Седмично четиво: Изкуството да четем мисли

Четенето на мисли се опира на редица психологически несловесни сигнали, на езика на тялото – стойка, промени в изражението, неволни движения, както и, разбира се, на съдържанието на думите ни и на начина ни на изразяване.

Всичко това издава как човекът се чувства в момента и да – какви мисли му минават през главата. Фексеус запознава читателя с начините, по които може да долавя чувствата и противоречията в поведението, да открива кой с кого флиртува, кой прикрива мислите си или направо лъже. Заедно с това научаваме и как да контролираме другия, как да му влияем и да му предаваме нашия начин на мислене. Винаги само за добро – за да го успокоим, за да му внушим кое поведение е по-подходящо за него.

Четем първа глава от „Изкуството да четем мисли“.

ПЪРВА ГЛАВА

В която разкривам какво всъщност имам предвид, като използвам такъв странен израз като „четене на мисли“, къде е сглупил Декарт и къде започва всичко.

Четене на мисли!? Определение на понятието

Вярвам напълно във феномена четене на мисли. Според мен в него няма повече мистика, отколкото в способността да разбираме какво ни казват другите, когато използват думи. Всъщност мистиката тук е може би дори по-малко. За мен четенето на мисли не е спорна тема. Това е по-скоро обикновена, ежедневна дейност. Нещо, което всички правим, постоянно, без да обръщаме внимание. Естествено, можем да го вършим с повече или по-малко успех и повече или по-малко осъзнато. Убеден съм, че ако знаем какво правим и как го правим, можем да се упражняваме да го правим още по-добре. Ето защо и написах тази книга.

Така че какво всъщност правим? Какво имам предвид, като казвам, че четем мислите си? Какво означава самият израз „четене на мисли“?

Като начало, искам да обясня какво не означава. В психологията има нещо, наречено четене на мисли (или mind reading), и то е една от причините много двойки да ходят на терапия. Случва се единият човек да приема, че другият може да чете мислите му.

Ако наистина ме обичаш, трябваше да се досетиш, че не искам да ходя на онзи купон, въпреки че казах да! 

Или:

На него не му пука за мен, иначе щеше да разбере как се чувствам. 

Такива изисквания за четене на мисли са по-скоро проява на егоцентризъм. Друг случай е, когато човек приеме, че може да чете чуждите мисли, но вместо това проектира собствените си възгледи и оценки върху някого другиго.

О не, сега тя ще ме намрази. 

Или:

Сигурно е направила някоя глупост – защо иначе ще се усмихва така? 

Такива предположения се наричат „Грешката на Отело“ (по-нататък ще стане ясно защо). Но това е друга тема. Нямам предвид нищо подобно, когато говоря за четене на мисли.

Голямата глупост на Декарт

За да разберете четенето на мисли, което ще обясня след малко, е важно първо да разберете една друга концепция. Философът, математик и учен Рене Декарт (известен още и с латинското си име Картезий) е интелектуален гигант от седемнайсети век. Осъществената от него революция в математиката и западната философия ни въздейства и до днес. Декарт умира през 1650 година от пневмония в Стокхолмския дворец, където е поканен като учител от кралица Кристина. Дотогава той бил свикнал да работи от топлото си, уютно легло, както подобава на един френски философ, така че щом дошла зимата, студеният каменен под на двореца, за жалост, но и разбираемо, му видял сметката.

Декарт постигнал множество велики неща, но успял и доста да се изложи. Малко преди да умре изказал идеята, че умът и тялото са две отделни неща. Трудно би могъл да изрече по-голяма глупост, но вече бил спечелил интелигенцията с духовити soundbites* (* Букв. звукови хапки (англ.); става дума за кратки, сбити ау- дио откъси от речи или интервюта, който имат характера на афо- ризми. – Б. пр.) като Cogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам), така че странната (и, според мен, по същество религиозна) идея, че човек се състои от две противоположни субстанции, душевна и телесна, била възприета от останалите учени ей така, по инерция.

Разбира се, имало и такива, които смятали, че греши, но техните гласове били заглушени от овациите, възхваляващи „прозрението“ на Декарт. Едва в модерните времена биолозите и психолозите, начело със световноизвестния невролог Антонио Дамазио, успяват научно да докажат обратното.

