Седмично четиво: "Бавно" на Милан Кундера

Във всекидневния език понятието „хедонизъм“ означава аморална склонност към живота на насладите, ако не и на пороците. Това, разбира се, не е така. Епикур, първият велик теоретик на удоволствието, е схващал блаженството по извънредно скептичен начин. Според него удоволствието е липса на страдание. Следователно основното понятие в хедонизма е страданието – щастливи сме, доколкото успяваме да не страдаме. А тъй като удоволствията често носят повече нещастие, отколкото щастие, Епикур препоръчва благоразумните и скромни удоволствия. В епикурейската мъдрост има нещо меланхолично: захвърлен в нашия жалък свят, човек установява, че единствената очевидна и сигурна ценност е изпитаното удоволствие, колкото и да е малко – глътка студена вода, поглед към небето (към прозорците на Дядо Боже), милувка. 

Но скромно или не, удоволствието принадлежи само на онзи, който го изпитва, така че всеки философ справедливо може да разобличи егоистичната същност на хедонизма. И все пак според мен ахилесовата пета на хедонизма не е егоизмът, а (дано да се лъжа!) отчаяната му утопичност. Съмнявам се наистина, че хедонистичният идеал е осъществим; боя се, че препоръчваният от него живот е несъвместим с човешката природа. 

Чрез изкуството си ХVIII век извади удоволствието от мъглата на моралните забрани. Той роди свободомислието, което струи от платната на Фрагонар, Вато, от страниците на Сад, Кребийон-син или Дюкло. Тъкмо затова младият ми приятел Венсан обожава този век и ако можеше, би носил профила на маркиз Дьо Сад вместо значка на ревера си. Споделям възхищението му, но бих добавил (впрочем едва ли някой ще ме чуе), че истинското величие на онова изкуство се състои не в пропагандата на хедонизма, а в анализа му. Ето защо за мен „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло е един от най-големите романи на всички времена. 

Единственото занимание на героите му е покоряването на удоволствието. Само че лека-полека читателят разбира, че всъщност ги привлича не толкова самото удоволствие, колкото покоряването му. Че не желанието за удоволствие, а желанието за победа води хорото. Че първоначалната жизнерадостно неприлична игра неусетно и неизбежно се превръща в борба на живот и смърт. Но какво общо има борбата с хедонизма? Епикур пише: „Мъдрият не се стреми към никаква дейност, свързана с борба“. 

Епистоларната форма на „Опасни връзки“ не е просто технически похват, заменим с друг. Тази форма е красноречива сама по себе си, защото ни казва, че всичко, преживяно от героите, е преживяно, за да бъде разказано, предадено, споделено, написано. В свят, където всичко се разказва, най-достъпното и най-смъртоносно оръжие е разгласяването. Героят на романа Валмон изпраща на прелъстената от него жена писмо, което ще я унищожи; при това писмото му е продиктувано дума по дума от приятелката му маркиза Дьо Мертьой. По-нататък същата маркиза, за да си отмъсти на Валмон, ще покаже негово поверително писмо на съперника му; в последвалия дуел Валмон ще загине. След смъртта му личната му кореспонденция с маркизата ще бъде разгласена и дамата ще завърши живота си презирана, преследвана и прокудена.

Нищо в този роман не остава тайна единствено на две същества; сякаш всички се намират във вътрешността на огромна мида, в която всяка дума се усилва и отеква в многобройно и несекващо ехо. Когато бях малък, ми казваха, че ако сложа една от тези миди до ухото си, ще чуя извечния шепот на морето. Така и в света на Лакло произнесената дума не престава да звучи. Това ли е ХVIII век? Това ли е раят на удоволствията? Или човекът, без да си дава сметка, открай време живее в подобна ехтяща мида? Във всеки случай ехтящата мида не е светът на Епикур, който заповядва на учениците си: „Живейте скрити!“.