Българската литература през XXI век (2000 - 2020)

На 13 април излиза от печат „Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част I“ от проф. Милена Кирова, виден литературен историк и теоретик, автор в ИК „Колибри“ на „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ в 3 части. Книгата има амбицията да хвърли безпристрастен поглед към литературната действителност през първите двайсет години на новия век и да очертае панорама на най-новата българска литература. Предлагаме ви с малки съкращения предговора, който ще осветли намеренията на авторката.

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА

Ще се опитам да представя накратко подхода, който съм избрала за написването на тази книга. Ще започна с трудностите, които срещнах и които очакват всеки изследовател на българската литература от 21 век.

През първите две десетилетия в България работят, официално регистрирани, над 7000 издателства. Наистина, някои от тях изчезват с годините, но затова пък други се появяват и техният брой е между 200 и 300 годишно. През 2006 г. например броят на издадените книги е почти 3,5 милиона и плавно нараства до над пет милиона през 2009 година. След това световната финансова криза удря България и броят се свива почти наполовина; от 2012 г. започва пак да расте, стигайки до девет милиона през 2018 г., след което пандемичната криза помита този бизнес надолу и през 2021 г. са отчетени едва около четири милиона новоиздадени книги[1]. Разбира се, че не твърде голяма част от тези книги представляват нова литература от български автори. Трябва обаче да се има предвид, че близо 40% от българите не четат никакви книги, други 20% са прочели една книга годишно (може да е готварска); остават трийсетина процента, от които поне половината няма да посегнат към съвременна българска литература. С такава публика литературният пазар у нас изглежда огромен, непосилно пъстър и трудно обозрим (данните са от 2021-2022 година.) Още повече, че не съществува нещо като популярен регистър или архив на новоизлязлата художествена литература от български автори.

Към това се прибавят финансовата неспособност на библиотеките да си набавят новоизлезли книги, замирането на периодични издания, които предлагат информация за това, какво се е появило, хаосът от мнения в Интернет и т.н. До един момент вярвах, че дигиталното пространство ще съхрани информацията во веки веков: нещо като всемирен архив, в който нищо не може да се изгуби. В процеса на работата открих, че десетина години са достатъчни, за да изчезне немалка част от тази информация. Казват, че един добър IT специалист би могъл да измъкне всичко от дигиталната памет. Сигурно е така, но нямам надеждата, че (и) следващите поколения литературни изследователи ще бъдат виртуози на компютърното изкуство.

Трудностите от този кръг ме накараха да включа колкото е възможно повече информация за реалността на нашия книжен пазар през първите две десетилетия на века. Съзнавам, че това трябва да е станало за сметка на вниманието, което българските историци традиционно отделят на „големите“ автори и творби. Само че точно тук се появяват две нови съображения.

Първото идва от липсата на времева дистанция. Все още няма обществен консенсус кои са тези големи автори и творби. Няма Публика, която е в състояние да формира единно мнение: има публики, всяка от които харесва различни неща и отказва да прочете останалите. Много слаби са механизмите за институционален контрол на читателския вкус – факт, който мислим като добър, тъй като натрупахме отрицателен опит във времето на държавния комунизъм. Да не забравяме обаче, че критиката (имам предвид професионалната, компетентна критика) също е институция и нейната днешна слабост не може да бъде разбрана като предимство на нашето общество. Така бъдещите историци на българската литература ще имат възможността да избират и оценяват според нагласите и предпочитанията на своето време. (Литературната, както всяка друга история, се пише от гледната точка на победилите явления и процеси.) Аз пък си поставих задачата да им бъда от полза, разказвайки колкото може повече за нашето време – отвътре на неговата разнопосочна и разнолика действителност.

Вътре в задачата да разкажа много поставих акцент върху автори и творби, които нямат големи шансове да попаднат в светлината на бъдещия Канон. Навярно ще бъда упрекната, че отделям еднакво внимание на писатели с неравни възможности, че групирам по жанров или тематичен принцип „високи“ с „ниски“ произведения. На това бих отговорила, че смятам за вече неадекватен традиционния „генералски подход“ на българската литературна история. Първо, защото промените във вкуса на съвременните читатели протичат изключително бързо и образователните институции с много труд (все още, все някак) удържат позицията на каноноцентричното възпитание. Второ, защото нямаме ясни критерии кои автори и особено кои произведения са високи и кои не са. Свидетели сме на безпрецедентно размиване на границите между старите представи за елитарно и популярно изкуство, нерядко в две последователни творби на един и същи писател. Този процес обхваща жанровата система, тематиката, стилистиката – на практика всички страни на онова, което ни позволява да оценим приноса на една творба.