Днес знаем, че тялото и мозъкът всъщност са неразделно свързани както в биологично, така и в психическо отношение.

Възгледът на Декарт обаче бил толкова разпространен, че дори и днес се счита за общоприета истина. Въпреки че много лайфстайл списания публикуват просветни статии със заглавия като „Смехът ни прави по-умни“ или „Физическите упражнения подпомагат творческото мислене“, ние продължаваме да се придържаме към идеята на Декарт. Повечето от нас все още правим разграничение, макар и неволно, между тялото и мисловните си процеси. За да бъде разбираема останалата част от тази книга, е важно да се проумее, че реалността е друга, макар и това първоначално да може да ни се стори странно.

Ето как стоят нещата.

Дори една едничка мисъл не може да ви дойде на ум, без в тялото ви да се случи нещо. Когато мислим, в мозъка ни протича електрохимичен процес. За да се появи една мисъл, определени мозъчни клетки си пращат сигнали съобразно различни модели. Ако това е мисъл, която ви е идвала и друг път, например някой спомен, то моделът вече е използван, и единственото, което правите, е да го повторите. Ако мисълта е чисто нова, тогава изграждате нов модел/клетъчна мрежа в мозъка си. Този модел на свой ред влияе например на отделянето на хормони (като ендорфините) в тялото и автономната (или вегетативна) нервна система. Автономната нервна система пък управлява неща като дишането, големината на зениците, кръвообращението, потенето, изчервяването и така нататък.

Всички важни мисли влияят на тялото ви по някакъв начин. Понякога това си проличава особено ясно. Ако изпитвате страх, устата ви пресъхва, а притокът на кръв в бедрените ви мускули се увеличава, за да можете да избягате. Ако ви минават еротични мисли за касиерката в супермаркета, ще забележите други много явни реакции в тялото си – въпреки че това са просто мисли. Понякога пък, обратно, реакциите са толкова слаби, че са незабележими с просто око. Но винаги ги има.

С други думи, дори само чрез наблюдаване на телесните промени, които настъпват у хората, можем да си изградим добра представа за това, как се чувстват те, какво изпитват и за какво мислят. Ако упражнявате наблюдателните си способности, ще започнете да виждате неща, които по-рано са били твърде дискретни, за да ги забележите.

Хенрих Фексеус и Камила Лекберг, съавтори на книгата „BOX“.

Тяло ♥ душа

Но това не е всичко. Не стига, че мислите ни се отразяват върху тялото ни, ами се твърди, че обратното също важи. Това, което правим с тялото си, влияе на умствените ни процеси – дори на чувствата ни. Лесно можете да проверите дали последното твърдение е вярно. Направете така:

- Стиснете челюст.

- Свъсете вежди.

- Вперете поглед в някаква точка пред вас.

- Стойте така десет секунди.

Според мнозина учени, когато направите това, много скоро ще почувствате, че започвате да се ядосвате. Защо? Ами, защото това са същите движения, които правите с лицевите си мускули, когато ви изпълни гняв. А чувствата не са само в главата. Също като другите ни мисли, те обитават цялото ни тяло.

Ако активирате мускулите, асоциирани с конкретно чувство, то активирате и преживявате и самото чувство, тоест умствения процес – който на свой ред се отразява на тялото. В този случай, по-конкретно на автономната нервна система. Може би не сте забелязали, но ако сте направили горния тест, пулсът ви се е повишил с 10-15 удара в минута. Възможно е притокът на кръв до дланите ви също да се е увеличил и в такъв случай сега може би усещате, че те са станали по-топли, или дори боцкат.

Как е станало това? Правейки описаните мускулни промени, съобщавате на нервната си система, че сте ядосани. И voilà.

Както виждате, работи и в двете посоки. Съвсем логично е, като се замисли човек. Всъщност всичко друго би било доста странно. Като мислим, влияем на тялото си. Като правим нещо с тялото си, влияем на мислите си. Ако все още ви се струва, че не е така, причината може да е, че с думата „мисъл“ най-често се има предвид някаква форма на нематериален процес, докато думата „тяло“ означава физически обект.

