Езиковите пътища на сърцето

Йорданка Белева за „Деца мои“ от Гузел Яхина в превод на Ася Григорова.

Йорданка Белева

Този роман е за пътя на сърцето от диалекта към високия език. За онемяването след високото. За звукоподражаемостта към съпътстващите обичта звуци. За билингвизма между присъствията и отсъствията, за непреводимите мълчания. За уплътняването на сенките. За нашите деца, преди да станат наши. За това чии са, след като вече са били наши.

В началото е словото.

Шулмайстерът Бах опитва с тихия си глас да нахрани децата, щедро предлагащ от своите ястия: "балади  и химни. Мислеше, че би могъл да засити с тях и околните, затова и стана учител.“ Всяка сутрин затопля класната стая, внимателен към предметите и детайлите, с удовлетворяващите усилия на самотник, който няма друг живот извън усърдието за другите. Посещава природата и нарича срещите си с нея посещенията. Посетителските му часове са безкрайни. За най-голяма награда приема  бурите. "Обичаше ги като кротък художник или порядъчен поет…Бах обичаше бурите, както най-изпадналият пияница обича картофената водка, както морфинистът обича морфина.“ Само в умиротворената красота след всяка буря се чувства пречистен. Но същинското пречистване се случва с появата на Клара (лат. clara - ясна; чиста).

Снимка: Eventbrite

Клара е частна ученичка на Бах и по волята на баща си трябва да бъде научена на високонемски език, за да може да се омъжи в границите на Райха. Обучението ѝ се случва посредством специално изработен параван, (за да не бъде въвлечена в грях.) и прилича на разходка на слепци, опипващи единствено гласовете си. Расте  въображението им един за друг, и един към друг. "Движеха се, без да бързат, изречение след изречение, дума след дума, сякаш вървяха стъпка в стъпка из дълбок сняг.“ Много скоро уроците край паравана стават срещи, а срещите - любов. "Бах обръщаше лице към звука от стъпките й и поемаше дъх, дълбоко и безшумно:ноздрите му като че усещаха лекия аромат на моминското тяло.“ // "Скоро тихият глас на Клара запълни живота на Бах, както въздухът запълва празния съд.“

Половин година четат поезия и календарът на вълненията им изглежда последователно: месец май – Гьоте, юни – Шилер, юли – Новалис, август – Лесинг, през септември се връщат на Гьоте. Клара пише редовно кратки бележки над стихотворенията. "Не ме оставяй никога“, пита го какъв цвят са очите му, Бах намира винаги контекст, за да ѝ отговори. Опознават се посредством белите полета около стихотворенията – оставяйки ремарки не към стих, а към сърцата си. Сърцата им като продължение на стихотворенията. Докато внезапно през октомври бележка от Клара (над "Нощна песен на странника“ от Гьоте ) известява, че заминава за Германия.

Оттук нататък романът на Гузел Яхина е едно безкрайно завръщане.

На Клара към Бах. На безкрайната зима. На Бах към Клара. Завръщане на думите, приказките, легендите, старите митове. Изговореното става записано. Написаното остава. Прочетеното се сбъдва. Всичко се (за)връща при създателя си. 

Ако проследим наименованието на главите в романа "Деца мои“: Жена – Дъщерята – Ученикът – Синът – Децата, ще видим единият от ключовете към тълкуването на текста – накрая всички се превръщат в деца на Бах. Без да е биологичен баща на нито едно дете, той извървява своя път към бащинството и утвърждава фигурата на архетипа, на първобащата, на обобщения баща. Трансформацията e от възпитавам децата на хората (учител) през спасявам детето на Клара (Анна), спасих бездомно дете (Вася) до ябълките ми/живота ми е за всички деца в интерната "Клара Цеткин“ и финалното деца мои. Всъщност обръщението деца мои изрича императрица Екатерина при посрещането на първите немски преселници в Поволжието. Доколко немските сърца стават руски (и после съветски), доколко децата на Бах са негови, насилствен акт ли са отечеството и родителството? Чии деца са думите – на пишещия или на четящия?

Четох страниците на романа и с механизма на разреза и несиметричните му съставни части: реката Волга (левия ѝ бряг, десния); преселниците и преселението им (между Германия и Русия); животът преди и след болшевиките, преди знанието и след него, преди собствеността и след притежанията. Когато разрезът е и ретроспекция на глада и пътищата на насищането му: страници, мляко, безкраен монолог, ябълки, посвещения.

Специално внимание заслужава летоброенето на Бах: 1918 – Годината на опустошените къщи, 1919 – Годината на безумието, 1920 – Годината на неродените телета, 1921 – Годината на гладните, 1922 – Годината на мъртвите деца, 1923 – Годината на немотата, 1924 – Годината на възвръщенците, 1925 – Годината на гостите, 1926 – Годината на небивалата реколта, 1927 – Годината на лошите предчувствия, 1928 – Годината на скритото жито, 1929 – Годината на бягството, 1930 – Годината на възмущението, 1931 – Годината на голямата лъжа, 1932 – Годината на големия бент, 1933 – Годината на големия глад, 1934 – Годината на голямата борба, 1935–1938 – Годините на Вечния ноември, Годините на рибите и мишките. Може би няма по-добре написани телеграми за човешкото нещастие в условията на политическа и духовна подмяна. Сякаш този роман идва тъкмо навреме на български, през 2021 – дано повече читатели я припознаят като Годината на Деца мои.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт