Седмично четиво: Дивите рози

Една читателка ми разказа за испански обичай, спазван в Андалусия, родината на нейния род. Когато жената усещала, че краят ѝ наближава, тя ушивала възглавничка във формата на сърце и я натъпквала с парчета хартия, върху които написвала своите тайни. След смъртта ѝ възглавничката се наследявала от най-голямата ѝ дъщеря, като ѝ било категорично забранено да я отваря. Превърнах тази читателка в героиня на новия ми роман. Лола живее сама в стая над пощенската станция, в която работи, и нейната най-голяма – и единствена – радост е градината ѝ. В портфейла си носи само снимки на цветята си, а шкафът в стаята ѝ е пълен със сърца от плат, оставени от жените от испанския ѝ род. И Лола се пита дали е създадена от семейната история, която се съдържа в тези забранени сърца и за която тя не знае нищо. Дали нейната лична история е написана от тези, които са я предшествали? Би трябвало да разкъса сърцата, за да разбере… - Карол Мартинез

Пет сърца в гардероба 

В стаята на Лола Кам туптят сърца – пет сърца, под- редени на рафта в гардероба; сърцата на жени, отдавна напуснали този свят.

Първото, ушито от син сатен, е на майка ѝ. То ѝ причинява непоносима мъка и тя никога не го докосва.

Второто, на баба ѝ Рòса, е досущ зелена ливада от кадифе с нежна, като белег от рана, розова пътека по средата. Понякога Лола го гали и повтаря: „Como el camino, asi de grande te quiero, Yaya Rosa!“ [1]. Натежали от тайните на майките, сърцата от плат изпълват нощите на Лола Кам.

Третото и най-красивото, от червена тафта, е украсено с черна оранжева и синя бродерия: същинско пламтящо сърце в нощта.

Докато ѝ пееше испански песни, баба ѝ, Яя Рòса, описваше дивата красота на изгубената си страна, огньовете в нощта на Сан Хуан и палещото слънце по дългия път на север. Ала внезапно млъкваше, защото не ѝ достигаха френски думи, пък и не беше кой знае каква разказвачка, та внучката ѝ я слушаше с половин ухо.

Подредени едно до друго, сърцата са затворени по средата на трикрилния гардероб на Лола. В дясното крило са окачени летните ѝ дрехи, а в лявото – зимните.

Четвъртото е от бял лен и около него се увива избродираната дръжка на роза. То ѝ е любимо, макар да не знае коя е жената, дeто го е ушила. Платът е груб, но от него се носи познато ухание и като малка Лола скришом го грабваше, за да го помирише. Ухаеше на детство и на градина. Случваше ѝ се да заспи, докато го притискаше до собственото си сърце, без да знае кое от двете бие в съня ѝ.

Зад огледалната врата на гардероба са се стаили възглавнички във формата на сърца, в които майките, бабите, прабабите, щом усетели, че краят им наближава, напъхвали сгънатите листчета с неизказаните си тайни. Всяка от тях зашивала думите в собствено вързопче и с облекчение напускала земния свят.

Най-старото е скроено от черна, покрита с пайети, рокля, но е толкова овехтяло, че избродираният по средата му акордеон едва се вижда. Платът е протрит и на места прозират канавата и късчетата хартия.

В стария гардероб туптят женски сърца. Разказват история, започнала преди повече от век в Испания, близо до Малага, там, където обичаят повелявал първородните дъщери да наследят сърцето от плат на покойните си майки. Жените от рода нямали земи, нито къщи или бижута, които да завещаят на децата си, но можели да пишат, а сърцата им преливали от тайни.

Дали препълненото с листчета сърце означавало пълноценен живот? Дали жените пишели повече, когато са обичали? Или когато са преживявали несгоди? Или пък когато са пътували?

Любопитно е как са се озовавали в гардероба на Лола в Бретан. Премествани са безброй пъти от място на място и от страна в страна, защитени единствено от здраво затегнатите си конци. Ничия дъщеря не се осмелявала да надникне в тях, защото знаела, че ако го направи, ще я сполети проклятието на майка ѝ! Испанките се съобразяват със забраната и от суеверие или от уважение никога не ги разшиват.

Понякога на Лола ѝ се струва, че сърцата се гневят в гардероба ѝ, че потропват като разпенени кончета или като платнени призраци, чиято уста е затворена завинаги.

Дали да не откликне на немия им зов?

Пита се дали неизвестната семейна история не ѝ влияе, дали родовата кръв не пренася от поколение на поколение мъките и ужасите на преживяното, което се таи дълбоко и терзае всекиго от нас.

Дали предците ни не пишат и нашата история? Би узнала само ако отвори сърцата...

***

[1] Яя Рòса, обичам те толкова много, както обичам да пътувам (исп.). – Б. пр.