Седмично четиво: „Избрани есета“ на Октавио Пас

Рядко в испаноезичния свят някой е обхващал с такава широта както Октавио Пас различните страни на световната култура и е разсъждавал с такава дълбочина върху проблемите, противоречията и трагедиите както на миналото, така и на своето време. Рядко някой е успявал да постигне такова равновесие между критическа строгост и поетическа интуиция, между мисъл и страст. Съвсем не би било преувеличение да се твърди, че есеистичното творчество на Октавио Пас, неделимо от неговата поезия, се числи към онези литературни произведения, които по думите на самия мексикански поет „успяват да отговорят на онези въпроси, които смътно, без да успее ясно да формулира, си задава всеки човек“.

В „Избрани есета“ на „ИК Колибри“ са представени размисли върху поезията в диалог с големи поети като Блейк, Колридж, Новалис, Бодлер, Рембо, Маларме, върху поетическия опит като откровение за изначалната същност на човека, върху поезията на Фернандо Песоа и идеите на Андре Бретон, разсъждения за предколумбовото и съвременното мексиканско изкуство, за срещата и сблъсъка между цивилизациите, своеобразието на испаноамериканската литература, предкортесовата и колониалната история на Мексико, националната идентичност, душевността на мексиканеца.

Откъс от „Избрани есета“ на Октавио Пас. 

Благодарение на празниците мексиканецът се отваря към другите, приобщава се към себеподобните си и към онези ценности, които придават смисъл на неговия религиозен или политически живот. Показателно е, че една толкова тъжна страна като нашата има толкова много и толкова весели празници. Тяхната честота и блясък, въодушевлението, с което всички участваме, сякаш разкриват, че без тях бихме се пръснали. Макар и за кратко, те ни освобождават от всички онези пориви без излаз и от всички онези запалителни вещества, които крием в душата си. Но за разлика от случващото се в други общества, мексиканският празник не е само връщане към едно изначално състояние на неразличимост и свобода; мексиканецът се стреми не да се върне в себе си, а да излезе от себе си, да надскочи себе си. За нас празникът е взрив, експлозия. Смърт и живот, ликуване и стенание, песен и вопъл се сливат в нашите празненства не за да се възродят или познаят, а взаимно да се унищожат. Няма нищо по-весело от един мексикански празник, но и няма нищо по-тъжно. Празничната нощ е и траурна нощ.

Ако в делничния живот се крием от самите себе си, във вихъра на празника се взривяваме. Не просто се разкриваме, а се разкъсваме. Всичко свършва със сърцераздирателен вик – песента, любовта, приятелството. Необуздаността на нашите празненства сочи до каква степен нашата затвореност прегражда пътищата, свързващи ни със света. Познаваме буйството, песента, вопъла, монолога, но не и диалога. Нашите празници, както нашите откровения, нашите увлечения и опитите ни да преустроим своето общество са рязко скъсване със старото или с установеното. Всеки път, когато искаме да изразим себе си, ние непременно късаме връзката със самите себе си. И празникът е само един пример, може би най-характерният, за такова рязко скъсване. Не е трудно да се изброят и други, също толкова показателни: играта, която е винаги стигане до крайност, нерядко пагубна; нашата разточителност в харченето, обратната страна на пестеливостта в капиталовложенията, в стопанските начинания; нашите изповеди. Необщително, затворено в себе си същество, мексиканецът внезапно се взривява, разкрива душата си и се излага на показ с някакво задоволство, ровейки се в срамните или страшни гънки на личния си живот. Не сме искрени, но понякога откровеността ни стига до ужасяващи за европееца крайности. Бурният, драматичен и нерядко самоубийствен начин, по който се разголваме и откриваме почти беззащитни, сочи, че нещо ни задушава и гнети. Нещо ни пречи да бъдем. И тъй като не се осмеляваме или не можем да се изправим лице в лице със своето битие, търсим спасение в празника. Той ни хвърля в празнотата, самоизгарящо се опиянение, изстрел във въздуха, фойерверк.