За (любовта към) книгите и четенето

Премиерата на „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“ със съставители Анна Лазарова и Светлозар Желев ще се състои на 29 ноември (сряда) от 19:00 ч. в Литературния клуб на Столична библиотека (етаж -1). В събитието ще вземат участие част от авторите, а модератор ще бъде Иваша Христова. 

Още през 1978 година в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ Дъглъс Адамс дава отговор на „Великия въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало“. Четиридесет и две. Такъв е и броят на личните разкази от хора, свързани по един или друг начин с писането и литературата изобщо, в тази книга. Те разказват за своите първи стъпки в четенето, за книгите, които са ги вдъхновили и променили. В тази книга ще срещнете имената на забележителни български писатели, автори на съдържание, издатели, журналисти, млади творци и дори деца.

В подготовка за вечерта, представяме няколко откъса от книгата. 

Юлия Спиридонова

БУКВИТЕ, ТЕЗИ ЧЕРНИ, ПЪРГАВИ БУБОЛЕЧКИ

Буквите, тези черни, пъргави буболечки!

Един от най-ярките ми детски спомени е как пъплят по страниците на книгата, а аз напразно се опитвам да уловя и запомня поне една-едничка.

Когато навърших четири години, мама реши, че е време да се науча да чета.

Юлка срещу буболечките, каква епична битка! Претърпях пълно поражение. Мама вдигна ръце от мен, а аз нарисувах клетки на буболечките за наказание. Е, не на всички. У дома беше пълно с буболечки. Как да не е пълно, като непрекъснато се купуваха нови книги?

Опиянени от победата, буболечките ме оставиха на мира. Не ми липсваха, ама никак – и без тях животът ми беше пълен с приказки!

Всяка вечер мама четеше книжки на мен и по-малките ми сестрички. А през деня слушахме грамофон. Като повечето деца, родени през 70-те години, имахме голяма колекция от грамофонни плочи с гласовете на най-добрите български актьори.

На връщане от детската градина с приятелите пък окупирахме някоя телефонна кабина. Имаше и такова нещо – приказки по телефона. Пускаш две стотинки в апарата и слушаш приказки колкото си щеш. Или докато не те изпъди някой възрастен.

В краен случай, когато нямаше приказка наоколо, човек можеше да си измисли и сам интересна история...

Дарин Тенев

ТРИТЕ ЛИЦА НА ЛИТЕРАТУРАТА

В основното училище книгите понякога така ме поглъщаха, че не можех да ги изоставя, молех майка си и тя вземаше от лекарката ни извинителни бележки, давайки ми време за четене. Лекарката ни се отнасяше с разбиране и се смееше. Имаше една стандартна формула, която се пишеше на извинителните бележки, „ОВИ“, остра вирусна инфекция. По-късно разбрах какво означава. Това ми беше диагнозата, когато оставах за ден-два у дома да прочета, да дочета каквото ме беше заразило в момента.

Време за четене ми подаряваха и всяка настинка, всеки грип, неделите, ваканциите. Вечерите. Бях в първи клас, три години преди да помоля за пръв път майка си за извинителна бележка за четене, когато, настинал, но без сериозни симптоми, открих, че може целия ден да посветиш на четене. Тогава прочетох Книга за джунглата на Р. Киплинг. Бях впечатлен, че съм успял да мина над сто страници за ден. В онзи ден открих как, четейки, човек живее две времена – времето на четенето, което не забелязва, и времето вътре в книгата.

Но времето за четене никога не стига. За да наваксам, започнах да чета, докато вървя. Веднъж се блъснах в стълб. Но като цяло внимавам. Все още често чета, докато вървя.

Оля Стоянова

ЗА „ЛОШИТЕ“ КНИГИ

Когато бях малка, много мразех да споделям книгите си и грижливо пазех личната си библиотека от посегателства – най-вече от страна на сестра ми, две години по-малка от мен. Брат ми, който беше още две години по-малък, определено не проявяваше кой знае колко голям интерес към книгите, които непрекъснато разнасях насам-натам, така че той беше извън подозрение.

За сметка на това сестра ми имаше навика тайно да измъква и да чете някое томче на Никос Казандзакис или Мигел де Унамуно, хващах я в крачка, че крие Камю под възглавницата си или че просто е променила строгия ред в библиотеката, което означаваше, че ми е пипала книгите. А това много ме ядосваше.

Доводите ми бяха все сериозни: „Светът е пълен с книги, открий твоите, тези книги са мой избор“. Разбира се, не спирах да повтарям като навита и ключовия въпрос: „Ти защо ми пипаш книгите?“, без да чакам отговор.

Първото ми „емпатично“ познание за литературата дойде в ранното ми детство в една най-обикновена, дори долнопробна, квартална закусвалня. Тук баща ми ни поръчваше всяка сутрин шкембе чорба и лимонада.

Масите – квадратни, мушамите – прогорени от цигари, шуберът – мазен, а стъклата – запотени от горещата чорба, която всички шумно духаха и сърбаха с много оцет и чесън. И там, върху синя плексигласова табелка на стената, прочетох за първи път:

„Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено.“

Сричах я всеки път, докато сърбах чорбата си. Една лъжица – „хирурзи“, една – „гнило“, още една – „разложено“... Особен вкус имаше тази чорба.