„Intuitio“ на Лоран Гунел. Трилърът, който надхвърля въображението
Росица Ташева за първия трилър на френския писател.
Лоран Гунел, роден през 1966 г. в семейството на учени, като младеж иска да стане психиатър, но семейният лекар го убеждава, че тази професия няма бъдеще (нямала бъдеще ли?!). Поради което завършва икономика, в която пък той не вижда своето бъдеще. Интересува се от психология, философия и главно от личностно развитие. Пътува из САЩ, Европа и Азия, където се среща с учени, изследователи и шамани и твърдо решава да се занимава с хуманитарни науки. Превръща желанието си в професия, като става консултант по човешки отношения. След петнайсет години практика започва да пише.
Първият му роман, „Човекът, който искаше да бъде щастлив“, става световен бестселър.
Вторият му роман, „Бог пътува винаги инкогнито“, става световен бестселър.
Третият му роман, „Обезумелият философ“, става световен бестселър.
Издава още три романа, всичките изключително успешни, преди за първи път да смени жанра и да напише психологическия трилър „Intuitio“. Смяната на жанра ще му стане навик – след трилъра ще се появи изумителната антиутопия „Пробуждането“. Да казваме ли, че и тези два романа стават световни бестселъри? Че за трилъра сравняват Гунел със Стивън Кинг, а за антиутопията го наричат„новият Оруел“?
Но да се съсредоточим на „Intuitio“.
Думата Intuitio идва от късния латински и означава съзерцание, внимателно вглеждане. Нищо мистично. Нищо мистично няма и в романа на Лоран Гунел. Затова пък необикновеното, неподозираното, нечуваното са в изобилие. Ето за какво става дума.
Тимъти Фишър, щастлив автор на криминални романи, спокойно си живее в Ню Йорк, когато безметежното му всекидневие е нарушено от двама агенти на ФБР. Които искат от него да се включи в програма за стимулиране на интуицията и – ни повече, ни по-малко – да помогне за залавянето на най-издирвания престъпник в страната. И Тимъти го прави – след известно колебание и изпълнен със скептицизъм – за да открие тайнствените измерения на материята, за да се убеди, че понякога действителността надхвърля всяко въображение. Самият Лоран Гунел казва:
Тази книга е роман. Сцените, включващи интуицията, сигурно ще ви се сторят странни, нереални и дори налудничави, но напълно съответстват на онова, което наистина може да се постигне. В състояние съм да го удостоверя, тъй като самият аз, под ръководството на професионалист, съм имал преживявания, сходни с тези на героите в настоящата история…
И други важни неща казва този писател с огромен талант и голямо сърце в едно свое нашумяло онлайн интервю, взето от блогъра Иван Фот. Ето го.
ЕДНА КНИГА В ПЕТ ВЪПРОСА
(Yvan Fauth. Blog littéraire Emotions)
Изглежда в известна степен парадоксално да се използва трилъра, за да се говори за интуицията във време, когато науката стои в основата на всяко разследване.
Така е, но аз обичам да изненадвам читателя… като в същото време оставам верен на реалността. В случая интуицията наистина съществува и дори ако това не е широко известно, министерството на правосъдието понякога се допитва до някой свръхинтуитивен човек, за да локализира изчезнало лице. Интуицията е способност, присъща на всички нас, но за някои е по-лесно достъпна, отколкото за други. Какво е интуицията? Способността да уловим директно чрез петте ни сетива информация, която не можем нито да видим, нито да чуем, нито да докоснем... Мисля, че всеки от нас има интуитивен опит, без непременно да си дава сметка за това. Може би ви се е случвало например да се сетите за човек, от когото отдавна нямате вести и изведнъж да получите имейл от него или да ви се обади по телефона. Можете да си мислите, че това е съвпадение, случайност, но всъщност става дума за интуиция.