Колкото повече четях, толкова повече растеше моето убеждение, че традиционните твърди граници между представите за елитарно и популярно изкуство не работят в последните десет-петнайсет години. Има критици, които настояват върху носталгичната валидност на тези граници. Ако можех, щях да го направя и аз. Само че не успявам да си затворя очите пред реалността, в която живеем. И все пак граница някъде трябва да има. Всекидневно се сблъскваме с липсата на елементарни критерии за литературна значимост в практиката на масовите медии и техните „културни“ послания. Хубаво е, че критиката понякога реагира, макар и все по-слабо с всяка година. Избрах да сложа границата на своя избор между популярната и масовата литература – естествено, според представите, които имам за всяка от тях. Популярното е част от трансформационните процеси в нашия век; масовото остава под чертата на онези качества, които правят един текст значим като литературен факт. Това изобщо не означава, че масовата литература не трябва да бъде изследвана; напротив, тя е ценен документ за светоусещането на всяко общество. Само че пътят на нейното изследване трябва да бъде различен – със силен превес на инструментариум и подходи из други области на научното знание като културология, социология, антропология и т.н. Продължавам да се надявам, че у нас предстои да се появят системни изследвания върху историята на масовата литература, на литературните вкусове, на идеите и на идеологическите механизми, които формират нагласите на широката публика.

Друга голяма трудност пред опитите да се направят някакви обобщения върху литературата на 21 век е нейната изключителна пъстрота – не само като множество от посоки в жанра, стилистиката, тематиката и пр., но също така, и дори още повече, заради смесването на няколко различни жанра, на няколко различни стилистики в една и съща творба: трябва да я „подредиш“ на няколко места едновременно, а това размива принципа на самата подредба и подрива концептуалната цялост на обобщението. Никога досега не е било толкова трудно да се обхване разнообразието на литературния пазар, да се обединят явленията в процеси, да се типологизират процесите и да се направят мотивирани заключения за състоянието и посоките, в които върви развитието на българската литература. Много е голямо изкушението да избереш десет-петнайсет романа от няколко поредни години и да хвърлиш в публичното пространство някакво едро скроено мнение за „българския роман през 21 век“ например. Нито реалността, нито почтеността на изследователската практика позволяват подобен подход. Защото романите са необозримо много, непоносимо различни и неподвластни на лесен (а понякога и на всякакъв) вид обобщение; понякога не могат да бъдат оприличени дори два по два.

Но къде да бяха само романите… Същото се отнася за всички родове и жанрове на съвременната литература. Всяко произведение иска да бъде различно, да изкрещи неповторимата и неустоима индивидуалност на своя автор. Трябва да изминат поне няколко десетилетия от днешното състояние на нещата, за да се появи история с ясни очертания и силни акценти върху онези явления и посоки, които са се оказали печеливши от гледна точка на следващия етап в развитието на българската литература. За сметка на това ще потъне тъкмо смайващото разнообразие на днешния ден. Не знаем колко дълго ще продължава то и докъде ще ни доведе, но пък се вижда, че вече вписва българската литература в един огромен, модерен и глобален процес.

Насред всички трудности и неясноти, без опората на историческата дистанция, трябваше да направя методологически избор: как ще изглежда моят опит за история на българската литература от вчера, без да имам ясна граница между вчера и днес? Едно от първите неща, които разбрах, беше необходимостта да погледна критично към критическата практика на тези десетилетия. Казвам го като автор на повече от седемстотин рецензии върху новоизлезли книги, написани в периода 1995-2020 г. и публикувани главно по страниците на в. Култура. Изчетох отново тях, както и написаното от други критици на други места, също така и част от безбрежния поток читателски мнения в различни форуми, сайтове и блогове в Интернет. (Сред тях, трябва да отбележа, има много добри лични сайтове, които често цитирам навътре в книгата.) Ясно видях колко голяма може да бъде разликата между оперативната критика (имам предвид не само рецензии, но и статии с тематичен или жанров обхват на произведения от няколко поредни години) и литературноисторическата оценка на едно и също явление. Това създаде необходимостта да оспоря някои критически мнения, включително мои собствени. Критикът пише под микроскоп, а литературният историк прилича на инженер, който се опитва да сглоби цялостен механизъм от огромно количество разбъркани части. Понякога жертваш добър автор или творба, ако не можеш да ги наместиш в конструктивната схема. Друг път извеждаш напред творби с не толкова блестящи характеристики, защото са ти функционално необходими, за да сглобиш някоя важна част на общия механизъм.

Съзнавам обаче един парадокс. Написана с амбицията да бъде литературна история, тази книга ще се прочете като критика, защото нейното вчера, както вече казах, все още е днес. Тя неизбежно ще предизвика разминавания и несъгласия в широк диапазон: от разбираемата реакция на пренебрегнати автори до принципните несъгласия с възгледите на други литературоведи. Първите предварително моля за извинение: тяхната липса не е въпрос на някакво отношение, тя идва от невъзможността (или поне моята неспособност) да бъде намерено, обмислено и включено всичко на днешния литературен пазар. Колкото до вторите, ще парафразирам думите на библейския автор Йоан: опитайте и вие, преди да хвърлите камък.

Раздялата с моите критически навици беше необходима, но сама по себе си не ми помагаше да намеря подходящия методологически път. Прехвърлих множество варианти: изпитани и неизпитани, изтъркани и лъскаво нови; всеки от тях имаше своите достойнства и недостатъци. Тематичната история например ми се стори особено привлекателна, защото има такива посоки, в които много произведения (особено сред романите) могат да бъдат обединени: близкото минало, Прехода, Болестта през второто десетилетие на века… Освен това щеше да ме избави от тегобата да правя оценка на всеки друг вид значимост за авторите и техните постижения. Само че какво щях да правя с онези творби, които оставаха извън очертаните тематични посоки? Ами поезията? Тематичната типология там не работи добре.

Макар и потънал в ръждата на 19 век, постъпателно-хронологическият подход също изглеждаше подходящ. Въпреки тесния исторически хоризонт, промените в българската литература от 90-те години насам се бяха случвали с изключителна бързина. Жанровият подход също не беше за пренебрегване заради собствено литературния му характер. Стига само да имах сигурността на някакви, поне приблизително, чисти жанрове. Жанровата динамика на съвременната литература обаче протича в обратна посока. По-модерни и малко развити у нас подходи като микроисторията и подхода на годините също бяха примамливи: наистина, поостарели в световен план, те все щяха да бъдат някакъв пробив в навиците на българската литературна история. Да не говорим за най-новите тенденции като правене на световна или поне на регионална (например балканска или югоизточноевропейска) литературна история.

Всеки от тези подходи имаше своите предимства и подходящи качества. В същото време всеки от тях поотделно изглеждаше недостатъчен, за да предам тъкмо разнообразието като особено специфична черта на нашата днешна литература. Освен това имах нужда от интердисциплинарно пространство, в което да вместя важни за мен наблюдения с извънлитературен, например културологичен или социологичен, характер.

Разпъната от всички тези съображения, осъзнах, че никога няма да стигна до избора на един-единствен правилен и „най-актуален“ подход. Затова реших да засрещна и пресека различни подходи в зависимост от спецификата на материала, с който работя в отделните части на книгата. Постепенно тази трансгресия започна да се налага и вътре в границите на някоя част, например в главата за романа от второто десетилетие на века. Броят на творбите и тяхното разнообразие нараснаха дотам, че нито тематичната типология, нито жанровата класификация, нито извеждането на вектори в проблематиката можеха да решат проблема с необузданото поведение на моя „материал“. В крайна сметка използвах три различни подхода: годишния, жанровия и тематичния, а главата порасна докъм стотина страници. В други глави, срещайки особено характерни явления (като „алтернативата на традицията“ в поезията от първото десетилетие или „случаят Яна Борисова“ в драматургията), включих метода на микроисторията, за да поставя акцент върху значението на тези явления.

И докато се борех ту с избора, ту с подхода или събирането на информация, минаха три години. Започнах първата книга през есента на 2019 г., а пиша нейния предговор, когато приключва 2022 година. И литературата, и социалната обстановка в България се промениха за тези години. През 2019 изобщо не можех да си представя динамиката и тежестта на онова, което щеше да ни връхлети още преди да е приключило второто десетилетие на новия век. Третото десетилетие – така както започна и както върви – изглежда вече различно от второто и много различно от първото десетилетие с неговите – днес някак детски или поне анахронични – проблеми около Прехода. Историческата динамика на 21 век е поразителна; едва ли само на мен ми омръзна да живея в „интересното“ време на големи промени. Но ако ние, хората, губим от бързината на този (за нас единствен) живот, българската литература може би ще спечели, отивайки толкова далече и толкова бързо напред, колкото днес всъщност не можем да си представим.

—

[1] Всички данни, които посочвам, са взети от Националния регистър на издаваните книги в НБКМ и официалните годишни отчети на Националния статистически институт.