Под синьото небе, над жълтите жита...

Кирил Кадийски с нови стихотворения.

През май 1989 г. Кирил Кадийски взе участие в честванията на Тарас Шевченко. Тогава, на митинга пред Киевския университет внезапно бяха вдигнати синьо-жълтите знамена.  Бях се уговорил със студентите да вдигнат знамената в мига, когато Кирил Кадийски в своето слово каже: „Вълнува ме украинската шир, където златните поля на пшеницата се сливат с небесната синева!” Така и стана. Вдигнаха се синьо-жълтите знамена. Присъстващите на митинга представители на властта и на ЦК на КПУ пребледняха... Спомням си как се вълнуваше българският поет тогава, та той знаеше, че участието му в подобна революционна проява можеше да има неприятни за него последици. - Дмитро Павличко, "Из Антологiя болгарськой поезiï"



ПОСЛЕДНИ НОВИНИ

Прощай, немытая Россия,

страна рабов, страна господ...

           Михаил Лермонтов


Замита вятър залеза студен

и пръсва по небето мигащите въглени,

и мръква... И не вижда никой как с очи овлъгнали

изпращаш – а къде? – и този ден.

 

Нощта пристига пак – и нито посрещачи,

ни съпротива... Само оня щит в зори –

жив щит от сънища невинни... Но дори

и него смазала, с кубинки тя по светлината крачи.

 

Нима животът свършва винаги с война?

Седиш на своя куфар на перона. Земният живот е

по-скъп от роден край, нещастен патриоте!

 

И дните ти – тревожна бежанска вълна –

по границата на живота се събират

и чакат да ги приюти Всемирът...

 

 

АНТИЧНО БЪДЕЩЕ


Пробива слънцето сред небесата опустели –   

Зевс щедро сипе своите жълтици, но – уви! –

Даная няма я сред облачните смачкани постели...

Не, няма кой божествения свят да поднови.

 

Измряхте, богове, безсмъртни уж... Не сте ли

измислени като самият свят. Какви

безкрайни снегове – камари натрошени стели

и мраморът – по залез – пак кърви.

 

Животът! По следите ви и той поел е...

Ще рухнем всички. Няма да усещаме, че век

след век над нас безмълвно стронций ще се стеле,

 

ще ни увива в своите повивки бели,

да ни превърне в мумии, еднички оцелели...

О, да! Наистина безсмъртен е човек!

 

 

КРЕШЧАТИК


Give Peace A Chance...


Страшно е! Не, няма, Ленън, няма вече шанс

за мира... Сред пламъци, сред писъци мирът се мята.

Не избухват кестени наесен по Крешчатик и по Шан-з-

Елизе – зелените бодливи мини, стряскащи самата

 

смърт... Животът днес е в кръв облян.

Кръстопът е днес Крешчатик – накъде ли ще поеме

този свят?... Към ново място? И към друго време?

Или пак натам, към Елисейските полета – вечен земен блян.

 

Господи, това ли сътворил си?! Този свят окаян!

Мъртвите дали ще станат? Но се вдига Каин –

не пред твоя Страшен съд да се изправи пръв.

 

Боже мой, все силните – всесилните! – ли ще са прави?

Братска кръв е първата пролята кръв!

В братска кръв ли и последният потоп ще ни удави.  

 

 

НА КРЪСТОПЪТЯ. НА ЗЕМЯТА


В света, поел към новата – поредна! – бездна

поезията винаги била

е кръв по оголелите била

на будещия се живот... След нощ беззвездна.

 

Къде са днес поетите, до вчера

готови с восъка на свойта кръв

да подпечатат договор и с Луцифера,

за да остави пак – за кой ли път! – света такъв,

 

какъвто Бог го е създал. Небето – катунарското чергило

на тоя скитащ свят – в какво накрая

ще се превърне? Над вълни от нетърпима смрад

 

виси надупчено – уж здраво денем, вечер гнило – 

и капе цяла нощ през него: светлина от рая,

или пък жупел от самия ад?

 

 

АРМАГЕДОН


Пак пролет е. Буи. От радиация? Или като последна? 

Опръсква всичко със зелената си кръв.

Не, този свят за истината не прогледна

и тоя път... Залъгва се, че щом последният е ставал пръв,

 

едва ли първият последен някога ще стане...

Не, не е само филм Армагедон!

Каква жестока истина – и вечна! – старостта не

разцъфва никога, но може да посърне цъфналият клон.

 

И днес със слънцето – със златното си рало – 

оре небесното поле не друг,

а Бог, самият Бог. И времето е спряло,

 

да си отдъхне той. Преди сред бурени и тръне

да ни засее и се махне сам завинаги оттук...

Не знае ли, че който сее живи хора – трупове ще жъне!

 

МЪРТВЕШКА ЖИВОПИС

Запролети – бушува снеговей
и в цвят облича овъглените дървета,
но плод ще вържат ли... Избухват вече бомби – не Девета
симфония... Свистят шрапнели – не услажда и Орфей

слуха на всяка жива твар! И щъркелът с червените крака
не слита от небето днес. От Елисейските полета
избягал, в ужас див прегазил е през Лета –
и тази в кръв удавена река... 

Кой казва: няма възкресение! Днес онзи бояджия
пак крачи по земята и в безумен страх държи я,
и лее братска кръв, и сее пак вражда подир вражда...

Проклятие!... Където и да минем,
Смъртта върви след нас и маже всичко с кървав миниум –
да не потъне тоя мъртъв свят в ръжда!

 

ПОД СИНЬОТО НЕБЕ, НАД ЖЪЛТИТЕ ЖИТА...


1.

Завършват олимпийските игри.

Уви, на политическите пак не им се вижда краят.

И не – не олимпийски огън на екраните гори,

безумци живи факли си подават пак и си играят

 

отново с огъня... И не семейното огнище,

днес лумналият телевизор събира целия все още род.

И колкото от схватките съдбовни да страниш – те

отвсякъде ще те обграждат. Не за дълго. До живот!

 

И филмите дори напомнят ни, че няма брод

през огъня! И синьото небе – осято с въглени стърнище –

дими... И златният Молох на месечината пак вие на умряло. 

 

А в стаята на вечността полека пада здрач.

Люлее се часовниковото махало,

като че някакъв – античен ли? – дискохвъргач

 

се кани да го хвърли, в свойте сънища велик!...

И ще го хвърли той в един прекрасен миг

и ще изчезне времето, и няма да започне отначало.


2.
Звънтяща мараня... Гнездото разрушено на оси ли е, 
или изстрадалото лоно на Даная пак пробол,
Зевс мъчи се земята да насели с богове. Уви, усилие
на вятъра. Днес смъртни си оспорват божия престол

и сеят смърт. Светът – с разпенена уста! И ти, Човеко, ти не си ли
обречен да си жертвата последна?... Преваля дъждът,
отмил, отнесъл стронция. И нов кошмар! Не сили
житейски, земни за гърлата се държат;

уви, не се отново бори с Господа и Яков!
Изтръгнати дървета – костеливите ръце
на Злото – нокти впили са в Доброто.... Стискат яко в
раздраните гърди – да му изтръгнат милостивото сърце.

Какво че болката – уви! – е вече осъзната...
Не само в Ада днес е ад и ври катран сред пламъци и дим,
и клюмат слънчогледите – светци, които и до днес без съд ги бесят

в Акелдама... И няма Бог, щом всички кланят се на Сатаната!
Но трябва ли земята – тоя кървав череп – да разбием о стената
и да се пръсне мозъкът, от бяс поне Всемира да спасим,

щом в нашите – човешките – глави все още жив е Бесът!

3.
Пейзажът е отново черно-бял
като Чернобил. Дъх на черно биле.
Като че ли животът сън кошмарен бил е.

И ти – до днес горчилки сам нима не пи ти?
Избушените здания са пчелни, празни вече, пити
и с черен мед светът залян е: пепел, сажди, кал.

Пак въздухът до бяло накален е.
Прекършени от огнения вал,
дърветата се молят на колене
за живите... А няма, вече няма оживял!

И слънцето сред пушеци виси и с ритъм вял
на място се люлее и – махало
на земния часовник безвъзвратно спрял –
все още мери времето умряло.

Февруари-март 2022