Карен Бликсен – когато тишината ни говори

Гл. ас. д-р Надежда Михайлова е доктор по история на скандинавските литератури (2007 г.) и преподавател в специалност „Скандинавистика” в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ от 2000 г. ( от 2002 на щат). В бакалавърска програма „Скандинавистика“ води лекционни курсове по История на скандинавските литератури: „Староскандинавска литература и митология“, „Средновековие“, „Реформация, Просвещение, Предромантизъм“, „Романтизъм“, „От Андерсен до Хамсун“ и „Литература на ХХ век“ (шведска и датска литература), както и „Странознаниe – Дания“ и избираемия курс „Фантастично и реално“, посветен на датската фантастична литература с фокус върху творчеството на Ханс Кристиан Андерсен и Карен Бликсен.

Към магистърска програма „Нордистика“ води избираеми курсове „Скандинавски естетизъм“ и „Староскандинавска митология“, а към магистърска програма „Език, култура, превод“ курса „От сагите до наши дни“. Специализира в Копенхагенския университет, Дания, през 2002 г. и 2009 г. 

Научните ѝ интереси са свързани със историята на шведската, датската и староскандинавската литература, рецепцията на шведската и датската литература в България и сравнителното литературознание. Автор е на статии, посветени на нордската литература, както и на преводи на художествена литература от датските автори Вили Сьоренсен, Стиг Далайер, Йонас Бенгтсон и Изелин Херман. Понастоящем работи по изследване на интерпретацията на староскандинавски образи и мотиви в датската литература през първата половина на ХIX в. 

Надежда Михайлова е ръководител на Магистърска програма „Нордистика“ и на Центъра за научни изследвания и информация „Ханс Кристиан Андерсен” в СУ „Св. Климент Охридски“. 

Българските читатели могат да се докоснат до новото издание на „Извън Африка” в превод на Стефан Начев.

Датската „Шехерезада“, „дъщерята на Луцифер“,  „баронесата“, „анахронизъм в датската литература“, „самотната дама на 30-те години“, са само някои от опитите на критиката да поставят квалификация и да обяснят личността и ролята на Карен Бликсен в литературата.

Карен Бликсен разказва истории, прекрачили границите на реалността и въображението, вдъхновени от нордските саги, митичните и мистични образи, Библията, и Корана. Тя отказва да се идентифицира като автор, а определя себе си като потомка на онзи изчезващ вид, способен да предаде мъдростта на своите предци, да разказва истории, в духа на нордската традиция, и Ханс Кристиан Андерсен, след които тишината ни говори. Тя поднася универсални послания, съчетани с напълно лични преживявания и житейски опит. Като основоположник на неоготическия разказ, успява с особена лекота да преведе своите читатели по тънката линия между фантастичното и реалното, необяснимото и рационалното, отвеждайки ни в едно надвремево и вълшебно пространство, където въображението е освободено от каквито и да е ограничения. Свръхестественото функционира на едно ниво с обяснимото, което прави разказите й трудни за категоризиране и ситуиране в традиционната литературна традиция. Едновременно с това посланията й са модерни и прогресивни за своето време. Карен Бликсен е убедена във вътрешната енергия и съзидателност на жената, в съдбовното значение на личния избор и умението да открием силата в себе си и в живота, да възприемаме красивото и грозното, доброто и злото като различни изражения на заобикалящия ни свят. Нейните истории, определяни като неоготически, я превръщат в един от малкото датски автори, превеждани на десетки езици и станали известни по целия свят. Мотивът за любовта и мечтанието са едни от основните за цялото й творчество. Те са свързани със съзряването на сексуалната енергия и нейната сила в процеса на търсене на идентичността. Сексуалността също е свързана с психологизма в разказите й. Житейските и творческите позиции, които защитава, не предполагат по-традиционно отношение към сексуалната реализация и ориентация на героите й, които са склонни да последват вътрешните си импулси и страст, без да се съобразяват с каквито и да било общоприети морални норми. Те притежават особена, но обяснима и оправдана сексуална ексцентричност. 

Karen Blixen Museum

В англоезичния свят, където прави своя дебют със „Седем фантастични истории“ през 1934 година, тя е известна под псевдонима Исак Динесен. Поради липсата на трайна традиция на фантастична литература, тя избира да пише на английски език, след което сама превежда и преработва книгите си на датски.  С феноменалния успех на сборника с разкази и популярността идва и финансовата стабилност, толкова необходима на Карен Бликсен, за да може да организира живота си в Дания в имението Рунгстедлунд, днес превърнат в музей. Тя постига известна хармония в себе си като успява да си осигури условия за работа, този път над роман-реминисценция на преживяванията й в Африка, нейната първа истинска любов, както сама обичала да казва. Темата за живота в  „дивия континент” е вече добре позната в Америка, особено след издаването на “Зелените хълмове на Африка” (“The green Hills of Africa”) през 1935 г. на Ърнест Хемингуей (1898─1961), когото лично познава оттам.

„Извън Африка” (“Den afrikanske Farm”, “Out of Africa”) както е преведена на български от 1993 г., излиза на датски и английски език едновременно през 1937-а е и втората книга на Карен Бликсен след завръщането й в имението Рунгдстедлунд. „Африканска ферма” е заглавието, което авторката дава на книгата, предназначена за датска, а “Извън Африка” за английска публика. Двете заглавия указват две противопоставящи се, но и взаимно допълващи се перспективи, които вълнуват Исак Динесен в работния процес. Едната е на умишленото разграничаване, а другата─ на задължителното присъствие в атмосферата или в духа на континента. Дистанцията е абсолютно необходима, когато целта е да се постигне обективност при анализа; а присъствието е нужно, когато на преден план изпъква желанието да се ангажира емоционално, да преживее наново Африка. Заглавията са изразител и на психологичното състояние на Исак Динесен при създаването на романа, процес, по време на който тя прави така необходимата за нея самооценка и тълкуване на събитията от своя живот. 

По своята същност книгата е автобиографична и разказва за осемнадесетте години, прекарани в далечния континент. Те са съществени за израстването на Карен Бликсен като личност─ заминава почти дете, а се връща зряла жена, вече сблъскала се с трудностите на живота. Минала е през изпитанието на брачния живот, открила, но и загубила истинската любов в лицето на английския благородник, авантюрист и търговец Денис Финч Хетън,, чийто самолет се разбива в близост до фермата й. С изграждането на кафеената ферма е създала свой свят, една своя Африка, която също трагично загубва. Това е период на градеж и разруха в най-общ смисъл, етап на преоценка на аза, на себереализация и на загуба на идентичността─ особено при смъртта на Денис Финч Хетън, когато Карен Бликсен осъзнава, че загубва и част от себе си. Това е период на духовна трансформация; доста по-късно, вече след завръщането й времето е излекувало емоционалните травми, но авторката има потребност да се обърне назад към преживяното в Африка, да го преосмисли и претвори със средствата на литературата. Този акт наподобява терапия, насочена към себе си, защото никой друг по-добре от постоянно анализиращата се и себетълкуваща се Карен Бликсен не би могъл да я проведе на родния й език. 

Автобиографичният характер на романа предполага силно присъствие на авторката в него, очакване, което се оказва неосъществено. Първите четири части предлагат описания на един автентичен пасторал. Многобройните природни картини функционират самостоятелно, а не като съпътстващ основното действие елемент. Интересна основа за съждения дава структурата на романа, който условно може да бъде разделен на пет части според аналогичните им етапи в живота на Карен Бликсен. В своята реч „Девизи на моя живот” (“Mit Livs Mottoer og andre essays”, 1978) авторката определя всеки един от тях с мото, обозначаващо принцип за съществуване. Наративният подход, демонстриран тук, предлага на читателя възможност за субективно възприятие и осмисляне на Африка, придобиващо характера на лично преживяване, опитът от което се състои в морално израстване и води до промяна на светоусещането и стойностната система.

“Извън Африка” се различава значително от останалите произведения на Карен Бликсен по силното присъствие на многобройни биографични елементи. Описанието на живота в Африка обаче очевидно не е реалистично, защото в сюжета са включени само събитията, спомагащи за изграждането на онзи митичен идентитет, който авторката избира да създаде за себе си, като тълкува собствения си живот. Така например никъде в текста не се споменава и дума за несполучливия брак или последвалия развод. 

Книгата е откровено изражение и на радостта от живота, която не се среща никъде другаде в творчеството на датската авторка. Тук не става дума за някакво доминиращо екстатично чувство от усещането за живота по принцип, а по-скоро от преживяването  в неговите конкретни измерения – от контакта с естественото, умело отразено в природните описания и ловните сцени.  

Както вече бе посочено, „Извън Африка” схематично може да се раздели на пет самостоятелно и самостойно разделени части, които поради вътрешните логически връзки между тях в своето съчетание представляват едно неразривно цяло. Забележително е, че един от главните персонажи в романа е самата Африка, която като че се проявява по различни начини – едновременно е сцена за развитие на действието, но и отделен образ, обуславящ хода на събитията.

Следва нов сборник с разкази - „Зимни приказки” (“Vinter-Eventyr”, “Winter’s Tales”), които излизат през 1942 г. и все още не са преведени на български език. Работата над тях е през дългите, мрачни, бедни и необичайно студени зими по време на немската окупация над Дания. Карен Бликсен живее усамотено в имението си. Вероятно това е едната причина да ги озаглави така, другата е пряката връзка с Шекспировата драма. Може спокойно да се твърди, че разказите притежават част от простотата и величието на трагедията на великия английски драматург. Тук фантастичното отстъпва пред опростеното, изчистено от декоративност повествование, като го доближава до структурата на митичния разказ и на притчата. Джудит Търман твърди, че тази е най-мрачната и интроспективна, но и най-датската от всички нейни книги, отразяваща начина на живот и атмосферата, дори тишината, мириса на море и особената светлина в родината й. Роберт Лангбаум изказва мнение, че може би с този сборник Карен Бликсен се опитва да изрази своята съпричастност към сънародниците си. Действието в седем от разказите й се развива в Скандинавия. Пейзажите са впечатляващи със своята достоверност, човек попада сред равнинния пейзаж на провинциална Дания, в Ютландия, в рибарските градчета на Зеландия, върви по улиците на Копенхаген, изкачва високите фиорди на Норвегия… Обединяващи за всички разкази в сборника са темите за копнежа и за стремежа на човек да реализира възможностите в живота. В староскандинавската литература изборът обикновено е между две неблагоприятни алтернативи, които по силата на неумолимите закони на живота винаги водят до съдбоносния край. Смъртта присъства в повечето разкази от „Зимни приказки”, но тя не е фатална и злощастна, а неизбежна и предопределена, екстатичен израз на освобождение, избор и единствено възможен изход. Затова разказите не са трагични, а по скоро възхвала и опиянение от живота. 

Карен Бликсен не възнамерява да пише нов роман, защото добре съзнава, че най-подходящата форма за това, което иска да каже на своите читатели, е разказът или историята. През 1944 г. обаче, като че ли за да провокира за пореден път себе си и да се позабавлява, излиза романът „Ангелските отмъстители” („Gelgældensens Veje” “The Angelic Avengers”). Обяснението на самата авторка в интервю години по-късно през 1956-а е, че това е нейното „незаконно дете”. Между 1942 и 1944 г. тя изпитва финансови затруднения, затова се среща със своя издател в Копенхаген и направо му предлага да й бъде отпуснат аванс за написването на роман, както и стенограф, на когото да диктува. Карен Бликсен със смях си спомня, че нейната стенографка останала изключително озадачена от начина й на работа. Постоянните импровизации и добавки към сюжетната линия един ден я накарали възмутено да възкликне, че това, което Карен Бликсен й е продиктувала, е невъзможно, защото героят, който искала да включи в историята отново очевидно вече е умрял предишния ден в седемнадесета глава. Романът излиза под псевдоним Пиер Андрезел, ала мнозина се досещат кой в действителност стои зад историята, тъй като стилът не би могъл да се сбърка. Критиката като цяло е положителна и книгата се купува добре, за радост и според очакванията на датската писателка.

Оттук следва дълъг период, в който Карен Бликсен само спорадично публикува в печата разкази или есета. През това време е любим гост на радиопредавания, някои от които, впоследствие са публикувани.  Пример за това са два последователни разговора с датската авторка в януарски вечери през 1951-ва, отпечатани същата година в отделна книга озаглавена „Дагеротипи и други есета” (“Dagerotyper og andre essays”). В тях Карен Бликсен отстоява позициите, заявени и в „Седем фантастични истории”: принципите за класовото различие и вродения аристократизъм за мистиката и честта на жената, за цената на красотата и славата пред угодническия живот и малодушието. Тя добре съзнава, че те са загубили от своя смисъл за младото поколение, и именно затова се опитва да обясни значимостта и непреходността на тези идеали, но без да назидава, а тълкувайки ги. Като истински посланик във времето тя осъществява връзката между минало, настояще и бъдеще. Често обича да казва, че е на повече от три хиляди години. 

В „Последни разкази” (“Sidste Fortaellinger”, “Last Tales”) от 1957 г. Исак Динесен открито заявява своето отношение към разказваческото майсторство, силата на внушението на историите, в които тишината представлява съществен елемент. Общо дванадесетте истории, включени в сборника, са разделени на три части: „Разкази от Албондокани” (“Kapitler af Romanen Albondocani”), „Нови фантастични истории” (“Nye Fantastiske Fortællinger”) и „Нови зимни приказки” (“Nye Vinter- Eventyr”). Става ясно, че с изключение на първата част това са продължения на вече публикуваните сборници „Седем фантастични истории” и „Зимни приказки”.

„Анекдоти на съдбата” (“Skæbne─Anekdoter”, “Anecdotes of Destiny”, 1958), е следващият и последен сборник, излязъл от печат преди смъртта на авторката. В продължение на години Карен Бликсен работи паралелно върху двата сборника. Работата й тежи, защото не може да се откъсне нито от единия, нито от другия, като на приливи и отливи последователно е обсебена от тях. „Анекдоти на съдбата” е публикуван през октомври 1958 г. едновременно от двете страни на Атлантика. Авторката няма големи очаквания, тъй като ги определя като по-леки от останалите и се страхува от загуба на височина след постигнатата слава и успеха на „Седем фантастични истории”, „Зимни приказки” и „Последни разкази”. Независимо от това сборникът съдържа едни от най-добрите й истории: „Угощението на Бабет” (“Babettes gæstebud”, “Babette’s Feast) и “Бури” ( “Storme”, “Tempests”). Карен Бликсен споделя: „Аз самата гледам на тях като на музикални произведения, изсвирени на инструменти, различни от другите ми истории─да речем, кларинети и фаготи,─ и по маниера на тези композиции може да се съди, че не трябва да бъдат приемани толкова на сериозно. Но тази дефиниция, поред мен, не е задължително да засяга въпроса за тяхното качество като произведения на изкуството. Дори и много сериозен композитор може да се почувства свободен от време на време да се отдава на по-леки игри!” Трудно би могло да се приеме „Угощението на Бабет” като „лека игра”, но може би Карен Бликсен има предвид онази ефирност на разказа, продиктувана от лекия хумор, присмеха над съдбата и позицията, че човек безметежно трябва да следва своя път. Съдържанието накратко е следното: Бабет е готвач в елитен парижки ресторант, която по стечение на обстоятелствата е принудена да търси убежище в дома на две стари моми, дъщери на лутерански свещеник, в норвежко рибарско селце. По ирония на съдбата Бабет печели огромна сума пари, която решава да похарчи, като сготви пищна, тържествената вечеря в памет на починалия преди години свещеник. „Тайната вечеря” трансформира напълно героите, отключва се тяхната емоционалност и чувствителност подновяват се отдавна забравени контакти, стари вражди се изглаждат. „Угощението на Бабет” може да се тълкува като алегория на същността на изкуството заради самото изкуство, което е дотолкова въздействащо, че коренно променя човека и неговото отношение към живота. „Бури” е другият ключов разказ, третиращ темата за изкуството да се живее, и е един от малкото, написани първоначално на датски език.