И все пак Вашето описание на интуицията изненадващо почива на научни изследвания и на научен метод, които също са напълно реални…
Точно така. Всичко започва през 70-те години в Съединените щати. Харолд Путоф (р. 1936 г., парапсихолог и инженер, един от създателите на проекта „Старгейт“. – Б. пр.), учен от Станфордския изследователски институт, еманация на престижния калифорнийски Станфордски университет, проявява интерес към художника Инго Суон (1933-2013, екстрасенс, участник в проекта „Старгейт“, създател на идеята за дистанционното виждане на невидими обекти. – Б. пр.). Защо? Защото Суон е надарен с интуиция. Той е способен да опише с голяма точност тайнствен обект или тайно място без да разполага с никакви предварителни данни. Харолд Хутоф решава да проучи въпроса и да разработи метод, за да придобие тази способност и да я предаде на други. В началото много трудно намира средства за своите изследвания. Паранормалното измерение на темата не вдъхва доверие на учените, но той все пак успява да понапредне и получава доста убедителни резултати. Един ден на вратата на лабораторията се звъни и се появяват двама мъже в черни костюми, които представят карти на ЦРУ и му казват: „Проучихме вашата работа, предлагаме ви да я продължите за ЦРУ и сме готови да ви финансираме“. Случаят не е за изпускане. Путоф приема и от този момент нататък лабораторията се премества във военната база на Форт Мийд близо до Вашингтон, проектът е обявен за секретен и свързан с националната отбрана, а Американският конгрес му отпуска по няколко милиона долара всяка година… в продължение на десетилетия. Предназначението му е главно да идентифицира тайни стратегически обекти и да предотвратява евентуални атаки. Аз лично и досега съм във връзка с бившия отговорник от разузнаването във Вашингтон, посветил на този проект 7 години от кариерата си, и бях обучен на въпросния метод, който съм описал доста точно в романа.
Познаваме Ви от книгите Ви, посветени на самопознанието и щастието. Може ли да се каже, че тази е политически по-ангажирана?
Романът е посветен на темата на интуицията, но с развитието на сюжета се появява и една друга тема, свързана с унищожаването на природата от големите компании, за които не се говори никога, тъй като действията им са подмолни. Те обаче оказват силно въздействие върху живота на всички ни. Държах да разкрия всичко това, защото смятам, че хората заслужават да го знаят…
Книгата е автентичен трилър, жанр, който не Ви е присъщ…
С огромно удоволствие написах тази история под формата на трилър, защото е много вълнуващо да изградиш една интрига така, че да създадеш съспенс, да отлагаш разкритията, да изпълниш сюжета с обрати, да държиш читателя в напрежение, като за всичко това обаче имаш основателна причина.
Последното смятам за много важно, защото като читател мразя авторът изкуствено да ме държи в неведение, като чак накрая даде някои не особено вероятни обяснения. Уважението към читателя се печели според мен с история, правдоподобна открай докрай.
Въпреки напрегнатия сюжет, въпреки някои твърде сериозни засегнати от Вас теми, вие оставате оптимист по отношение на човека…
Много неща ме безпокоят относно бъдещето на човечеството и на условията за живот на Земята, но наистина оставам оптимист. Вярвам в човешкото същество и съм убеден, че пробуждането на съзнанията е започнало. Установявам го всеки ден около мен. Забелязвам промени, понякога минимални, в изборите, нагласите, думите на хората, с които се срещам, където и да отида. Това са промени в добрата посока и си мисля, че сме в навечерието на промяна в парадигмата, в началото на нова ера, в която всеки ще бъде по-щастлив, ще се вслушва в интуицията си и във вътрешната си истина и ще живее в по-голяма хармония с другите и с природата.
Живеем в сложно време наистина. Такива си винаги преходните периоди, но е вълнуващо да си мислим, че присъстваме „на живо“ на момент, който ще остане в учебниците по история!
Връщаме се към романа и предлагаме на читателя кратък откъс в превод на Красимир Петров.
Intuitio
1
Чикаго, Илинойс
Нощният вятър изпълваше пространството между небостъргачите и макар неуловим и невидим, бе твърде осезаем заради хладните му повеи само няколко дни преди настъпването на пролетта. Малцина клиенти бяха избрали терасата на Кичън Американ Бистро; другите предпочитаха на чаша аперитив да изчакат вечерята във вътрешния салон. Само няколко заклети пушачи нехаеха за студа и както всяка вечер, бяха окупирали широката тераса откъм канала в самия център на града, срещу гората от ярко осветени многоетажни сгради.
Предишната вечер хиляди любопитни изпълваха кейовете, привлечени от гледката на речната вода, която градската управа беше боядисала във фосфоресциращо зелено за Свети Патрик, празникът на ирландците.
Един мъж, седнал сам на маса, не пушеше. Не посягаше и към чашата, която сервитьорът му бе поднесъл половин час преди това. С прибрани отзад в неголяма опашка коси, с нахлупена ниско над веждите бейзболна шапка и тъмни очила с бежови рамки, които скриваха погледа му, той седеше пред отворен компютър, но вниманието му беше изцяло погълнато от разиграващата се на отсрещния бряг сцена. Там полицията беше блокирала всички улици и от мегафоните се разнасяха команди за евакуация, прекъсвани на моменти от пронизителния вой на сирените. Мощни прожектори метяха с ярки снопове фасадите от стомана и стъкло на небостъргачите, за да предупредят глухонемите, ако имаше такива, които цялата тази врява не бе успяла да разтревожи. По обезлюдените улици тичаха служители, останали в офисите след края на работното време, които само гневните викове на полицаите бяха успели да откъснат от бюрата. Някои размахваха ръце, други просто бързаха да се отдалечат.
