Седмично четиво: „Първият ден от моя живот“ на Паоло Дженовезе

На 1 март от 18:15 ч. в кино „Люмиер“ премиерно за България ще се излъчва филма „Първият ден от моя живот“ в присъствието на Паоло Дженовезе. Ще последва кино-литературен разговор и представяне на едноименния роман с вход свободен. Представяме откъс от романа, вдъхновил филма.

За книгата: Ню Йорк в наши дни. Те са четирима: мотиваторът Наполеон, гимнастичката Емили, полицайката Арита и дванайсетгодишният Даниел. И са твърдо решени да се самоубият. Но миг преди да направят непоправимия жест, непознат човек – или ангел? – ги убеждава да сключат пакт: в продължение на седем дни той ще им покаже как животът продължава в тяхно отсъствие, след което ще ги остави да решат дали да го прекратят. Така започва пътешествието им в бъдещето, където ще изживеят приключения на ръба на реалността, ще се превърнат в обединена група и ще започнат да гледат на себе си и на другите по различен начин.

А след седмия ден ще се върнат в първия. И това може би ще бъде първият ден от новия им живот.

„Когато затвориш очи, нищо друго не е от значение“ – често казваше дядо му, който изминаваше със затворени очи дългия път от дома до работното си място.

Джърси-Нюарк с влака, всеки божи ден, с изключение на Коледа.

„Затвориш ли очи, разбираш, че си още жив.“

Наполеон така и не забрави тези думи и напоследък все по-често затваря очи.

Някой чука на вратата отново и отново – бързи, трескави почуквания, които те изнервят.

– Нап, почти стана време, готов ли си? – бодрият глас на Том, двайсетгодишен, студент по икономика и отговорник по продукцията, за да си плаща наема.

– Нап, там ли си? – напира момчето.

Нап? – мисли си . – Защо така упорито ме нарича Нап? Наполеон е име, което вдъхва уважение. Когато го произнесеш... 

Отново звукът от почукване по вратата.

– Нап? Всичко наред ли е?

Наполеон въздиша, бавно повдига клепачи и вижда отражението си в огледалото. На четиресет и девет е, погледът му е на човек, който вижда отвъд привидното, но е уморен да го изучава, тридневна брада обвива лицето му, отдавна неподстригваната му коса вече се спуска под ушите. В поредица от поставени една до друга снимки, на които е заснет година след година, би се видяло плавно остаряване, постепенно, от тези, които не оставят дълбоки следи, а само една голяма, тежка загуба: усмивката. От нея не е останал и помен. Огледалото му връща меланхоличния образ на примирен мъж, решил да замаскира липсващата светлина със заряд от енергия, която ще се излее навън, веднъж отворил вратата.

– Нап, да се притеснявам ли? – гласът на Том сега звучи по-остро.

– Жив съм – отговаря Наполеон без ирония.

– Излез, когато решиш. Чакат те.

Том се отдалечава и стъпките му се смесват с шумовете в коридора.

Наполеон се изправя, облечен е в сив костюм и тениска с щампа – цветето на живота. Намества яката на сакото, приглажда малко колебливо косата си, слага си очилата и излиза от гримьорната.

Коридорът е тесен и дълъг, изглежда безкраен. Светлината на неоновите лампи трепери като краката му, последният отрязък винаги му се отразява по този начин, но досега никой не го е забелязал. Разминава се с редица от хора, всеки има нещо да му каже, всеки смята, че думите му са необходими за гладкото протичане на вечерта. Наполеон нито кима, нито отговаря някому. Занимава го единствено мисълта, че последните трима души, които го заговориха, от доста време работят за него и при все това не си спомня имената им. Полага усилия, но в ума му сякаш се е образувал въздушен мехур.

Завива зад последния ъгъл, този, който го дели от кулисите.

Жуженето в залата измества всичко останало в разпилените му мисли.

Една жена му подава снопче листа и му казва нещо, което той не долавя; дама на средна възраст започва да четка костюма му; плешив мъж поставя микрофон на сакото му.

Думите на присъстващите се наслагват до степен, в която стават неразбираеми.

Наполеон затваря очи. Жив съм.

Изведнъж от една тонколона се разнася глас, който надделява над жуженето в залата, моли за внимание и обявява по каква причина всички тези хора са се събрали там тази вечер.

Аплодисменти.

Жив съм – казва си пак Наполеон, застинал, отново затворил очи.

– Хей, Нап? – обажда се Том.

Наполеон го поглежда.

– Време е да излезеш.

Момчето се усмихва искрено. Очите им се срещат, тези на Том очакват знак, който да потвърди, че всичко е наред, тревожат се, че може да се случи нещо непоправимо. Очите на Наполеон са празни.

Всеки път преди да излезе, Наполеон се сеща за „Осъденият на смърт идва“. Не че неговата ситуация има нещо общо с филма, не смъртоносна инжекция го чака зад завесата, а единствено публика, която скандира името му, и въпреки това той извиква в ума си образа на Шон Пен, който се отправя към края си.

Аплодисментите се преобръщат като вълна от първите редове на залата към последните и един проблясък по лицето на Наполеон пробужда мускулите му, появява се едва доловим намек за усмивка, който обаче е достатъчен, за да успокои Том.

– Жив съм – отговаря за втори път Наполеон, удивен, че е изрекъл тези думи на глас.

Том сияе.

– Жив си, Нап... Ние го знаем, докажи го и на тях. Прегръща го, притиска го към себе си, като да е изгубеният му баща. Наполеон отвръща плахо, обгръща с ръце раменете на Том. До тях са жената с четката, тримата безименни и други хора, които Наполеон не успява да разпознае. В този момент са само лица, които го подканват да излезе на сцената.

Първата нота на We Will Rock You на „Куин“ окончателно го пробужда от вцепенението, сякаш в тялото на Франкенщайн е избухнало електричество. Сега сетивата му са изострени до крайност като в най-добрите дни на дългата му кариера – тази на Наполеон Макбрайд, мотиватора. Човекът, който е способен да тласне живота ти по нов път. Тази вечер немалка част от влиятелните личности на Голямата ябълка е там заради него. Той го знае и не може да ги разочарова.

Наполеон оглежда един по един сътрудниците си и си поема дълбоко дъх. Излиза.

Сцената е негова.

Театър „Минскоф“ гъмжи от народ. Наполеон поглежда партера, после балкона. Креслата в театъра са тапицирани с червено кадифе, виждал ги е стотици пъти през годините. Но тази вечер не успява да зърне нито едно от тях.

Хиляда петстотин деветдесет и седем – повтаря си.

Всички хиляда петстотин деветдесет и седем места са заети. Не му се беше случвало. И със самолетните полети е така – все някой ще се откаже в последния момент. Падне ли самолетът, пасажерите никога не са в пълен състав. Този, който е останал вкъщи, се е спасил. Но тази вечер именно тези, които не са могли да влязат, вероятно няма да оцелеят. Тези, които са там, искат да бъдат спасени. А Наполеон е един от малцината, способни да им осигурят спасение.

Хората са на крака, танцуват по местата си в такт с Фреди Меркюри, пляскат с ръце, приветстват появата на суперзвездата.

Наполеон завладява сцената, обхожда я от дясно наляво, пляска енергично с ръце, гледа хората право в очите, без да го е грижа за прожекторите, които го заслепяват. Зад него има два огромни плаката с усмихнатото му лице, пет на десет, петдесет квадратни метра. На плакат. Над тях има надпис, неговото мото: Ride your life – „Обязди живота си“.

Вече не е останала и следа от Наполеон, какъвто беше преди малко, и следа не е останала от смазания човек, който наблюдаваше своя грозен образ в огледалото. Сега Наполеон прилича на съименника си, онзи от Корсика: военачалник, способен да предвожда армия и да я спаси от ада на битката, в която се е хвърлила. Опитен житейски стратег, толкова опитен, че хората са дали „скромните“ шестстотин долара за партера или четиристотин и петдесет за балкона само и само за да бъдат там.

Музиката заглъхва, време е да промени живота на тези хора.

– Готови ли сте? – тонът на Наполеон е висок, не търпи възражения.

