Четиво, с което не можеш да се приспиш
Милена Кирова за книгата „Да предадеш Левски“ на Искрен Красимиров.
През последните три десетилетия съм написала стотици рецензии. Книги всякакви: наши и преводни, силни и слаби, предизвикателно и традиционно написани… Никоя от тях обаче не съм чела толкова бавно и мъчително, със силна вътрешна съпротива и все пак с усещането, че трябва да узная това, което не искам да зная.
„Да предадеш Левски“ излезе в началото на тази година, буквално месеци, след като се появи „Да убиеш Ботев“ от същия автор. Приликата в заглавията говори за съзнателно избрана и твърдо следвана политика на отношението към българската история. Както в първия случай, и тук става въпрос за резултатите на дълго изследване, на много усилия и работа из архиви и книги. И както в предишната си рецензия, искам да тръгна оттам, че Искрен Красимиров е упорит „учител по родолюбие“ с множество лекции за героите и славата на българската история. Но как да опазим вярата си в тази слава, когато разбутаме тъмните сенки на своето минало – и аз не мога да си отговоря на този въпрос. Знам само, че не можех да издържа повече от десет страници, прочетени наведнъж. Навярно това е съдбата на важните книги: да събуждат едновременно ужас и интерес.
По начин на композиране „Левски“ прилича на „Ботев“ – тезата на автора е резюмирана в самото начало, а след това бавно и подробно разгърната в обособени сегменти (глави) с обстоятелствена аргументация чрез привеждането, съпоставката и анализа на различни факти, теории, документи. Особено внимание е отделено на група документи, малко познати за широката публика, открити през последните години в турските държавни архиви. Авторът всъщност не прави открития, неподозирани до този момент. Той просто сглобява факти, които вече са били публикувани, и прилепва една към друга идеи, които са били изразявани, само че по малко, частично и предпазливо до този момент. Тъкмо съчетаването прави цялостната картина безкомпромисно страшна и потискаща: от фактите е трудно да се избяга. Въпрос на интерпретация, може да каже някой. За историята винаги е имало не твърде ласкави мнения. (И защо винаги е била мислена в женски род?) Но тук има нещо повече. Зад нея – съзнателно или не – стоят натрупани интуиции, мъгляво действащи тъкмо защото официоналната историография панически е избягвала да ги изрече. Искрен Красимиров храбро излиза на бой с легендите и митологията, които стоят в основата на колективното възпитание. Дали е в състояние да ги промени изведнъж? Едва ли, но също така е факт, че през последните десетина години се чуват, и все повече, гласове на професионални историци, които аргументират с документи една или друга част от „неговата“ история на случая Левски. Типичен пример е вече неопровержимото отрицание на зловещо-красивата история с Архипредателя, с българския Юда, наречен Кръстьо. Предателството на Димитър Николич, познат като Общи, агент на сръбското правителство, натрапен на Вътрешната революционна организация от Каравелов, също не е изненада. (Но пък не знаехме пикантната подробност, че този обир може да е маскирал по-голям грабеж на пари, организиран от местни турски чиновници. Както ни казва авторът, „понякога действителността надминава със своята абсурдност и най-смелите фантазии“.) След тях обаче идват първенците на Тетевенския комитет; десетима от най-важните съзаклятници в Ловчанския комитет, който функционира като „ЦК в Българско“; тримата „другари“ на Левски в нощта на залавянето му; Анастас Попхинов от Плевенския комитет, който отдавна мрази Левски и се заканва да го „клъцне по челото“ в подходящ момент; даскал Иван Лилов Фурнаджиев, който прави за турската полиция портрет на Дякона, по-точен от онзи, който ни е оставил Вазов в „Немили-недраги“, и т.н., и т.н. Струва ти се, че няма край. Раздори, неподчинение, завист, омраза, съперничество съпровождат пътя на Левски през последните години на неговия живот.
За разлика от всички исторически съчинения тази книга наднича в психиката и поведението на самия Левски, опитва се да обясни смайващата поредица от грешни стъпки, които той извършва в пълно противоречие с правилата за конспирация, наложени от самия него. И разбира се, става въпрос за пари, дори за много пари: онова „комитетско злато“, което Левски иска да прибере на всяка цена, но сметките на ловешките съзаклятници се оказват други. Чак през 1973 г. ще бъде открито това, което е останало от него – 1364 златни монети, цяло нумизматично съкровище.
„Да предадеш Левски“ е малка книга – сто и шейсет страници, но трябват здрави нерви, за да я прочетеш докрай. И не заради публицистичния патос, с който авторът понякога пресолява голите факти. А пък тези, които са отвикнали да четат, могат да гледат филма „Лъвский: Европеец в Българско“, направен по същите документи, от същия автор.