– Погледнете! Дим! – провикна се един от клиентите на терасата.
– Боже мой – прошепна жената до него.
Мъжът натисна няколко клавиша, изчака, след което бавно затвори компютъра и го прибра в калъфа, без да отмести поглед от случващото се.
Сега от един небостъргач вляво, на отсрещния бряг, излизаше гъст дим. Отвън все още не се забелязваха пламъци. Пожарникарите бяха определили възлови точки, откъдето насочваха към сградата дълги струи вода.
От всички страни се дочуха възбудени гласове.
Клиенти започнаха да излизат на терасата и да надават възклицания, докато други ги викаха отвътре да се приберат обратно.
Мъжът остана на мястото си.
Ненадейно се разнесе глух тътен, отначало едва доловим, сетне все по-силен, който като че ли излизаше от недрата на земята. Кулата сякаш леко потрепери. Това треперене постепенно се засили и подобно на злотворна вълна се разпространи нагоре по етажите.
Нощта се изпълни с далечни крясъци, подети от онези, които се намираха в близост. Изведнъж стотици хора хукнаха с викове в опит да избягат колкото се може по-далече от сградата. Клиентите на терасата отначало замръзнаха по местата си, сетне на свой ред се развикаха.
Небостъргачът се свлече безшумно, всмукан сякаш от основите, и примирено изчезна от погледите.
Тогава от земята изригна облак гъст дим, който се издигна към небето като атомна гъба, след което се разпростря във всички посоки над околните квартали.
Клиентите на терасата се изправиха едновременно с вкаменени от ужас лица.
Облакът с пълна скорост приближаваше право към тях, подобен на гибелна сянка, спускаше се над града, който потъна в непрогледен мрак…
Тогава започна всеобщо бягство. Изплашени, хората крещяха и бързаха да подирят спасение.
Отнякъде се появи грамаден плъх, който тичаше насам-натам като пиле с откъсната глава.
Мъжът спокойно проследи тази сцена и едва когато гъстият облак го обгърна в тежката си прегръдка и лютива миризма изпълни ноздрите, гърлото и очите му, той извади от джоба си портфейл и с мъка успя да подбере четири долара и петнайсет цента, които остави на масата, за да плати питието. След това изчезна сред кафявите талази, покрили сполетения от бедствие град.
2
Бърнс Стрийт, Куинс, Ню Йорк
… Бурята наближаваше, но гръмотевици все още не се чуваха. Далечни мълнии прорязваха небето при пълна тишина.
Звънецът на входната врата ме накара да подскоча.
Не очаквах никого. Може би някаква пратка?
Отворих и за моя изненада се озовах лице в лице с двама мъже.
Единият беше здравеняк с масивно тяло, груби черти и неприятен поглед зад очилата с метални рамки, с гъсти вежди, сива разчорлена коса и тъмен, порядъчно износен костюм. Другият се оказа чернокож със зачатък на корем, прошарена коса и по-приветлив изглед, със сако и джинси. Двамата бяха минали петдесетте и доста унили на вид. От тях се носеше остър мирис на тютюн.
Поздравиха, едновременно извадиха значки и ми ги показаха.
– Робърт Колинс – представи се сухо здравенякът с разчорлената коса. – ФБР.
– Глен Джаксън – обади се чернокожият и направи опит да се усмихне.
Нямаха нищо общо с моята представа за агенти на ФБР. Онези, които описвах в романите си.
Кимнах машинално, без да кажа нещо, питайки се за какво съм притрябвал на федералната полиция.
– Вие сте Тимъти Фишер, нали? – запита първият, смръщил гъстите си вежди.
– Да. Впрочем… това е моят псевдоним.
Имах усещането, че ненадейно съм се озовал в някое от моите криминалета и богатото ми въображение мигом ми подсказа катастрофален сценарий, както се случваше всеки път, когато изпаднех в необичайна ситуация. Убийство в Хавай с моите отпечатъци на местопрестъплението, само защото случайно се бях озовал на неподходящо място в неподходящ момент; вече се виждах несправедливо обвинен, затворен в предварителен арест, а интервюто с Опра осуетено… Щеше да се наложи да тегля кредит, за да платя на адвокат, който да доказва моята невинност по обвинението в…
– Нуждаем се от вашите услуги…
– Моите услуги?
– Да – потвърди здравенякът с неочаквано смущение в гласа, което никак не се съчетаваше с внушителната му фигура.
– Как така, моите услуги?
