Людмила Петрушевска: Кой ще отговори?

Людмила Петрушевска е поет, драматург, белетрист, смятана за жив класик на модерната руска литература. Днес утвърдена като световноизвестна писателка, до периода на перестройката тя е била забранен автор поради интереса й към „сенчестите страни на живота“.

Носител е на повече от десет литературни отличия в Русия и е единственият руски писател, удостоен със Световната награда за фентъзи (World Fantasy Award, WFA, 2009). Създала е множество пиеси, сборници с разкази, приказки и сценарии, както и три романа.

Жар лечится холодом,
Жир лечится голодом,
Любовь лечится временем,
Нация лечится гением…

Л. Петрушевска

Първата среща с Петрушевска е винаги шок. Дали става дума за среща със самата Людмила Стефановна, която изпълнява свои стихове и дава интервюта или иде реч за срещата с нейните текстове – шокът е огромен. 

Бе лятото на 2002 г., когато в московския Театър на Нациите видях на сцената Петрушевска в авторския спектакъл „Кабаре“. Преди това я бях зървала в телевизионни интервюта и учудването ми бе огромно: разлика между кралицата от сцената и тази от екрана нямаше. Петрушевска и по улиците ходи наредена така, сякаш е облякла театрален костюм на баронеса; ръцете й са обрамчени с мрежести ръкавици, всеки пръст е накипрен с огромен пръстен, а върху главата й, леко килната настрана, е курдисана широкопола шапка с пера. Както сетне разбрах – тези шапки тя сама си ги майстори.

Не по-малък бе моят шок, когато за първи път прочетох текст на Петрушевска (някъде края на 90-те) – това бе повестта „Время ночь“ („Време нощ“) в списание „Новый мир“ от 1992 г. 

Шокът идва от несъвместимостта. От една страна – дама с вид на изкуфяла театрална примадона, такава една съвременна Глория Свенсон от великия филм на Били Уайлдър „Сънсет булевард“. От друга – жена с остър като бръснач ум, без никаква лицемерна усмивка (глупавите журналистически въпроси тя пресича в зародиш, махвайки с ръка царствено: „това е идиотско, не осъзнавате ли?“), рязък противник на самовластието в путинска Русия (прочетете последните й постове във Фейсбук, където тя е много активна – разказва за постоянния тормоз, на който е подлагана години наред от КГБ, включително и през тези военни дни). 

Същата шокова несъвместимост откривам в прозата й. От една страна – крайна сантименталност, от друга – крайна безжалостност. 

От мига, в който прилепнах към текстовете на Петрушевска (тук трябва да включа буквално всичко от многоликото й творчество – и драматургичните текстове, и романите, и повестите, и приказките, и стиховете), бях убедена, че в Русия има двама писатели, сигурни кандидати за Нобел – Искандер и Петрушевска. След смъртта на Искандер през 2016-та главното име за мен в руската литература е Петрушевска. Разбира се бих могла да я поставя редом със Сорокин и Пелевин, ала художествените прийоми на Петрушевска за мен са по-интересни, а разбирането й за човека и времето – по-оригинални. 

Гласът й прилича на този на актрисата Слава Рачева, когато играе куклата Педя човек-лакът брада. Ала онова, което Людмила Стефанова разказва, е страшна приказка; не – чудовищна приказка. Ето в моя бездарен преразказ (звукоподражателно да преведа стихотворение не мога, разбира се): Живял Трр. И-ии имал бум-бум. Трр му казва: Дай ми бум-бум. И-ии отвръща: Няма да ти дам. Трр казва: Дай ми бум-бум. И-ии отвръща: Няма да ти дам. Трр казва: Дай ми бум-бум. И-ии отвръща: На ти бум-бум. И бум, бум по главата.

***

Сега чета на моето дете приказките на Андерсен и всеки ден, с всяка разгърната страница с картинки от неговите истории, приликата с прозата на Петрушевска става все по-очевидна. Подобно Андерсен, Петрушевска е сантиментална. Подобно Андерсен, Петрушевска е безжалостна. 