Може и да ви е трудно да се съгласите, че чисто физиологически няма голяма разлика между умственото изживяване на насладата от хубава музика и физическата реакция на потене в горещ летен ден. Но и двете събития имат както телесни, така и мисловни аспекти.

Мога да го кажа и по друг начин: не можете да мислите, без това да повлияе на биологичните ви процеси. А те протичат и в мозъка, и в целия организъм. Тоест във вас. С други думи – забравете Декарт.

Несловесно и несъзнавано* (* По Фройд една от трите психически инстанции: Аз – личността, съзнанието, Свръхаз – моралът, и То – несъзнаваното. – Б. р.)

Умствената ви половина и биологичната ви половина са едно цяло. Осъзнавайки това, вече сте доста по-близо до превръщането си във фантастични четци на мисли. Основната идея зад четенето на мисли, в смисъла, който влагам аз, е способността да разбираме умствените процеси на другите хора, като наблюдаваме физическите им прояви. Естествено, не можем да „четем“ буквално какво се случва в главите им (като начало това би предполагало, че всички мисли са оформени с думи, а както предстои да видим, това невинаги е така), но не е и нужно. Както вече разбрахте, достатъчно е да можем да забележим какво се случва на повърхността, за да открием какво се случва под нея. Някои от нещата, които наблюдаваме, остават малко или много непроменени с времето: телосложение, стойка, тон на гласа и така нататък. Но много неща се променят постоянно, докато разговаряме с някого. Език на тялото, поглед, темпо на говорене и други. Обобщаваме всички тези сигнали с наименованието невербално, или несловесно, общуване.

Голяма част от комуникацията между двама души протича именно несловесно. Понякога словото ни представлява едва незначителна част от общуването. А в някои ситуации цялата комуникация между двама души е несловесна. (Естествено, има и ситуации, в които несловесното общуване не е толкова важно, но то никога не изчезва напълно. Дори когато решаваме математическа задача с някого другиго, е нужно известно количество несловесно общуване, ако ще само като мотивация за съвместната работа.) Думите са важни, но и ограничаващи. Това, което не можем да изразим с тяхна помощ, предаваме с телата си и качеството на гласа си*. (*Ако трябва да сме точни, гласът обикновено спада към ин- травербалното общуване, за разлика от езика на тялото, който е невербален. За да улесня самия себе си, а и за да не стане книгата твърде тромава, най-нахално реших да обединя двете с термина несловесно общуване.)

Ироничното е, че въпреки това упорито отделяме най-много внимание на това, какво ни казва някой, тоест какви думи използва, и само по изключение се замисляме над това, как го казва. Това означава, че несловесното общуване, което често може да представлява по-голямата част от цялата комуникация, не се случва просто несловесно. То до голяма степен протича и несъзнавано.

Но как така? Няма как да общуваме, без да го съзнаваме, нали? Напротив, всъщност има как. Дори да виждаме в цял ръст човека, с когото разговаряме, съсредоточаваме почти цялото си внимание върху това, какво ни казва той или тя. До голяма степен не се интересуваме как човекът движи очите си, лицевите си мускули или останалата част от тялото си, освен в най-очевидните случаи. (Например, когато някой направи това, което вие преди малко пробвахте да направите: свъси вежди, стисне челюст и се вторачи в нас със свити юмруци. Това вече – да се надяваме – ще привлече вниманието ни.)

Тази липса на наблюдателност обаче не се отнася единствено до несловесната комуникация. Никак не ни бива да забелязваме какво ни казват другите дори с думи. Постоянно сме изложени на множество прикрити предложения и двусмислени намеци, които минават незабелязано покрай съзнанието ни. За сметка на това обаче танцуват салса с несъзнаваното ни, онова съвсем не маловажно място, където съхраняваме много от възгледите, предразсъдъците и представите си за света.

Истината е, че винаги общуваме с цялото си тяло, от разпалени жестове с ръце до промени в големината на зениците ни. От значение е и как използваме гласа си. И макар че често не успяваме да доловим сигналите съзнателно, то несъзнаваното ни го прави вместо нас. Всяко общуване, независимо дали е осъществено с езика на тялото, чрез миризми, тон, емоционално състояние или думи, се възприема, анализира и тълкува от несъзнавания ни Аз, който впоследствие изпраща подобаващ отговор по същите несловесни, несъзнавани канали. Така че на съзнателно ниво не просто пропускаме повечето съобщения, които ни пращат другите, ами нямаме представа как отговаряме самите ние. А несъзнаваните ни, несловесни отговори, като нищо могат да са в разрез с мненията, които си мислим, че имаме, и които заявяваме с думи.

