Седмично четиво: „Каталог на книгите корабокрушенци“

„Великолепна книга… истинска тръпка на почти всяка страница“ - The New York Times Book Review

Една от най-дългоочакваните истории излиза на 14 януари. „Каталог на книгите корабокрушенци“ от Едуард Уилсън-Лий ни пренася в една огромна библиотека, в която ще се изгубим от възхита. Животът на Фернандо Колумб, незаконния син на откривателя на Америка, е изпълнен с приключения и превратности. Той следва баща си Христофор в последното му плаване до Новия свят и се бори да защити името му, когато изпада в немилост. Но Фернандо мечтае да го задмине в друга област – да събере книги за най-голямата модерна библиотека в света, в която да може да се намерят „всички книги, издадени на всички езици и отговарящи на всички потребности на хората“. Той с всички сили насърчава преводите на книгите и превръщането им в материална ценност.

Както и при философията, вкусовете на Фернандо в литературата са разделени между утвърдените идоли на Късното средновековие като Овидий, Макробий и Боеций и онези, които тепърва излизат на мода и повлияват стила на мислители като Еразъм и Томас Мор: речите на Цицерон, сатирите на Хораций и комичните, непочтителни диалози на Лукиан от Самосата. Но много от книгите в четирите сандъка имат чисто практично предназначение. Около дузина медицински книги събират най-доброто от класическата и средновековна физиология и фармакология. Девет трактата са посветени на астрономията, а от няколко други – на земеделието и географията, които също в голяма степен разчитат на познанието за небесните тела. Две книги по алхимия са му дадени от спътник на борда на „Ке Диос Салве“ (корабът, който го довежда в Санто Доминго). Те може би са предназначени да компенсират хроничния недостиг на злато от Новия свят. Има и малка, но съществена група книги по зоология – произведенията на Аристотел и Алберт Велики за животните, които помагат на Фернандо да разшири наблюденията си върху ламантините, мантите, пекаритата и паякообразните маймуни, направени по време на първото плаване.

И все пак ще е погрешно да прокарваме твърда граница между практическите книги за употреба извън кабинета и научните, предназначени за употреба вътре в него. Основата на хуманистичното мислене, което Фернандо усвоява от своя учител Пиетро Мартир д’Ангиера, гласи, че всяко учение има приложение в реалния живот. Кой ще каже дали целта на петнайсетте произведения по история (предимно римска) в колекцията е да го направят експерт по въпросите на Римската империя, или да помогнат на него и на брат му в изграждането на нова версия на тази империя, съгласно визията на баща им? Истината е, че Фернандо, подобно на мнозина свои съвременници, не прави разлика между теория и практика. Дори разделянето на 238-те тома от първата му библиотека в различни категории е по-скоро присъщо на нас като потребители на съвременни библиотеки, а не нещо, което Фернандо би сторил сам. Преди всичко за голяма част от книгите не е ясно в коя категория попадат. Трябва ли тези по астрология и медицина да вървят заедно, предвид влиянието на небесните тела върху човешкото здраве? Трябва ли астрономията да върви заедно с математиката и музиката, понеже и трите разчитат на числа и пропорции? Ами проповедите и философските трактати, които често се занимават с едни и същи въпроси на съществуването и етичния начин на поведение? Може би тук следва да добавим и зоологията, предвид факта, че според някои Божият план може да бъде прочетен в Книгата на природата. Тогава много от произведенията на класическата литература трябва също да влязат в тази категория, защото Цицерон и Хораций често разглеждат етични проблеми. От друга страна, стойността им като източници за римската история означава, че трябва да се зачислят към историческите произведения. Трудовете по право също имат своите корени както в класическата, така и в църковната история. Не е ли по-лесно просто да сложим всички 238 книги в една категория и да имаме предвид всеки един том, без да си служим с класификация за откриването му? Фернандо и неговите съвременници имат своите начини за разделяне на познанието – най-вече чрез седемте свободни изкуства, както в алегорията „Сватбата на филология и Меркурий“ на Марциан Капела, която Фернандо носи със себе си. Това е култура, разглеждаща света като неразривно свързан, а не състоящ се от отделни мисловни области. В Италия, в произведенията на Анджело Полициано и Пико дела Мирандола дори се появява идеалът за човек, побрал цялото познание в себе си и с това станал универсален. Фернандо може да открие подобни образци у Плиний или Ератостен – древногръцкият учен, пръв изчислил обиколката на Земята и открил своето „решето“, алгоритъм за намиране на простите числа. Последният прави всичко това, докато е библиотекар в големия, изгубен книжен свят на древността – приказната Александрийска библиотека. За тази съкровищница от ръкописи, за нейните огромни амбиции и трагедията на изчезването ѝ се знае малко, но тя оказва силно влияние върху собствения проект на Фернандо. Фрагменти от нейния каталог все още могат да се открият в голямата византийска енциклопедия „Суда“, от която Фернандо притежава първото печатно издание.

В крайна сметка Фернандо няма възможността да изпробва библиотеката си като средство за изграждане на един нов свят. На 9 юли 1509 г., само два месеца след пристигането си в Испаньола, той се връща в Испания. Заминаването му е толкова бързо, че дори няма време да стегне багажа си. Описът на вещите вероятно е съставен именно с тази цел. Това второ прекосяване на Атлантика на изток се случва точно пет години след предишното, но много неща са се променили. Фернандо не е просто пътник във флота, завръщащ се в Испания, а негов командир. Николас де Овандо, губернаторът, отказал убежище на Колумб в основания от него град, а сетне оставил го да гние на корабите си в Ямайка, пътува като подчинен. Това доставя известно удовлетворение на Фернандо, който дори десетилетия по-късно още има зъб на Овандо. Но по-голямо удовлетворение му доставя фактът, че неговият полубрат Диего вече е губернатор на мястото на Овандо – получил както длъжността на баща си, така и титлата адмирал. Периодът от смъртта на Колумб до момента, в който семейните позиции изглеждат възстановени, съвсем не е гладък. Колумб до самия си край се опитва да спечели допълнителни гаранции от крал Фердинанд относно правата си върху Новия свят и техния наследствен характер, но всъщност въпросът вече не е изцяло в ръцете на краля. Със смъртта на Исабела през 1504 г., кастилският трон преминава към дъщеря ѝ Хуана и нейния съпруг, бургундския херцог Филип I Хубави.

Кралствата на Испания вече не са обединени както при католическите крале и няма шанс да се обединят при Хуана. Въпреки че тя е наследница на баща си, в Арагон

действа салическият закон, според който жените не могат да наследяват короната. Някои арагонци считат това за добре дошло, тъй като ги поставя под властта

на един чужденец, Филип, и на самата Хуана, която е набедена, че страда от душевно разстройство по линия на майка си, което ѝ спечелва прозвището La Loca, „Лудата“. Хуана и Филип пристигат от Холандия чак след осемнайсет месеца, оставяйки децата си на грижите на Маргарита Австрийска (вдовицата на престолонаследника Хуан, чието акостиране в Испания през 1497 г. Колумб прогнозира). Докато те дойдат, Колумб вече е на смъртно легло…