Спомнете си, да речем, „Червените обувки“ на Андерсен: „Тия детски обувчици блестели, подобно лъснати ябълки, като сърца, като зрели сливи. Всички се вглеждали в тяхната хубост и дори иконите по стените и статуите на светците поклащали глави.“ Момиченцето, което ги купило, започнало да танцува с тях. И танцувало, и танцувало, и танцувало, но щом поискало да спре, оказало се, че не може. Танцувайки, момиченцето отишло при дърваря и го помолило да му отреже краката. 

Това е детска приказка, помните, нали? Андерсен умилително ни разказва за блестящите, подобно лъскави ябълки обувки, помните, нали? Но не мислете, че ужасът спира тук. Момиченцето останало без крака. Така. Ала една нощ, докато то спяло, в стаята му през отворения прозорец се вмъкнали червените обувки и продължили да танцуват…

Сантименталният тон, любуването на красивите рози и аленият залез ни заблуждават: и при Андерсен, и при Петрушевска. Ако има при Андерсен красив розов храст, както е в приказката „Свинарят“, то той ще расте върху гроб, а не просто в красива градина. 

Плашеща е физиологичността - и при Андерсен, и при Петрушевска. Дърварят не просто отсича краката на момиченцето, не. Той първо отсича катарамите на обувките – това не помага, оказва се; сетне отсича ходилата – и това не помага… А ето детайл при Петрушевска от „Время ночь“: водите на бременната жена в таксито изтичат и веднага до тия води долита жужаща муха. Друг автор навярно би отвърнал глава, но погледът на Петрушевска е прикован в ужасното. 

Друг е въпросът за нейната интонация. Ето началото на 41-ва глава „Човекът с фамилия Шапочкин" от романа „Откраднаха ни: Историята на едно престъпление": „Евграф Шапочкин, по професия художник-оформител, от бедност започна да събира празни бутилки, а неговата организация, за която рисуваше своите коне, зайчета и котенца (той беше от така наречените „четирикраки“ и творчеството му намираше приложение в детски градини, поликлиники, паркови и дворни детски площадки и т.н.), та значи тази организация беше закрита, тъй като директорът, както се оказа, беше подписал документ за продажба на къща на човек от остров Фиджи, а той моментално я беше препродал на някого. И художникът Шапочкин, дребно камъче по пътя на всеобщите продажби, изведнъж стана напълно ненужен.“

В две изречения – целият живот на едно поколение. И празните бутилки, и „четирикракото" творчество, и далаверите по върховете, и ненужността на твореца – всичко е тук, в тия две изречения. Както у нас през 90-те години, така и в Русия – времето на куфарчетата и мутрите, на продажбите за жълти стотинки на фабрики, заводи и огромни предприятия. За това време се разказва в романа „Откраднаха ни: Историята на едно престъпление“, публикуван през 2017 г. Диагноза на прехода – от 90-те години – та до наши дни. Виртуозната реч на Петрушевска тук мога да сравня единствено със Зощенко. Всяка дума е като стрела, която болезнено се врязва в съзнанието на читателя. 

И нищо чудно, че до 1991 г. не издават книгите на Петрушевска. А сетне тя като вихър се втурва в руската литература, не – в руската култура. Петрушевска е феномен, човек-оркестър: тя е и бард с китара, и актриса, и автор на рап-стихове (най-интересният е за това как едни младежи решават да изкарат пари от мумията на Ленин: понасят го в стъклен ковчег по света и го показват, подобно цирковите уроди от XVIII век – сещате се – както са показвали жени с бради или 200 килограмов човек – ей такива аномалии, на които се смеели хората по панаирите).

За драматургията на Петрушевска няма да отварям дума, инак писанието ми би било безкрайно. Там е особено съчетанието между фабулен сюрреализъм и почти стенографската точност на битовата реч. След Зощенко в руската литература няма писател с такова ухо за уличния жаргон, за кухненската домашна интонация. Аз най-много обичам „Московски хор“ и „Анданте“, но, всъщност, започна ли да изреждам, бих добавила още 20-на пиеси от най-висока класа. 

Но пиесите й приличат на подготвителни ескизи за виртуозните прозаични текстове. И както е в „Червените обувки“ на Андерсен: често виждаме при Петрушевска такова наплъстяване на ужаса, че ни иде да запокитим надалеч книгата (аз така и направих с повестта „Строгата бабичка“, но да не дочетеш текст на Петрушевска се оказва невъзможно, невъзможно). Ако пред героя има четири пътеки и първите три са слънчеви, то той задължително ще избере четвъртата – обрасла, сумрачна, плашеща. Защо ли? Защото ако третата дъщеря на крал Лир бе отвърнала, че обича баща си повече от всичко на света (т.е. така, както отвръщат двете й сестри), приказка няма да има. Страшната приказка започва там, където истината, логиката и справедливостта не работят. 

Ако говорим за паралел на Петрушевска в киното, то това разбира се е киното на Кира Муратова. Същата безпощадна сантименталност. В „Мелодия за шарманка“ (филм на Муратова от 2009 г.) има такъв епизод: две дечица, бедни и мърляви, сирачета, пътуват в неотопления влак, а просякът, който пее по вагоните, включва касетофон, за да го чуват пътниците по-добре. В песента се пее: „Спи, синчето ми, спи!“

Няколко пъти споменах понятието „сантименталност“. Нека уточня: най-често то се възприема като ругателно, като подозрителна емоционалност – прекомерно умиление, лигава жалост, ненужни потоци нежност. Но сантименталността на Петрушевска е в традицията на Дикенс, на Андерсен, на големите разказвачи на страшни приказки. Щом веднъж приспи читателя, показвайки му красотата на залеза, Петрушевска нанася удар. И сетне пак. И пак. 

***

На сцената излиза трогателно безпомощна оперетна дама с фарсова шапка и заговаря с гласа на куклена актриса. Зрителят може да я съжали, а може и да я осмее – ала и едното и другото би било неправилно. Защото тя, говорейки, може да се приближи и да те ухапе. И да те превърне в каквото си поиска. Ей такава е силата на Петрушевска.

Най-разтърсващата книга на Петрушевска за мен е „Номер едно“. Знаменитият монолог „Кой ще отговори?“ е обърнат към Бога, към мълчащото и безжалостно мироздание. Кой ще отговори? – това е главният въпрос на Петрушевска във всеки текст. И отговорът е един и същи: смисълът на живота трябва да измислим сами, защото инак смисъл няма.

***

През 2007 г. попаднах на някаква благотворителна изложба в Петербург. Продаваха се акварелни картини на Петрушевска. За картина нямах пари, но купих нейна рисунка с пастели – силует на жена с куче пред някаква ограда. Както разбрах, парите от продадените картини тя дава в сиропиталището, което поддържа. Това е единственото в Русия частно сиропиталище, намира с в градчето Порхов, Псковска област. Когато купих рисунката, Людмила Стефановна дойде към мен и каза: "Учудващо е, че я купувате. Сегашните хора искат картината да е с маслени бои. Аз рисувам главно с акварели, а те искат с маслени бои. Защото – казват ми – маслените бои са дълготрайни. Вечни. Трябва им вечност, разбирате ли? Вечност по стените във вечния им дом.  А вашата рисунка е с пастели. Дано стигне поне до дома Ви…"

Е, рисунката не стигна до дома ми. Изгубих я при едно от многото премествания. 

***

Ако не сте чели прозата на Петрушевска, можете да започнете с „Откраднаха ни: Историята на едно престъпление“ ни. Това е най-значимият руски роман за 2017-та година.