Любов във всичките ѝ измерения

На днешната дата, точно преди 70 години, от този свят си отиде най-нежният, най-влюбеният поет на Франция, поетът на „необятните, несравними, неудържими, дълбоки, великолепни, сърцераздирателни трепети на сърцето“ по думите на Андре Брьотон.

Йожен Емил Пол Грендел, по-известен като Пол Елюар, се ражда в Сен-Дьони на 14 декември 1895 г. в скромно семейство, чиито корени са в Северна Франция. Баща му Клеман Йожен Грендел е счетоводител, а майка му Жан-Мари Кузен – шивачка. Около 1908 г. семейството се установява в Париж и Пол постъпва като стипендиант в най-престижното училище - частния колеж „Колбер“. Но шестнайсетгодишният блестящ ученик се разболява от туберкулоза и е принуден да напусне училище. Настанен е в санаториум в Давос, Швейцария, където прекарва 3 години до 1915 г. От това време са и първите му стихотворни опити. На двайсет и една години избира името Пол Елюар, наследено от баба му Фелиси.

В течение на трийсет и четири години Елюар диша с поезията и е неотделима част от френския литературен и художествен авангард. През 1918 г. младият и даровит поет е „открит“ от Жан Полан, който го запознава с Андре Брьотон, Луи Арагон, Филип Супо, Макс Ернст. След края на Първата световна война заедно с тях Елюар става един от основоположниците на дадаизма, а след това и на сюрреализма, който отрича диктата на разума и освобождава творческата енергия – автоматично писане, свободни асоциации, приемане на ирационалното и на абсурда. През 1923 г. Елюар се скарва с Тристан Цара и скъсва с дадаизма. В 1926 г., заедно с други сюрреалисти, постъпва в комунистическата партия, а през 1933 г. е изключен за антисъветски изказвания. В основаното от него списание „Проверб“ Елюар се разграничава от групата сюрреалисти и заедно с Жан Полан отказва да постави под въпрос езика и отстоява идеята, че езикът може да бъде сам по себе си „цел“, а не „средство за унищожение“.

Поетическият език на Елюар надхвърля чистия автоматизъм и не се задоволява да извади несъзнаваното на бял свят. Стреми се да направи очевидни асоциации от думи, образи, които привидно нямат никаква логическа връзка. Освобождавайки мисълта от нейните граници, той открива поетическия абсолют. Независимо от принадлежността му към естетиката на сюрреализма, поривите на сърцето винаги са подхранвали неговото поетическо вдъхновение и поезията му винаги е търпяла влияние от превратностите и бурите на неговия личен живот. Още като юноша в санаториума в Давос, Швейцария, Елюар се влюбва безпаметно в Елена Дяконова, деветнайсетгодишна рускиня с впечатляваща интелигентност, и я кръщава Гала. Тя му предрича блестящо бъдеще на поет и става негова муза. С нея той получава първото си любовно вдъхновение и то ще оцелее във всичките му творби. Под нейните рисунки той добавя на ръка: „Аз съм ваш последовател“. Едва навършил пълнолетие, двамата сключват брак. Поетът участва в Първата световна война като болничен санитар и по това време вижда бял свят първата му стихосбирка, подписана Пол Елюар. Годините, прекарани с Гала, му носят бурни радости, но и тежки разочарования. Гала позира на Макс Ернст пред погледа на Елюар и не крие връзката си с него. Неволите на пренебрегнатия съпруг намират израз в поетическия му сборник „Столица на скръбта“ (1926) – един вид „поетическа автобиография“, с първоначално заглавие „Изкуството да бъдеш нещастен“. Тройката оцелява, докато Елюар се запознава със Салвадор Дали, от което за него произтича нов любовен триъгълник. От години открито любовница на Макс Ернст, Гала среща Салвадор Дали, в когото се влюбва и напуска поета заради художника. Известни са думите на Елюар към Гала:

Твоите коси се плъзгат в пропастта, която осмисля нашето раздалечаване.

Фотография, "Леонора Карингтън, Пол Елюар и Макс Ернст", Ardèche, 1937 

По същото време, когато Гала се запознава със Салвадор Дали, той среща танцьорката от мюзикхол Мария Бенц с прякор Нюш, за която няколко години по-късно се жени. В нея той вижда самото въплъщение на женското начало – жена, другарка и спътница, чувствена и горда, чувствителна и вярна, и това са най-щастливите години в живота на поета.Изключен от комунистическата партия, той продължава борбата си в подкрепа на революцията, на всички революции. По време на Гражданската война в Испания Пол се обявява против франкизма. Оттогава датира и дружбата му с Пикасо. Именно картината „Герника“ на Пикасо вдъхновява Елюар да напише поемата „Победата на Герника“. Поетът се обръща към художника:

Държиш пламък между пръстите си и рисуваш като пожар.

В началото на Втората световна война Елюар се присъединява към нелегалната борба против нацистката окупация на Франция. Пише стихове, за да поддържа духа на партизаните в годините на Съпротивата. Листовка с текста на едно от най-прочутите произведения на Елюар „Свобода“ се разхвърля от английските самолети над Франция. През 1942 г. отново е приет в редовете на комунистическата партия. В дните на Освобождението заедно с Арагон е приветстван като големия поет на Съпротивата. Но той е и поет на съпротивата в много по-широк смисъл – този, който не се примирява, не приема, въстава срещу световния ред. Борбата му е също толкова непрекъсната, колкото и поезията му. За него тя е „изкуство на езика, изкуство да се живее, нравствен инструмент“. След войната, през ноември 1946 г., по време на пътуване в Швейцария, му съобщават за внезапната смърт на любимата му Нюш. Оттогава е четиристишието в сбирката „Излишното време“, цикъл от 11 поеми, написани няколко месеца след бруталната загуба на Нюш:

Не ни е съдено да остареем двама/ И ето го денят/ Неканен: и времето е станало излишно/ И моята любов тъй лека ме смазва с тежестта си.

Няколко близки приятели му вдъхват кураж и отново разпалват у него „неизтребима жажда за живот“. Така Елюар е озаглавил сборника с деветнайсет стихотворения, илюстриран с рисунки на Марк Шагал. „Неизтребимата жажда за живот“ е акт на вяра в езика, схващан като светлина, способна да пропъди и да заличи мрака на страданието. По това време поетът пътешества по цял свят и участва в различни конгреси, посветени на мира, като представител на сюрреализма. Две години по-късно, на Конгрес на мира в Мексико среща Доминик Льомор, третата си и последна съпруга. В годината, в която се оженва за нея, Елюар публикува сбирката „Феникс“, посветена на преоткритата радост от живота. През 1950 г. посещава Прага по повод изложба на Владимир Маяковски и София като делегат на Асоциация Франция-СССР. Пол Елюар издъхва от инфаркт на 18 ноември 1952 г. в дома си на авеню Гравел в Шарантон льо Пон на 56-годишна възраст. Погребан е на 22 ноември в „Пер Лашез“. Правителството му отказва национално погребение. Известният френски писател Робер Сабатие заявява: „В този ден целият свят потъна в траур“. 

Обемното му творчество, поезия и проза, е побрано в два дебели тома от общо 3280 страници в престижната литературна поредица „Плеяда“ на френското издателство „Галимар“. От дистанцията на времето днес можем да твърдим: Пол Елюар оправда името си. Прав е Шарл Пеги, когато казва: Vous êtes élu, élu de l’art, vous êtes Paul Eluard (Вие сте избраник, избраник на изкуството, вие сте Пол Елюар).

Представяме ви няколко стихотворения от предстоящо издание „ПОЕЗИЯ“ на Пол Елюар, ИК „Колибри“.

ИДЕАЛНО ТЯЛО

Под ширещото се небе крилe морето сдипля

По склона на усмивката ти тръгвам аз на път

Бленуваща – самата плът, сиянието й – пожар

Раздухвай моята наслада изтрий ненужния простор 

Побързай и разсей и моя блян и моя взор.

ЕДНА УСМИВКА 

Една усмивка на прииждащата нощ

Оспорва и най-малката звезда

Усмивката една за двама

Лазур в зениците ти възхитени

В среднощната стихия взрени

От моите очи почерпил своите зари.

КОСИ ОТ ПОРТОКАЛ СРЕД ПУСТОТАТА НА СВЕТА

Коси от портокал сред пустотата на света

Сред пустотата на стъкла, натегнали от тишина

И мрак, където с голи длани търся всички твои отражения.

Сърцето ти е с химерична форма

И твоята любов на моето угаснало желание прилича

О кехлибарени въздишки, погледи, мечти.

Но с мен не си ти винаги била. И все така помътена

Е мойта памет, понеже те видях как ти дойде

И как си тръгна. Времето тъй както любовта си служи с думи.

СЪВЪРШЕНСТВО

Вълшебство от най-фини песъчинки

Пронизва всеки цвят и лист

Разцъфва в плодовете

И сенките изпълва

Разпада се накрая всичко

И гине всичко погрознява

И всичко се руши и заличава

И няма помен от смъртта дори

Накрая

Самата светлина от естество лишена

Духало хищно светило нажежено

Тя с цветовете се прощава 

Тя с образа си се прощава

И сляпа онемяла

Навред подобна е и вече опустяла.

ПОЛИЦЕЙСКИ ЧАС 

Какво да правим бе вратата запретена

Какво да правим бяхме тук запрени

Какво да правим улицата преградена

Какво да правим в град без изход обсадени

Какво да правим тя от глад примряла настървена

Какво да правим двамата обезверени

Какво да правим в нощ от мрака окрилени

Какво да правим любихме се сгорещени.

Превод Силвия Вагенщайн