Малък френски роман за голямото овладяване на нещастието

Давид Фоенкинос и новия психологически трилър “Две сестри”.

Когато чуем името на Давид Фоенкинос, може би първоначално в съзнаниeтo ни изплува формата на къдриците му, а след това в ума тихо се настанява думата “Деликатност”. Вероятно най-популярният му роман със своята чудесна филмова адаптация с Одре Тоту. Фоенкинос е майстор на тихите шедьоври. Малки нежни френски книги, в които има много за подчертаване и много за обичане. Сериозна, умна, красива литература. Безспорно стилово най-отличителната му творба е “Шарлот”, в която прозаичното повествование е изкусно разтворено в поезия. “Загадката Анри Пик” пък разказва мистериозната съдба на един тайнствен писател без самоличност, а днес авторът се завръща с психологическия трилър “Две сестри”.

Завоят на Давид Фоенкинос към жанра психологически трилър лесно може да събуди скептицизъм и лек пълзящ страх. Все пак вечно се страхуваме от неизвестното, нали така? Романът в превод на Георги Ангелов и надписът на корицата обещава задъхващо литературно изживяване. “Психологически трилър, който едновременно тревожи и очарова”. Да видим.

Когато любовта си отиде

Началото на романа отключва тревожния внезапен край на една голяма и красива любов. В живота на Етиен се завръща с гръм и трясък бившата му любима Ирис. Тя е причината той да напусне дългогодишната си сериозна приятелка Матилда, чийто свят рязко спира да се върти. Понякога жестокостта на дните пристига под формата на отсъствие и най-трудната мисъл за приемане е тази, че любовта, страстта и топлината си тръгват просто така. Някой спира да обича някого просто така. Спомените се превръщат в минало без бъдеще просто така. Невъзможността да се запълни празното пространство в апартамента след раздяла е унищожителна. Нито професията, нито любимият роман на Флобер, нито приятелите са в състояние да помогнат. Днес все се учим да сме силни, мотивирани и бързо да ни минава. Лабилната психика, тревожността и депресията обаче често пъти могат да ни бутнат толкова силно, че да пропаднем на мрачното дъно, в което самотата се опитва да се излекува с хапчета и изолация, а умът се помрачава от непрестанното обитаване на тъгата и постоянното припомняне на историята такава, каквато е била и такава, каквато никога няма да бъде.

Дебне ли спасение отвсякъде?

В “Две сестри” още на първите страници се усеща смущаващият уют на един студен и самотен живот. Улиците на Париж невинаги ухаят на багети и кафе, невинаги звучат акордеони и шумни целувки. Понякога студените води на отчаянието лашкат душата така силно, че дори и тя да съумее да оцелее, стигайки жива до другия бряг, не знае какво да прави насетне. Изгубена и уплашена до смърт, вече изцяло е скъсала връзката с реалността такава, каквато е, и изходът е неизвестен, не се вижда в нито една посока, не се знае изобщо има ли го, там ли е, дебне ли зад ъгъла и има ли изобщо смисъл да се върви към този ъгъл. В такъв момент каквото и да правим, разбираме, че сме безвъзвратно сами и понякога протегнатата ръка от близките е нищо повече от досада. Дори когато това е сестринската длан.

Красивият живот на другите

В първата част на романа Фоенкинос ни пуска в помрачения и объркан живот на Матилда, която съвсем очевидно не се справя със самотата и депресията сама. Постепенно с течение на страниците тя стига до загуба наработата си като преподавател по литература в училище и с това и малкото останала почва под краката й се превръща в плаващ пясък. Когато удря дъното, не може да си позволи цинизма да отказва помощ и е почти принудена да се съгласи да живее при сестра си Агата. Тя, за разлика от Матилда, не живее в света на литературата, работи в банка, има съпруг и бебе, с които тихо, спокойно и в хармония градят уюта на семейството си. Това, което им липсва, е повече време за тях двамата, а не допълнителен човек в апартамента... Но добрината и сестринската любов са водещи, макар и често добрите хора да си патят накрая. И тъкмо с тази добрина е свързана една от най-тревожните линии в романа, а именно досадата, която Матилда изпитва от помощта и топлината, с които сестра й се опитва да я засипва. Семейството е безценно и мисълта някой безпричинно да презира близките си е меко казано смущаваща. Разбира се, причина винаги има, презрението никога не е безпричинно. И в този случай тя е перфектното о семейство, което Матилда никога не е имала. Лесно е да се присмива и подиграва, да обижда сестра си в мислите си, тайно да я съди за елементарния живот, който води и с досада да обръща очи, когато никой не я гледа. Но нищо от това не е лично. То е просто неосъзнат израз на патетичната завист и липсата на контрол над ситуацията. Това е грозноватата логика “защо другите са щастливи и имат всичко, а аз не?” 

(Не)възможност за овладяване на нещастието

Вероятно никога никой не би могъл да даде универсален и еднозначен отговор на това  как да се справяме с нещастието и как да прескачаме тежките периоди, без да пропаднем в непрогледната им пропаст. “Две сестри” наистина тревожи и очарова. Напряга. Смущава. Възхищава. Давид Фоенкинос е сътворил поредния си тих шедьовър, който пристига в малък обем, но засяга един от най-големите въпроси, а именно овладяването на нещастието. Историята за мрачния вътрешен свят на Матилда ни напомня ненужния порив да обичаме безумно онова, което ни наранява и умишлено да се настаняваме удобно в прегръдките му, вместо да се опитваме да се откопчим от него и да пробваме да се пренаредим отначало, да се залепим, да дишаме през пукнатините. Великата тъга не настъпва тогава, когато минаваме през лош период. Настъпва тогава, когато се превръщаме в лоши хора, но до такава степен сме изгубили връзката с реалността, че невъзможността да го прозрем е способна бавно да ни доведе до фатални грешки и агонизиращо погубване.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт