Харуки Мураками, crème de la crème
…или скачане в най-дълбокото с „Първо лице единствено число“: новия сборник с разкази на японския писател Харуки Мураками.
Нарисувай ми окръжност. Нарисувай кръг с няколко центъра и без обиколка, но с безброй цветове. Да, звучи налудничаво и почти отвъд възможностите на въображението, но в живота постоянно се случват необясними и нелогични събития, които са в състояние да ни смутят дълбоко. И вероятно, за да запазим себе си след тях е необходимо само да затворим очи и да преминем тихо. Да изчакаме собственото си преминаване или това на нелогичното събитие. Така, както се справяме с огромните вълни. Позволяваме им да се сгромолясат върху нас с цялата си тежест, надяваме се болката и физическият шок да са минимални и да не се изгубим, когато се въртим на дъното.
На страниците на „Първо лице единствено число“ живеят осем истории, които с меланхоличен финес нежно проправят пътя от външния свят към вътрешния. Имагинерното криволичи и лъкатуши, опирайки се ту на реалността, ту на всички невъзможни неща. Всеки разказ е своеобразно малко пътуване до дълбините на собственото ни съзнание. Иронично е, че колкото по-навътре се гмуркаме, толкова повече разбираме света навън и постепенно осъзнаваме безумните му приумици. В известен смисъл това е сборник за младостта. Но само дотолкова, доколкото почти всеки сюжет е като огледало, в което виждаме мъгливото минало и прашните години, в които сме твърде неопитни, за да се наречем мъдри, но прекалено зрели, за да бъдем деца.
На деветнайсет изобщо не познавах собственото си сърце, още по-малко сърцата на околните. Въпреки това прекрасно знаех какво е щастие и какво е тъга. Все още не проумявах безбройните състояния между щастието и тъгата, не разбирах как са свързани помежду си. В резултат нерядко се чувствах разтревожен и безпомощен.
Съвремието ни е немислимо без тревожността и безпомощността, дебнещи в мрака на всяка самотна крачка. Понякога се появяват след големите неслучени любови, друг път умират в тях. Тревожността и безпомощността могат да бъдат ловко вплетени в стегнатите остри стихове на танки, написани от някоя много далечна жена.
Дали тя е станала успешна писателка или е умряла?
Дали някога някой я сънува или е безнадеждно сама?
Дали ще се изправи пак на пътя или никога?
Мисля си че няма
отново да се срещнем
ала си мисля също
защо пък не
Животът и смъртта се срещат в паметта на самотата, а неразбраните спомени водят до алиенация и будят хиляди въпроси, свързани със смисъла на всичко. И защо пък не.
Странното е (а може би изобщо не е странно), че хората остаряват мигновено. Във всеки един момент телата ни извършват еднопосочно пътуване към упадъка и сгромолясването и не могат да върнат времето назад. Затварям очи, отварям ги отново и установявам колко много неща са изчезнали междувременно. Брулени от силния среднощен вятър, тези неща – някои с имена, други безименни – изчезват безследно. От тях остава само блед спомен. Ала и той е неблагонадежден. Кой знае какво действително се случи с нас тогава?
След тежките удари на вълните ни остава надеждата, че колкото и да е кратък животът, в него някак си едновременно и има, и няма време да стигнем до есенцията. Освен ако тя не е имагинерно понятие, съществуващо само и единствено в съзнанието на мечтателите - на онези, които имат достатъчно могъщото въображение, че да нарисуват кръг с няколко центъра, без обиколка и с безброй цветове.
На този свят нищо, което ти се удава лесно, не си струва. – После се прокашля кратко като преди началото на нов абзац. – Но когато човек вложи много време и старание и успее да постигне нещо трудно, то ще стане каймакът на живота му.
– Каймакът ли?
– На френски се казва crème de la crème. Чували ли сте тази фраза?
– Не съм. – Не знаех френски.
– Каймакът на каймаците. Най-доброто от най-доброто.
Схващате ли? Есенцията на живота – това е crème de la crème. Ясно? Всичко друго е отегчително и безполезно.
Сборникът върви с Щраус, Брукнер, Бийтълс и Чарли Паркър (свирещ боса нова).