Последното мемоарно произведение на Карен Бликсен „Сенки по тревата” (“Skygger på Græsset”, “Shadows on the Grass”)  е публикувано през 1960 г. Това е един вид епилог към „Извън Африка” и представлява мемоарна картинна книга, описваща по-нататъшната съдба на героите от „романа с автобиографични черти”. Няколко глави са създадени още през петдесетте години, „Фара” (“Farah”) е история, представена по време на разговор с Карен Бликсен по радиото през 1950 г., а след това публикувана като малка самостоятелна книжка от датския критик и писател Оле Вивел. Разказът „Баруа а Солдани” (“Barua a Soldany”) е поръчан от датското радио, но Исак Динесен го разказва в телевизионно предаване по време на посещението си в Америка. Някои от епизодите, предвидени за „Извън Африка” и впоследствие отпаднали, са включени тук. Само „Ехо от хълмовете” (“Ekko fra højene”) е написан специално за книгата и разказва за съдбата най-приближените й африканци от фермата в подножието на Нгонг Хилс.

След смъртта на датската разказвачка на истории на 7 септември 1962 г. издателство „Гюлдендал”, и до днес едно от най-големите в страната, публикува почти всичко, излязло някога под перото й. Сборник „Добавени истории” или „Карнавал и други истории” (“Efterladte fortællinger”) сега под заглавието на датски (“Karneval og andre Fortællinger”, “Carnival. Entertainment and Posthumous Tales”) излизат през 1975 г. Последователно са публикувани сборници с есета „За модерния брак и други наблюдения” (“Moderne Ægteskab og andre Betragtninger”, “On Modern Marriage and Other Observations”) през 1977 г. и  „Девизи на моя живот и други есета” (“Mit Livs mottoer og andre Essays”, “The Mottoes of My Life and other Essays”) и „Писма от Африка 1914─1931г.” (“Breve fra Africa”, “Letters from Africa 1914-31”) през 1978 г.. Карен Бликсен е изключително плодотворна авторка, експериментирала в различни жанрове. Известно е, че в младежките си години е писала и лирика, но тя не е публикувана. Жанрът на разказа и историята подхожда най-добре на художествения замисъл и на идейното съдържание, отразяващо субективните възприятия на писателката за света и живота, ала утвърждаващо общовалидни морални принципи. Този жанр я приближава най-много до устната традиция на разказваческо майсторство, чиито корени тя открива в староскандинавската литература, в едите и сагите, в легендите и приказките, корени, които не е нужно да изскубнем, за да се уверим в тяхната необходимост. Особената, загадъчна и почти мистична атмосфера, която преобладава в нейните творби, създава илюзията за паралелно съществуване на два свята. Карен Бликсен владее до съвършенство умението да ни въведе в това алтернативно на реалността пространство, където привидно законите на рационалното мислене не важат. След като прочетем или чуем нейните истории, тишината винаги говори.