– Бихме искали да ви представим един проект – обади се високият чернокож далеч по-непринудено от своя колега.
Имаше нисък глас, мек и едва ли не гальовен.
Едва не прихнах.
– Само че аз… нали знаете, че пиша романи?
– Да, разбира се.
Освен нелепото им предложение, в държанието им имаше някаква неискреност, все едно самите те не вярваха в онова, което искаха от мен.
За момент се поколебах.
– Прощавайте, но… може ли още веднъж да видя значките ви? Съжалявам, не успях добре да ги разгледам.
Двамата размениха погледи, явно подразнени от молбата ми, но без да кажат нищо, отново извадиха значките.
Сториха ми се истински, но едва ли можех да бъда сигурен.
– Бихте ли дали все пак някакви подробности?
– Невъзможно, нещата са прекалено сложни. Най-добре да дойдете с нас. Ще ви запознаем с водещата този… случай. Тя ще ви обясни по-добре за какво става въпрос.
Започвах да се чувствам… поласкан. Може би в някой от моите романи бях направил описание, сходно с протичащото в момента реално събитие? Вероятно ФБР бе решило, че може да прибегне до услугите на моето писателско въображение?
– Вижте, нямам нищо против. В понеделник ще бъда на ваше разположение.
Робърт Колинс, рошавият здравеняк поклати глава.
– Не, ситуацията не търпи отлагане, ще трябва да дойдете още сега.
– Хм… Веднага ли?
Той кимна утвърдително.
– Заварвате ме в неподходящ момент!
– Случаят е от първостепенна важност – обади се Глен Джаксън.
За разлика от своя колега, който отбягваше погледа ми, той не снемаше от мен очи, стараейки се да ме убеди и същевременно да ме успокои.
– А това… далече ли е?
– След около час ще бъдем там.
Поколебах се за момент, като изгледах последователно двамата.
Всъщност не губех нищо. Подготовката ми за интервюто щеше да започне утре… От друга страна за мен бе възможност да натрупам опит, който да използвам в следващия роман.
– Съгласен съм.
Смених водата на Ал Капоне, заключих къщата и седнах на задната седалка в буика, чието купе вонеше на угарки. Потеглихме по посока на Куинс Булевард, минахме по Сто и осма улица, завихме по Джуел Авеню и стигнахме до езерата, а след разклонението при Гранд Сентръл Паркуей поехме с пълна скорост на север.
Двамата агенти мълчаха. Караше Робърт Колинс. Минахме покрай тенискортовете на Флашинг Медоус и продължихме, така че морският ръкав остана от дясната ни страна. След няколко минути колата зави към летище „Ла Гуардия” и спря пред една бариера встрани от големите терминали. Колинс небрежно показа значката си на дежурния полицай, който явно го познаваше, след което продължихме направо по пистата.
– Хей, почакайте, къде отиваме?
– Не се притеснявайте – обади се Глен Джаксън, като се обърна към мен, отправяйки ми окуражителна усмивка. Ща стигнем след по-малко от час, както ви обещахме.
Минахме край широко отворен хангар за частни самолети и колата спря малко по-нататък, само на няколко метра от един хеликоптер.
– С него ли ще летим?
– Бъдете спокоен, съвсем кратък полет – обясни Джаксън.
– Почакайте… Имам страх от височини, никога не бих могъл да се кача в него!
Наистина имах непреодолим и неконтролируем страх от височини. Същинска фобия. Веднъж, по време на поход с приятели в Скалистите планини се оказах напълно парализиран насред пътеката, която минаваше над пропаст. Тогава ме обзе неудържимо желание да легна на земята и да не мърдам, усещайки в същото време странното привличане на бездната. Откачена работа.
– Човек има световъртеж само при досег със земята – обади се студено и с известно презрение Робърт Колинс, без дори да се опита да потърси погледа ми в огледалото за обратно виждане.
Не посмях да добавя, че освен страха от височините, полет с хеликоптер в набразденото от мълнии небе ми си струва проява на явна непредпазливост.
Глен Джаксън се обърна към мен и се усмихна приветливо.
– Имайте доверие.
Поех си дълбоко въздух в опит да се овладея и отвърнах на усмивката му.
От друга страна изпитвах приятна възбуда пред перспективата за пръв път да летя с хеликоптер… Очевидно бях изтъкан от парадокси.
Слязохме от колата.
Посред бял ден небето бе станало напълно черно. Сухият, зареден с електричество въздух бе изпълнен с чувствения мирис на керосин. Уханието на приключенията.
Роторът се завъртя със свистене. Докато крачех към машината, ескортиран от двамата полицаи, ме обзе странното усещане, че съм важна птица.
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО.