Писмата не изгарят. Исабел Алиенде и нейната „Виолета“

Малко преди началото на коронавирус пандемията Исабел Алиенде губи майка си, която по това време е на близо 98-годишна възраст. Макар двете да прекарват по-голямата част от живота си разделени, връзката им винаги е била много силна. Още когато е на 16 години, Исабел започва да пише ежедневно писма до майка си, която по това време живее в Турция с доведения баща на Алиенде, с когото са дипломати. Майката и дъщерята си пишат всеки ден, макар получаването на писмата понякога да се бави с месеци. Написаното от всяка не изисква отговор, тъй като е по-скоро разказ за деня и чувствата на двете. Писателката по-късно разказва в интервю, че макар да започва да събира и пази писмата чак през 1987 г., има кутии, в които ден по ден е събран и описан целият живот на майка ѝ. И така, когато тя умира, Исабел Алиенде намира в загубата вдъхновение и създава една от най-ярките си героини - Виолета.

„Виолета“ е роман-писмо, което една необикновена жена пише до своя внук и в което разказва живота си, продължил 100 години. Родена през 1920 година в зората на т.нар. „Испански грип“ (наречен така, защото Испания е единствената страна, която признава официално за хилядите жертви), Виолета се гмурка още с появата си в свят на резки промени, трудности, приятелства, политически сътресения, тайни и любови. И следващите 100 години ще изживее Х век в пълните му блясък и падение.

Камило скъпи,
Целта на тези страници е да ти оставя някакво свидетелство, защото смятам, че в далечното бъдеще, когато остарееш и си помислиш за мен, паметта може да ти изневереи, понеже си вечно разсеян, а с възрастта този недостатък се засилва.

Началото на най-новия роман на Исабел Алиенде донякъде напомня емоционалното входно изречение на „Паула“ - „Чуй мe, Пaулa. Щe ти рaзкaжa eднa истoрия, тa кaтo ce събудиш, дa нe ce чувcтвaш изгубена“. Но Виолета ще разкаже на внука си Камило една дори по-пищна, гръмка и разливаща се във времето и пространството история. История, която привидно е личната история на 100-годишната Виолета, но в сърцевината си е хроника на една неназована страна в Латинска Америка и нейните лъкатушкания из цял един век. И макар да е ясно, че става дума за Чили, Алиенде споделя, че това, че страната остава неназова, е удобно за нея, тъй като по този начин може да вплете събития от цяла Южна Америка, без да се стреми да е прецизна в описанията и хронологията. Но въпреки това „Виолета“ спокойно може да бъде четена като история на латиноамериканския Х век - с политическите му промени, социалните сътресения, културната революция и женската еманципация. История за историята на света, в който едно смело и непокорно момиче се ражда и умира.

Макар магическият реализъм, който е запазен творчески печат за Исабел Алиенде, да не присъства открито във „Виолета“, магията в романа не липсва. Тя прозира през ефирния начин, по който авторката омагьосва читателите още с първите страници, през опияняващата мелодика на езика ѝ, през фантастичните, но реалистично приключения, през които минава героинята. Всичко останало е истинско.

Виолета е родена в богато, консервативно, католическо многодетно семейство, в което тя е единственото момиче. Появила се последна, тя е сбъдната мечта на баща си, който отдавна копнее за дъщеря. И получава необуздана лудетина, която в първите години от живота си е нещо средно между диво зверче и тайфун. Всичко обаче рухва, когато в страната настъпва Голямата депресия, а баща ѝ, спечелил богатството си главно със схеми и измами, е изправен на ръба на бедността, отчаянието и лудостта. От там насетне животът на Виолета се променя и ѝ дава да отхапе малък залък от турболентностите, които ѝ предстоят. Малкото момиченце пораства, без да е наясно с красотата си, но наясно с находчивостта и умението си да се адаптира. А и какъв избор има една жена, родена в окото на бурята и растяща в сърцевината на войни, диктатури и комунизъм? Или да бъде смазана и гласът ѝ да остане тих и треперещ, или да се научи да го използва силно и безкомпромисно.

„Виолета“ е 21-та художествена творба на Исабел Алиенде. Тя излиза в началото на 2022 година, почти 40 години след дебютния ѝ роман „Къщата на духовете“, с който по една случайност доста си приличат в изповедната си форма на писмо. И макар „Къщата на духовете“ безспорно да е най-обичаната и популярна книга на авторката, то най-новият ѝ роман не бива да остава в сянката му. „Виолета“ заслужава цялата читателска любов не само защото е личен, емоционален и искрен, но и защото е блестящо литературно приключение, на което само изкусен и доказан писател като Исабел Алиенде може да ви отведе.

От чисто субективна читателска гледна точка бих си задала въпроса какво повече може да иска човек от една книга и трудно мога да си отговоря, защото “Виолета” е майсторска книга, която притежава качествата и мощта на различни жанрове. Динамична, интересна, забавна, напрегната, романтична, романтическа, приключенска, тъжна, мрачна, “Виолета” е и перфектната първа среща с Алиенде, и естественото продължение на дългото приятелство с нейните книги. И в двата случая срещата е задължителна.