Четиво, с което не можеш да се приспиш

Милена Кирова за книгата „Да предадеш Левски“ на Искрен Красимиров.

През последните три десетилетия съм написала стотици рецензии. Книги всякакви: наши и преводни, силни и слаби, предизвикателно и традиционно написани… Никоя от тях обаче не съм чела толкова бавно и мъчително, със силна вътрешна съпротива и все пак с усещането, че трябва да узная това, което не искам да зная.

Худ. Петър Вълчев

„Да предадеш Левски“ излезе в началото на тази година, буквално месеци, след като се появи „Да убиеш Ботев“ от същия автор. Приликата в заглавията говори за съзнателно избрана и твърдо следвана политика на отношението към българската история. Както в първия случай, и тук става въпрос за резултатите на дълго изследване, на много усилия и работа из архиви и книги. И както в предишната си рецензия, искам да тръгна оттам, че Искрен Красимиров е упорит „учител по родолюбие“ с множество лекции за героите и славата на българската история. Но как да опазим вярата си в тази слава, когато разбутаме тъмните сенки на своето минало – и аз не мога да си отговоря на този въпрос. Знам само, че не можех да издържа повече от десет страници, прочетени наведнъж. Навярно това е съдбата на важните книги: да събуждат едновременно ужас и интерес.

По начин на композиране „Левски“ прилича на „Ботев“ – тезата на автора е резюмирана в самото начало, а след това бавно и подробно разгърната в обособени сегменти (глави) с обстоятелствена аргументация чрез привеждането, съпоставката и анализа на различни факти, теории, документи. Особено внимание е отделено на група документи, малко познати за широката публика, открити през последните години в турските държавни архиви. Авторът всъщност не прави открития, неподозирани до този момент. Той просто сглобява факти, които вече са били публикувани, и прилепва една към друга идеи, които са били изразявани, само че по малко, частично и предпазливо до този момент. Тъкмо съчетаването прави цялостната картина безкомпромисно страшна и потискаща: от фактите е трудно да се избяга. Въпрос на интерпретация, може да каже някой. За историята винаги е имало не твърде ласкави мнения. (И защо винаги е била мислена в женски род?) Но тук има нещо повече. Зад нея – съзнателно или не – стоят натрупани интуиции, мъгляво действащи тъкмо защото официоналната историография панически е избягвала да ги изрече. Искрен Красимиров храбро излиза на бой с легендите и митологията, които стоят в основата на колективното възпитание. Дали е в състояние да ги промени изведнъж? Едва ли, но също така е факт, че през последните десетина години се чуват, и все повече, гласове на професионални историци, които аргументират с документи една или друга част от „неговата“ история на случая Левски. Типичен пример е вече неопровержимото отрицание на зловещо-красивата история с Архипредателя, с българския Юда, наречен Кръстьо. Предателството на Димитър Николич, познат като Общи, агент на сръбското правителство, натрапен на Вътрешната революционна организация от Каравелов, също не е изненада. (Но пък не знаехме пикантната подробност, че този обир може да е маскирал по-голям грабеж на пари, организиран от местни турски чиновници. Както ни казва авторът, „понякога действителността надминава със своята абсурдност и най-смелите фантазии“.) След тях обаче идват първенците на Тетевенския комитет; десетима от най-важните съзаклятници в Ловчанския комитет, който функционира като „ЦК в Българско“; тримата „другари“ на Левски в нощта на залавянето му; Анастас Попхинов от Плевенския комитет, който отдавна мрази Левски и се заканва да го „клъцне по челото“ в подходящ момент; даскал Иван Лилов Фурнаджиев, който прави за турската полиция портрет на Дякона, по-точен от онзи, който ни е оставил Вазов в „Немили-недраги“, и т.н., и т.н. Струва ти се, че няма край. Раздори, неподчинение, завист, омраза, съперничество съпровождат пътя на Левски през последните години на неговия живот.

 

Худ. Димитър Гюдженов

За разлика от всички исторически съчинения тази книга наднича в психиката и поведението на самия Левски, опитва се да обясни смайващата поредица от грешни стъпки, които той извършва в пълно противоречие с правилата за конспирация, наложени от самия него. И разбира се, става въпрос за пари, дори за много пари: онова „комитетско злато“, което Левски иска да прибере на всяка цена, но сметките на ловешките съзаклятници се оказват други. Чак през 1973 г. ще бъде открито това, което е останало от него – 1364 златни монети, цяло нумизматично съкровище.

„Да предадеш Левски“ е малка книга – сто и шейсет страници, но трябват здрави нерви, за да я прочетеш докрай. И не заради публицистичния патос, с който авторът понякога пресолява голите факти. А пък тези, които са отвикнали да четат, могат да гледат филма „Лъвский: Европеец в Българско“, направен по същите документи, от същия автор.

 

Худ. Никола Кожухаров

бюлетин

още смарт