Иля Леонард Пфайфер: Ужасното дете на нидерландската литература

Мария Енчева

Ужасното дете на нидерландската литература проговори и на български. Роденият през 1968 година в Хага писател Иля Леонард Пфайфер пристига при нас не как да е, а с „Гранд хотел Европа“ – творбата, продадена в почти половин милион екземпляра само в Нидерландия и преведена на повечето европейски езици. Критиката не без основание я определя като гениален роман, който въвлича читателя, възбужда го, дразни го и го забавлява, за да го остави накрая поразен и безмълвен.

Beeld Marta Giaccone

„Гранд хотел Европа“ е великолепна сатира на всичко: от масовия туризъм до разпродажбата на европейската култура. Повествователят е известен писател и филолог на име Иля Леонард Пфайфер, който се оттегля сред увехналия блясък и упадъка на хотел, напомнящ на санаториума от „Вълшебната планина“ на Ман, за да се отдаде на размисли. Основният въпрос, на който търси отговор, е къде са се объркали нещата с любовта на живота му.

Вечерта, в която я срещнах, ме осени смехотворната идея, че Клио е любовта на живота ми. Мисля го и сега, докато описвам всичко, което се случи. Любовта на живота ми живее в миналото. Кошмарно изречение! Не искам и аз като хотела, в който пребивавам, и континента, на който е кръстен той, да стигна до извода, че най-доброто е зад гърба ми и че не бива да очаквам от бъдещето нещо повече от едно безконечно връщане към миналото.

Самият „Гранд хотел Европа“ се намира в неназована страна някъде в сърцето на Стария континент и излъчва мрачния чар на реликва от 19-и век, когато е бил средище на европейската аристокрация. Управлява се от майордома господин Монтебело, който се грижи за всяко удобство на необикновените си гости: разказвача Пфайфер, жизнерадостния грък Волонаки, универсалния учен Пателски и причудливата поетеса Албан. За земните нужди на посетителите пък отговаря пиколото Абдул – невръстен бежанец, с когото писателят обича да приказва на цигара пред входа.

Романът следва две повествователни линии. В центъра на едната е случващото се в хотела – преустройството му от новия собственик и нарастващият поток от китайски гости, както и разговорите с майордома, Волонаки, Пателски, Албан и най-вече с Абдул, който споделя с героя епизоди от трагичното си бягство с идеята Пфайфер да му помогне да ги запише и съхранени.

Втората линия обхваща периода, който разказвачът прекарва с Клио – умна и чаровна, но и нетърпимо избухлива жена, „която се нуждае от инструкции за употреба“, както биха казали в Нидерландия. Иля е обещал на издателя си да напише книга за туризма и Клио, изкуствоведка от стар генуазки род и специалистка по Караваджо, уверено му подхвърля теми, около които да изгради този следващ роман. Сред темите са деструктивната мощ на масовите пътувания, на която падат в жертва места като Венеция, Амстердам и дори миниатюрното торфено селце Хийтхорн, съприкосновенията между Изтока и Запада, а насред всичко това – и темата за разпродажбата на европейската култура.

Въпреки квалификациите си Клио не успява да си намери работа в тромавата италианска система. Когато ѝ предлагат място във Венеция, тя приема с охота. Иля я последва в Града на каналите, за да открие, че Венеция се задъхва като нормално градско пространство и постепенно се превръща в увеселителен парк, загрижен да обслужва пъплищата от туристите.

Безцелното им тътрене беше като холестерол, който циркулираше из кръвта на града и причиняваше инфаркт.

Роденият през 1968 година в Хага Иля Леонард Пфайфер завършва класическа филология и днес живее в Генуа. В родината му го смятат за ужасното дете на нидерландската литература, тъй като не е човек със задръжки. Доказвал го е и в предишните си творби, доказва го и сега. С „Гранд хотел Европа“ Пфайфер си е задал ясната цел да впечатли. И впечатлява, без да щади усилия, но и без да щади хората около себе си. Романът взима на мушката не само Венеция, но и Скопие:

Колкото повече се отдалечавах от реката и от фикцията за наследството на Александър, толкова по-дълбоко се гмурвах в Балканите. В даден момент излязох на пазар северно от отломки, селскостопански найлон и гофрирана ламарина, в чийто лабиринт от бедност се търгуваше с надежда. Няма да описвам този панаир на евтини плодове, почистващи препарати, батерии, части за двигатели на трактори, комунистическа мода, акумулатори втора ръка, риба, строителни отпадъци, кутии с неясно съдържание, прежди и копчета, защото на читателя ще му дойде в повече, както ми дойде на мен. Тук сякаш се бяха изсипали вътрешностите от разпорения корем на смъртно болна страна. След националистическия Дисниленд се прибрах в хотела и градът с хилядата статуи ми се стори още по-нереален от преди. За кратко дори си представих как заживявам тук.

Не подминава и Амстердам, където един градски съветник негодува по адрес на Еърбиенби, но е готов да разпръсне рояците от туристи във всички посоки, така че да налазят като скакалци и останалите краища на страната.

Така че в някакъв момент в кметството се събрахме, за да помислим как да озаптим нарастващия поток от туристи, който залива Амстердам. И тогава ние от отдел Външни комуникации измислихме чисто нов модел на градски маркетинг.

Този модел е моята гордост. Става дума за революционна форма на рекламиране на града, невиждана досега по света, която има за цел да изкара туристите от центъра, вместо да ги тъпче в него. Може да се каже, че уголемихме Амстердам. Така например в маркетинговата ни стратегия Зандфорт вече се казва Амстердам Бийч. Преименувахме Майдърслот на Амстердам Касъл. Холандските езера нарекохме Лейкс ъв Амстердам. В момента се опитваме да прекръстим Ротердам на Амстердам Харбър, но засега не срещаме ентусиазъм от страна на ротердамчани.

Ала докато пише само за другите, не за нас, Иля Леонард Пфайфер не е ужасно дете, а е просто ужасно, ужасно добър.