Тази несъзнавана комуникация, естествено, ни оказва силно въздействие. Ето защо е възможно да имате глождещото чувство, че човек, с когото ви е било много приятно да си говорите, всъщност не ви харесва. Чисто и просто несъзнаваното ви е доловило враждебни сигнали и именно те стоят в основата на усещането, което не разбирате.

Но несъзнаваното ни не е безпогрешно. Налага му се да възприема, обработва и тълкува цял куп информация едновременно, а никой не го е учил как се прави. Ето защо често стават грешки. Не виждаме всичко, пропускаме нюанси и тълкуваме сигналите неправилно. Възникват ненужни недоразумения. Ето защо съществува тази книга.

Вече го правите, но можете и по-добре 

Нека заедно да обърнем внимание на това, което всъщност правим, несловесно и несъзнавано, когато комуникираме едни с други. И какво означава то. За да станете възможно най-добри в общуването – и в четенето на мисли! – е важно да се научите да възприемате и тълкувате правилно несловесните сигнали, които хората в обкръжението ви изпращат несъзнавано, когато общуват с вас.

Йонас Першон

Хенрих Фексеус по време на шоуто си „На Хенрик Фексеус може да се вярва“. 

Като обръщате внимание на собствените си несловесни сигнали, можете да контролирате посланията, които отправяте, и да се уверите, че няма да останете неразбрани, изпращайки двусмислени сигнали. Можете също така да улесните човека, с когото разговаряте, като прибегнете до такива сигнали, за които знаете, че тъкмо този човек би възприел по-лесно. Ако използвате несловесното общуване по правилен начин, ще можете да подтикнете обкръжението си да пожелае да тръгне в същата посока като вас, да се насочи към същите цели. Това не е грозно или неморално. Вие вече го правите.

Разликата е, че в момента нямате представа какви послания изпращате или какво е влиянието ви върху околните.

Време е това да се промени. Наистина го мисля. Целта ми е да ви предоставя нужните познания по възможно най-конкретния, практичен и лесен за разбиране начин. Наскоро купих двуетажно легло за децата си. От „Икеа“. Ако към него бях получил упътване от единайсет страници, в първите десет от които се обяснява защо е хубаво да имаме легло, само за да завърши с „Вече разполагате с всички необходими инструменти, за да сглобите леглото си! Така че започвайте! Не забравяйте, че рамката трябва да е стабилна! И си купете удобен матрак“, щях сериозно да се ядосам и да завра шестограмния ключ в окото на първия срещнат служител от „Икеа“.

Но съм забелязал, че има множество книги, които правят именно това. През цялото време обещават да обяснят „Как се прави“, за да се постигне нещо, но накрая човек не е по-осведомен, отколкото е бил преди да започне да чете. Продължава да не знае как трябва да подходи чисто практически, за да стане по-добър човек (често става дума тъкмо за това). Или пък как да съедини таблата на леглото с дългата част. Надявам се с тази книга да не е така.

Целта ми е текстът да бъде ясен и конкретен като упътване от „Икеа“. След като приключите с книгата, ще разполагате с ясни и практически познания, а още докато я четете, ще можете да изпробвате различни методи за четене на мисли и мисловно въздействие. Ще знаете къде стои таблата на леглото. И дори няма да ви трябва шестограмен ключ.

И последно: не съм измислил сам нищо от съдържанието на тази книга. Всичко, което ще прочетете, се основава на работата, свършена от истинските гиганти в съответните области. Хора като Милтън Х. Ериксън, Ричард Бандлър и Джон Гриндър, Дезмънд Морис, Пол Екман, Ърнест Дихтер, Антонио Дамазио, Ерика Розенберг, Уилям Сарджънт, Филип Зимбардо, Уилям Джеймс, Дениз Уин...

Без тях, тази книга би била съвсем тънка.

Надявам се, че сте се настанили удобно. Защото потегляме.