Кои са били работните ви места, преди да се установите в медицинската професия? 

Работех много в магазина на родителите ми през цялото ми детство, разнасях списанията „Либерти“ и (в близкия магазин „Сейфуей“) помагах на клиентите да носят торбите с покупки до колите си. Прекарах едно лято като барман в дрогерията „Пийпълс Дръг Стор“ – нужни ми бяха пари да си купя микроскоп, – а друго лято – в кравеферма – в обявата за работа имаше печатна грешка: там се казваше fine (чудесна) работа вместо farm (фермерска) работа, но така или иначе приех работата. Работех в съботите в продължение на три години като продавач на дрехи и обувки в магазина „Бондс Клоудинг”. Бях собственик на щанд за фойерверки няколко години около Четвърти юли и прекарах няколко лета като лагерен консултант и тенис инструктор. Бях тютор по органична химия в университета. След като започнах да уча във Висшето медицинско училище, имах допълнителен доход само от работата си в лабораториите, продавах кръв и сперма и помагах на преподавателите в библиотечните изследвания. Имал съм безброй консултантски работни места, след като получих медицинското си образование, в затвори и психиатрични болници. 

Какво ново художествено произведение бихте препоръчали? 

Най-доброто художествено произведение, което съм чел през последните няколко години, е романът „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл – гениално произведение. Чета и обичам няколко книги на Мураками, Рот и Пол Остър. Току- що препрочетох „Нашият общ приятел“ от Чарлс Дикенс и „Час по немски“ от Зигфрид Ленц – какви шедьоври! 

Имате ли някакви писателски странности? 

Пиша всяка сутрин, от седем часа до ранния следобед, когато започвам да приемам пациенти. Получавам много материал от моите сънища. Аз съм твърде праволинеен, когато пиша, и винаги поставям първо първите неща. Много активно планирам работата си за следващия ден, докато съм на колелото и докато се излежавам в горещата вана всяка вечер. 

Какво ви стимулира? 

Моята стимулация като писател е умствена – от четенето на философия и белетристика, както и от клиничната ми работа; едва ли минава сесия с пациент, която да не ми даде някои идеи, проправящи пътя си към произведенията ми. Нямам предвид, че използвам съдържанието от пациентите, а че обсъжданите въпроси стимулират някои мисли за начина, по който работи съзнанието ни. 

Какви са вашите хобита или дейности на открито? 

Каране на колело, шахмат, разходки в Сан Франциско и четене – винаги четене. Двамата със съпругата ми се наслаждаваме на разходките в Пало Алто и в Сан Франциско; ходим на театър, срещаме се с приятели и сме близки и с четирите ни деца. Често сме погълнати от техните кариери: Ив е гинеколог, Рийд е талантлив фотограф, Виктор е психолог и предприемач, а Бен е театрален режисьор. Всяка година прекарваме ваканцията с четирите си деца и с внуците си, често в Хавай. 

Върху какво работите сега? 

Последната ми книга е „Да се взираш в слънцето: преодоляване на ужаса от смъртта“, а преди това привърших преработката – пето издание – на учебника ми „Теория и практика на груповата психотерапия“. От няколко години се интересувам от написването на роман за Бенедикт де Спиноза и едва наскоро открих, че бих могъл да го напиша. Затова последните няколко месеца посвещавам голяма част от времето си потопен в ХVІІ век. Това е сложен проект с второстепенна сюжетна линия, развиваща се през Втората световна война, и ако изобщо мога да го направя, мисля, че ще отнеме остатъка от кариерата ми като писател. 

Очакваме романа за Бенедикт де Спиноза „Проблемът Спиноза“ на 8 март от ИК „Колибри“. 

Ървин Д. Ялом Дарът на терапията Проблемът Спиноза психоанализа терапия