Джонатан Лител: „Вече сме във война с Русия“

Миналата седмица нашите управляващи реагираха с шок и тревога на снимките на стотици цивилни, избити в Буча и други предградия на Киев. Еманюел Макрон: „Образите, които стигат до нас от Буча, са непоносими.“ Олаф Шолц: „Страшни и ужасяващи образи.“ Антъни Блинкен: „Удар в стомаха.“ Напълно са прави. Но като ги слушам, ме наскърбява впечатлението, че сякаш за първи път виждат подобни снимки: снимки на цивилни, убити от руски войници. Все пак вече двадесет и две години виждаме такива снимки, точно такива. Само че труповете, на които хвърляхме разсеяно око през всичките тези години, бяха чеченски, грузински, сирийски, централноафрикански и либийски. Беше обезпокоително, но не достатъчно, за да постави под въпрос политиката ни на сближаване с Владимир Путин, политиката ни на постоянно „рестартиране“ пред лицето на неговите провокации и престъпления. Случваше се далеч от нас и можехме без много да се насилваме да си затворим очите и да продължим да правим бизнес, да купуваме неговия петрол и газ и да му продаваме нашите Рено и Мерцедес.

И все пак, тези конфликти и трупове не бяха чак толкова далеч и много европейски и американски журналисти ги документираха. Самият аз видях някои от труповете в Чечения след руските чистки – като тази през ноември 2001 г., при която беше убит Ризван Ларсанов, ключова фигура в руско-чеченските преговори от 1996 г. Човек, с когото работих много и когото страшно харесвах, беше хладнокръвно убит в колата си, а тялото беше оставено да гние до края на операцията, подобно на тези на украинските цивилни, опитали се да избягат със семействата си по магистрала Е40 западно от Киев. През 2008 г. в Грузия пак броях почернелите и покрити с червеи тела, разхвърляни наляво и надясно в селата между Цхинвали и Гори – цивилни, убити от осетинските запасняци на Путин. Отидох в Сирия преди пристигането на руснаците, но много колеги журналисти не се изплашиха от ракетите и барелните бомби, хвърляни от руските хеликоптери, и заснеха жертвите им в Алепо, Идлиб и Гута. Всеки път тези трупове бяха представяни като „вътрешни работи“ на Русия или в най-добрия случай като ситуация, „за която нищо не можем да направим“. Просто не ги виждахме. Сега, когато са проснати на прага ни, в град, който допреди няколко седмици повечето от нас смятаха за нормална европейска столица, най-накрая си отворихме очите. Колко странно и колко тъжно.

Не е учудващо, че през 2010 Никола Саркози, верен на обичайния си цинизъм, се втурна да продава военни кораби на Русия две години след нахлуването ѝ в Грузия, както не е учудващо и упорството на Еманюел Макрон, който вярва, че може да вразуми Путин, разговаряйки с него. Това, че Барак Обама така и не се загрижи повечко за анексирането на Крим, за нахлуването в Донбас и руското заграбване на властта в Сирия – може да ни се струва непристойно, но изглежда логично за САЩ, които отдавна са се отвърнали от Европа и са изтощени от Близкия изток. Повече ме изненадва отношението, през всичките тези дълги години, на Ангела Меркел: как е възможно жена, израснала под руски ботуш, с толкова интимни познания за съветската система, КГБ и Щази, сериозно да си помисли, че бизнесът с Русия, многото бизнес, ще бъде достатъчен, за да се смекчи политиката ѝ? През последните две десетилетия навярно Меркел беше западният лидер, който най-добре разбираше Владимир Путин, но въпреки това не престана да се придържа към прословутото „Wandel durch Handel“, „Промяна чрез търговия“, дори след Крим, дори след свалянето на MH17 над Донбас; тя узакони, а след това и защити изграждането на газопроводите „Северен поток“ 1 и 2, твърдейки, противно на всички доказателства, че това са чисто икономически проекти, без никакви геополитически последици. Прибалтийците, поляците и украинците, разбира се, си даваха ясна сметка за случващото се и не спираха да ни предупреждават, понякога дори остро; но никой не ги послуша, понеже никой не слуша Касандри [1] или истерици.

Днес малко по-добре разбираме ситуацията. Дори Макрон и германците най-накрая разбраха, че Путин ни е хванал за гърлото с газа и петрола си и че трябва да разхлабим хватката му възможно най-бързо – но не прекалено бързо, защото френските, германските или италианските потребители не могат да приемат цена от 2,50 евро на литър, а промишлеността ни не може да функционира без този прословут газ, дори ако междувременно продължим пряко да финансираме войната му: от 24 февруари насам сме превели на Русия повече от 40 милиарда евро, за да платим за горивото си. След първоначалните санкции, които в крайна сметка нямаха голям ефект върху нас, се спряхме на наистина трудните мерки. Колебаем се и увъртаме. Насочваме вниманието си към руските въглища, от които всъщност никой няма нужда, за да спечелим малко време. Не сме готови. А защо? Освен геополитическите съображения, от четиридесет години знаем, че трябва да сложим край на зависимостта си от изкопаемите горива, но не сме направили нищо. Учените също бяха пренебрегвани като Касандри и истерици. Вместо това се оставихме в ръцете на Путин, твърдейки, че той никога, ама никога няма да използва зависимостта ни като оръжие срещу нас. И сега сме доста прецакани.

На фона на всичко това се чува една мантра: „Ние не сме във война с Русия“. О, не. Войната е дело на украинците, нека те се справят с нея, разбира се, с наша помощ, но само колкото е необходимо, не повече. Леки оръжия, с които да водят партизанска война и бавно да обезкървяват руснаците – добре; бронирани машини и противокорабни ракети, с които да ги отблъскват – в краен случай; самолети, танкове и ракети, с които да ги побеждават – дума да не става. Така рискуваме, казват от вси страни, да бъдем въвлечени във войната. А война с Русия, изключено: те имат бомба и са способни да я използват. Но как нашите лидери не разбират, че от гледна точка на Путин и неговите силоваци ние вече сме във война с Русия, и то от много време насам, още далеч преди нахлуването в Украйна? Що се отнася до Путин, поне от 2008 г. и със сигурност от 2012 г. насам ние водим постоянна война срещу Русия и лично срещу него, което в неговото съзнание всъщност е едно и също нещо. Отбранителното разширяване на НАТО към балтийските държави? Агресия срещу Русия. Протестите през 2012 г. срещу завръщането на Путин на президентския пост? Американски заговор за свалянето му. Украинският Майдан? Държавен преврат, спонсориран от Държавния департамент на САЩ с цел отслабване на Русия. Санкциите след нахлуването в Крим и Донбас? Доказателство, че Западът никога няма да приеме Русия като равноправен партньор.

Така Путин вади логичните изводи от параноичната си визия за света и отношенията между силите в него. От десет години насам той работи за отслабването ни, за подкопаването на Европейския съюз и за обезсилването на американската демокрация. Финансира повечето крайнодесни партии в Европа, сред които и Националният фронт, купува колкото може повече наши политици (сещаме се за Франсоа Фийон и Герхард Шрьодер), подкрепя Виктор Орбан и Матео Салвини, накара тролските си ферми и службите си за сигурност да използват всички налични средства, за да прокарат независимостта на Каталуния и Брекзит, до голяма степен помогна за избирането на Доналд Тръмп. Ако това не е водене на война срещу нас, тогава какво е? И особено ако Путин вижда всяко спонтанно народно въстание като акт на война под наше ръководство, как тогава следва да гледа на настоящите санкции и на оръжейните ни доставки за украинците, колкото и ограничени да са те? От негова гледна точка ние сме в пряка война. Единственият въпрос в главата му е този за средствата и ограниченията.

Но в крайна сметка ние не правим много, за да наложим тези ограничения. „Не си и помисляйте да преместите и един сантиметър от територията на НАТО“, заяви Джо Байдън в Полша. Путин сигурно хубаво се е посмял. Или по-скоро е присвил очи и се е запитал какъв би бил най-добрият начин да провери това твърдение. Ракети по оръжеен конвой на полска територия? Мащабна кибератака срещу Естония или Латвия? По-нататъшна намеса в изборите във Франция? В някакъв момент трябва да решим: или сме във война, или не сме. Когато сме нападнати толкова директно, колкото бяхме, от такъв безмилостен враг, умиротворяването е не само невъзможно, но и неморално. Путин не приема съществуването на Украйна като суверенна държава, иска да се свърши с Европейския съюз, да се свърши със западната демокрация, иска свят, в който ще управляват само най-силните и най-жестоките, без правила на играта или само със свои собствени. Правилата, които неговите сили приложиха към Буча: ако се предадеш, ще ти забия куршум в главата.

Нека бъдем ясни: не предлагам да позволим на този конфликт да прерасне в Трета световна война, далеч не. Колкото и брутални да са неговите локални войни, като цяло Путин води срещу нас „бавна война“, нов вид студена война – война на разрушението, дезинформацията и политическата икономия. Трябва на всяка цена, ако не искаме да се окажем в друг вид война, да се включим пълноценно в тази. Защото само когато наистина разполагаме със средства, за да наложим нашите червени линии, Путин ще се съобразява с тях, както неговите войници са длъжни да се съобразяват с украинците. Досега, въпреки всичките ни санкции и всичките ни оръжейни доставки за Украйна, Путин продължава да ни смята за страхливци, твърде сгушени в комфорта си, за разлика от (поне в неговото съзнание) Русия, за да допуснем някаква жертва. Днес, след Мариупол, след Буча, след Бородянка, е време да го опровергаем. Нека най-накрая да санкционираме „Газпром“, „Русал“ и другите руски структури, за които казваме, че все още са ни "необходими", но които всъщност вече не са ни необходими, не би трябвало да са ни необходими. Да наложим пълно ембарго върху руския петрол и нека Путин го продава на китайците на 30% от пазарната му стойност. Да спрем всички доставки на руски газ за Европа още сега: трите балтийски държави, които са изцяло зависими от този газ, вече го правят, Германия, Австрия и Франция също могат да го направят. Ще намерим решения, може би дори онези устойчиви решения, които изследователите предлагат от десетилетия и които нашите политици все отлагат за куково лято. И нека най-накрая да дадем на украинците оръжията, които искат. Тъй като сме във война, но няма да изпратим свои войници, нека да дадем на украинските войници средства не само да не загубят, но и да спечелят тази война, в която всички сме въвлечени.

***

[1] Касандра - пророчицата, предсказала падането на Троя