Хоровото „да“ на тълпата е чиста проба енергия.

– Не ви чувам!

„Да“-то разтърсва стените. Напомня на Наполеон за преминаването на влака до къщата на дядо му: той живееше в близост до железницата и имаше една витринка, която не закъсняваше да затрепти така, сякаш всеки момент ще се счупи, но всъщност винаги оцеляваше. Дядо му и баба му си отидоха преди години, витринката е при него, в апартамента му, и той често я наблюдава със смес от носталгия и благодарност и с надеждата, че преминаването на нещо ще я накара отново да затрепти. Но откогато живее на двайсет и третия етаж на една елегантна кооперация в Ъпър Ийст Сайд, в живота му вече нищо не трепти.

– Тогава давайте да започваме! – извиква на обезумялата тълпа, която крещи и продължава да ръкопляска.

Наполеон продължава да върви напред-назад по сцената и използва цялото пространство на своята територия, за да изучава публиката, хиляда петстотин деветдесет и седем душѝ, измъчвани от демони и търсещи щастие, което могат да отнесат със себе си, убедени, че това е големият им шанс.

Така и трябва да бъде.

– Добре дошли на двайсет и първото издание на Ride Your Life. 

Тълпата ликува. Наполеон прави театрална пауза, след която произнася култовата си реплика:

– Тази вечер ще ви разбия!

Отново пауза, възгласите на тълпата притихват, Наполеон обхожда с поглед лицата им едно по едно, иска да ги накара да се почувстват неповторими, важни. Всеки трябва да си помисли, че е избраният, защото всеки има нужда да бъде спасен. И Наполеон го знае.

– Да, ще ви разбия. Ще играя нечестно. Ще се докосна до слабите ви места. Ще се заиграя със страховете ви. Ще се опитам да ви поставя в затруднено положение. И знаете ли защо?

Поредна пауза.

Мощта на последните му думи витае из огромната зала. Публиката изглежда така, сякаш е зяпнала и чака разбулването на загадката. Неудържимата енергия отпреди малко се е превърнала в хипнотично затишие.

Очите на Наполеон се плъзгат по публиката, не бързат, изучават я, като да искат да проникнат в най-съкровеното кътче на тези хора.

Наполеон снижава глас, прошепва:

– Знаете ли защо?

Продължително колебание, накрая заявява:

– Защото вие сте силни, вие сте по-силни, отколкото предполагате.

Слиза по стълбите встрани на сцената, озовава се в партера и тръгва по централната пътека на театъра. Сега е сред тях. Някои протягат ръце, за да го докоснат, както се прави с рок звездите. Наполеон често се пита каква е причината. Отговорът, в който накрая бе повярвал, е: „Причината е, че съм способен да ги спася“.

Така че увеличава дозата.

– Когато си тръгнете оттук, ще си мислите: „Аз ще се преборя“.

Аплодисменти.

– Няма да ви кажа, че в света навън всичко е наред. Ще ви кажа, че навън е отвратително, че е пълно с проблеми, но и че ние ще ги решим. Заедно. Тук. Тази вечер. Защото животът ви си струва да бъде изживян.

Обръща се към дъното на сцената, между двата големи плаката има огромен екран. Осветлението частично изгасва и се показва в движение заглавието на семинара: Ride Your Life. 

Наполеон го показва, после разтваря ръце.

– Защото вие трябва да направлявате своя живот! – произнася насечено последните думи, за да се запечатат в ушите и в умовете на неговите слушатели.

Връща се тичешком на сцената, обръща се към партера и изкрещява:

– Искате ли да го направите?

„Да“-то, което потвърждава желанието им, е разтърсващо, сякаш го връхлита влак.

Той се усмихва и повтаря:

– Искате ли да го направите?

Хорът им отново е влак, витринката трепти.

– Кой иска да ми даде шанс?

Погледите на тълпата са слети в един, всички реагират по един и същ начин: лицата издават озадачение.

– Кой ми има доверие?

Ето че се появява път, който да следват. Зрителите са обзети от съмнения из залата.

– Хайде, по-смело, кой ми има доверие?

