Една лична история за „Ад“ на Данте

Защо трябва да четем Данте? Защо ни е „Божествена комедия“? Защо изобщо трябва да четем? Вместо да живеем своя живот, защо ни е да живеем нечий чужд живот, описан в текст? Тук професорите по литература се обиждат. Но няма място за обида: това е най-важният въпрос – защо четем? И конкретно: Защо четем Данте?

Ако трябва да важнича, ще отвърна, че има европейски канон, без който не можем да си представим културния съвременен човек. Ако караме минималистично – Омир, Вергилий, Данте, Шекспир, Гьоте, Достоевски, Джойс, Кафка, Пруст… ето някакъв минимум.

За мен Данте има специално място в този списък. Ще започна с една лична история. В Италия бях настанена в малък пансион в градчето Мира, област Венето, и с корабче пътувах всеки ден до Венеция, а вечер се прибирах в пансиона. Хазяйката не ни даваше ключове, а аз пристигах преди нея и се налагаше 20-30 минути да я чакам някъде навън. Заредиха се дъждовни дни и най-често изчаквах в близката църква на суша. Така случайно станах свидетел на репетициите на малък момчешки хор. Те разучаваха някакъв химн, пееха на италиански. И аз, ща - не ща, заради безконечните им повторения – научих наизуст песента. Бе възхваление на Богородица – възторжени слова.

Минаха години, бях 19-годишна и кандидатствах за работа в санктпетербургския музей „Ермитаж“. Няколко кандидати с еднакъв резултат бяхме извикани заедно пред комисията, задаваха ни въпроси и един от изпитващите изведнъж каза: „Не знам просто, не знам… Да видим как да откроим някого от вас…. Така… А може ли някой от вас да направи разбор на средновековна молитвена реч?“ Никой от нас не можеше, разбира се, не бяхме подготвени за такъв въпрос. И тогава в съзнанието ми изплува химнът от малката църква в Мира. Нямах представа как да преведа по-голяма част от текста. Но уверено каканижех, дори леко напевно – така, както го бях заучила навремето. В края на деня разбрах, че единодушно съм одобрена от величайшата комисия.

Когато Умберто Еко пристигна в Петербург (посрещнаха го като поп звезда, това бе някъде в края на 90-те), получих пропуск от музея за неговата лекция. „Ти нали се интересуваш от Данте“. Помислих, че са се объркали, но взех поканата. И едва след години разбрах, че объркване не е имало. Онова, което съм рецитирала пред тях, на изпита, не е било обикновен химн, а възхвалната песен към Богородица, произнесена от Свети Бернар в началото на 33-та песен от „Рай“ на Данте.

Благодарение на Данте съм получила работата си в „Ермитажа“, благодарение на Данте седях на метри от Умберто Еко, всичко се е случило благодарение на Данте. Дори не бях подозирала. За мен „Божествена комедия“ бе скучен текст, който се учи в училище, при това се учи само началото и следват някакви мъчения на грешници в Ада. Скука!

Тъй като съм университетски преподавател, все си мечтая за идеалното училище. Училище, което ще се състои от три класа, три степени. Разказвам своята история за Данте и човекът от първи клас трябва да каже следните думи на изпита: „Ех, каква прекрасна история. Но може да се случи само на вас“! Щом изрече тези думи – готово – преминава във втори клас. Втори клас – това е друга подготовка, друга методика. Резултата от втори клас виждаме тогава, когато ученикът изрече тези думи: „Да, такива истории ми се случват и на мен, само че много рядко“. Край, втори клас е завършен. Трето ниво – най-трудният клас, когато човек признава: такива истории се случват и с мен, при това всеки ден. Щом тези думи прозвучават – човек е готов да чете Данте.

Аз знам, че всеки има подобна история. Нужно е сега да останем на ниво първи клас. Всичко, което Данте ни описва в „Божествена комедия“, се е случило с него. Това не са негови измислици, това не са негови философски разсъждения, не. Това е книга за опита. Един човек преминава през Ада, Чистилището и Рая, връща се на земята и пише книга за това пътешествие.

И така, да се върна на въпроса: защо четем? Какви са възможните отговори: за отмора, за развлечение, за да получим информация, за да получим знания… Всички тези отговори са прекрасни, но са непълни. Защото тези хора, които така дълбоко са страдали, за да напишат своите текстове – особено текстовете от канона, които изброих - ако те знаеха, че някъде напред във вековете ще седи у дома си на фотьойла някоя си Анка и ще чете техните трудове за развлечение, надали ще бъдат доволни. Програмата на Анка за четене е правилна, да, но е недостатъчна.

Данте пряко ни отговаря как самият той очаква да бъде четена неговата книга. Той пише писмо до Кангранде дела Скала (Кангранде е господарят на Верона, прочут политик, един от най-значимите политици на Европа). Данте живее в неговия дом, тъй като е политически изгнаник. Предупреден е, че ако отново се върне в родната Флоренция, ще бъде изгорен на клада. Ето защо „Божествена комедия“ е писана в различни чужди домове, а във Верона той написва почти цялата втора част – „Чистилище“. Когато Кангранде го пита: „Какво пишеш? Защо пишеш?“ Данте отговаря пространно - и това писмо е запазено до ден днешен. Той му разказва замисъла на своята книга и подчертава:

Целта на тази книга е да изведе човека от състояние на нещастие и да го доведе до състояние на щастие. Тази книга е написана не за съзерцание, а за действие!

Това е книга, за която трябва да мислим като велика художествена литература, да, но и като ясен пътеводител. Ако ние изпълним всичко така, както ни е казал Данте, сме обречени на щастие.

„Да изведе човека от състояние на нещастие и да го доведе до състояние на щастие“. Ала кой е този човек? Всеки човек в състояние на нещастие. И книгата така е конструирана, че ако човекът не е глупак, то този влак отвежда до нужното местоназначение. Взима те в едно състояние и те докарва в друго. Тази машинария работи. Нарича се „Божествена комедия“. Когато четем книгата и решаваме някаква своя лична ситуация – това е верният коловоз. Данте така би искал да четем неговата книга. Да четем книгата не за да узнаем нещо за живота на Италия през XIII век, а за да узнаем нещо важно за самите себе си.

Всъщност така работят всички книги. Дори инструкцията за шевната машина. Някой ще я прочете и ще стане непоправимо щастлив. Инструкцията рядко променя човешката съдба, Данте – често.

***

Когато Василий Жуковски превежда през 1849 г. Омировата „Одисея“ на руски език, Гогол пише (в писмо до поета Николай Язиков): „Днес всички сме уморени. С нищо не можеш нито да ни изумиш, нито да ни възпламениш, нито да ни разтревожиш. Нищо не ни харесва. Ето защо ни е така нужно голямо художествено събитие. Творба, която съдържа в себе си всички правила на живота и цялата картина на мирозданието. Такава творба е „Одисея“. За Гогол новият превод на Омировата книга е национално събитие.

„Творба, която съдържа в себе си всички правила на живота и цялата картина на мирозданието“ – такива творби са „Божествена комедия“ и „Хамлет“ и всеки нов превод, нов прочит, ново претворение. Именно като „претворение“ определя Кирил Кадийски своята работа по „Ад“ на Данте. Това трябва да се превърне за нас в национално събитие, в главно духовно събитие за нашата култура.