Една ръка колебливо се вдига, последвана от втора и трета. За няколко секунди стават десетки.

Наполеон отново слиза от сцената и се спира до едно момче на около двайсет и пет със свенливото излъчване на човек, който никога не е споделял тайните си и се срамува да бъде там, в центъра на вниманието. Но има нужда да го направи, за него това е последният шанс, както и за мнозина други.

Момчето се изчервява, Наполеон му се усмихва.

– Как се казваш?

– Марк.

Гласът му е неуверен.

Наполеон слага ръка на рамото му и той понечва да се отдръпне.

– А аз как се казвам? – пита го мотиваторът.

– Наполеон – отвръща колебливо.

Сега водещият на семинара се усмихва още по-широко, понижава гласа си и го прави топъл като прегръдка.

– Марк, не знам какво търсиш, но знам едно: ти си тук, защото страдаш. – После към публиката: – Всеки един от вас е тук, защото страда.

Няколко кимания потвърждават, че това е истина.

Наполеон поставя ръце върху лицето на Марк нежно и внимателно, както се прави с новородените: този път момчето не помръдва и допуска до себе си своя спасител.

– Марк, да се договорим така.

Тонът му увещава ласкаво, с такъв тон би говорил идеалният баща на сина си, ако трябва да му обясни смисъла на живота.

Наполеон нито има деца, нито баща му някога се е обръщал към него по този начин, но допирът до хората, които през последните години търсят утеха в него, го е научил да говори с открито сърце.

– Тази вечер ще ти помогна да видиш нещата от друг ъгъл. Това, което си смятал за поражение, ще се превърне във възможност. Ще ти кажа какво трябва да направиш и от какво трябва да се откажеш. Няма да ти е лесно, но ще успееш. – Обръща се към тълпата: – Защото аз няма да позволя на никого от вас да се изгуби. На нито един!

Публиката ръкопляска, Марк се просълзява, знае, че тези думи са на първо място за него.

– Е, Марк? Ще ми дадеш ли шанс?

В залата се спуска тишина, всеки зрител би искал да е на мястото на момчето. Марк се оглежда наоколо и кима.

Сега е моментът. Наполеон добре знае, че тази част от лекциите му действа безотказно. Минава в настъпление. Следващата му реплика е вече готова, тонът му е смесица от триумф и благодарност:

– Този човек ми дава шанс.

Тълпата ръкопляска, на лицето на Марк трепва плаха усмивка.

Сега Наполеон трябва да ги въвлече всички, окончателно да ги спечели, да подпечата превъзходството си.

– А защо ми го даваш?

– Защото ти имам доверие.

Отговорът е мигновен, почти рефлекторен.

– И аз на теб.

Без да отделя ръце от лицето му, Наполеон допира челото си до това на момчето и приключва диалога с едно „благодаря“, толкова дълбоко и изстрадано, че Марк избухва в неудържим плач.

Дженифър, тонрежисьорката, пуска сладостна барокова музика точно когато Наполеон притиска Марк в прегръдка, която не остава място за съмнения: ние двамата сме едно цяло. Изминават няколко секунди, в които се прегръщат плътно. Накрая Наполеон се отдръпва и се отдалечава, без да се обърне. Емоционалният момент е приключил, следва завръщане към енергията. Веднага. Като душовете в спакурортите, тях също ги наричат емоционални: горещ-студен, горещ-студен. Пикове и спадове, като в живота. Вън и вътре. И никакво време за размисъл.

Superstition на Стиви Уондър заема мястото на органа и цигулките и ни казва, че когато вярваме в неща, които са непонятни и ни карат да страдаме, суеверието е неуместно.

Кой знае защо днес е избрал това парче. Сякаш се опитва да се отрече от самия себе си с тези думи. Наполеон сега тича пъргаво по сцената и пляска с ръце в ритъма на музиката. Енергията му изглежда неизчерпаема и приканва публиката да се изправи.

Сега всички са станали и танцуват под звуците на песента.

Аз и вие – мисли си Наполеон. – Аз и вие. 

Затваря очи. Този път витринката сякаш наистина ще се пръсне на хиляди късчета.