Седмично четиво: „Тимбукту“ на Пол Остър

В "Тимбукту“ забележителният писател Пол Остър ни запознава с един нетрадиционен главен герой - помияра господин Боунс. Романът е "малко, поетично, фантастично и смешно“ четиво, което с чувство за хумор минава през тъгите и радостите на приключението, наречено живот.

"Тимбукту“ в превод на Иглика Василева е разказ за любовта. Хора или кучета – няма разлика. "Още повече, че всеки писател – казва Пол Остър – се нуждае от някои типично кучешки атрибути: нос, за да надушва, още интерес към разнообразието на живота и устойчивостта на боклука в него“.

И все пак господин Боунс си беше куче. От края на опашката до върха на муцуната той си беше типичен образец на Canis familiaris и каквото и божествено присъствие да носеше в себе си, първо и преди всичко той беше това, на което приличаше.

Господин Боунс Бау-бау, монсеньор Уау-уау, сър Пес. Или както преди четири-пет лета някакъв шегаджия подхвърли на Уили в един бар в Чикаго: "Братле, искаш да знаеш каква е кучешката житейска философия ли? Ще ти кажа, братле. Само с едно изречение: "Не става ли за ядене или чукане, тогава да му пикая отгоре“. 

Уили нямаше проблем с това. Кой знае какви теологически мистерии са действали в случай като този. Щом Бог е изпратил собствения си син на земята в човешки облик, тогава защо един ангел да не може да слезе на земята под формата на куче? Господин Боунс беше куче и истината е, че Уили се наслаждаваше на тази кучешкост, не можеше да се нарадва на кучешкия си приятел и неговите привички. Никога преди това Уили не се беше сприятелявал с животно. Като малък всеки път, когато бе молил за домашен любимец, родителите му го скастряха. Котки, костенурки, папагали, хамстери, златни рибки – не искаха и да чуят за тях. Апартаментът бил прекалено малък, така му отвръщаха, или пък че животните миришат, или струват пари, или пък че Уили нямал чувство за отговорност. В резултат на което, преди господин Боунс да навлезе в живота му, той никога не беше имал възможност да наблюдава отблизо поведението на куче и никога не се беше замислял по въпроса. За него кучетата не бяха нищо повече от неясни присъствия, сенки, които се реят някъде в периферията на съзнанието му. Избягваш онези, които те лаят, и галиш другите, които те облизват. До това се свеждаше познанието му. Два месеца след като бе навършил трийсет и осем години, всичко това се промени отведнъж. 

Имаше толкова много неща, които да усвоява, толкова много факти, които да асимилира, да разшифрова и осъзнае, че Уили не знаеше откъде да започне. Размаханата опашка за разлика от свитата между краката опашка. Наострените щръкнали уши за разлика от клепналите. Въргалянето по гръб, препускането в кръг, душенето на задници и ръмженето, подскоците като кенгуру, последвани от завъртане във въздуха, дебненето пълзешком, озъбването, килнатата на една страна глава и стотици други подробности, всяка една от тях проява на мисъл, чувство, хрумване или подтик. Прилича на това да учиш нов език, така реши Уили, сякаш неуверено пристъпваш сред първобитни хора от отдавна изгубено племе и трябва да разгадаеш техните тайнствени нрави и порядки. След като преодоля първите бариери, онова, което най-много го заинтригува, беше загадката, която наричаше парадокса око – нос или преброяване на сетивата. Уили беше човек, следователно той разчиташе предимно на зрението си, за да добие представа за света. Господин Боунс беше куче, следователно почти сляп. Очите му вършеха работа само колкото да различава форми, да забелязва общите очертания на нещата, да разбере дали предметът или съществото насреща му представлява опасност и трябва да го заобиколи, или е приятел, когото да целуне. За целите на достоверното познание, за истинското усвояване на действителността във всичките ѝ разновидности само носът му вършеше работа. Всичко, което господин Боунс бе научил за света посредством интуиция, страст и прищявка, бе открито благодарение на обонянието му. Отначало Уили не можеше да повярва на очите си. Кучешката му ненаситност за миризми беше безгранична и щом попаднеше на мирис, който го интересува, забиваше нос в него с такава упоритост, с такова безрезервно настървение, че всичко друго в света преставаше да съществува. Ноздрите му се превръщаха в смукателни тръби, поглъщаше миризмите както прахосмукачка всмуква парченца стъкло, а имаше моменти – всъщност много моменти, – когато Уили се чудеше как така тротоарът още не се е пропукал под напористото ожесточение, с което работеше муцуната на господин Боунс. Иначе мило същество, кучето започваше да ръмжи, да упорства и да се разсейва, сякаш напълно забравило за господаря си, и ако Уили задърпаше каишката му, преди господин Боунс да е приключил с душенето, преди да се е насладил докрай на някое изпражнение или локва урина, която го е пленила, той запираше крака, съпротивляваше се на каишката, отказваше да помръдне от мястото си и така здраво се закотвяше в земята, че Уили често се чудеше дали някъде в лапите си няма скрита торбичка, която при нужда отделя лепило. 

Как да останеш равнодушен пред всичко това?

Кучето притежава приблизително двеста и двайсет милиона рецептора за обоняние, докато човек има само пет милиона, и при такава голяма разлика логично е да приемем, че светът, възприет от едно куче, е много по-различен от този, възприет от човека. Логиката никога не е била силната страна на Уили, но в този случай той беше подтикнат толкова от любов, колкото и от интелектуално любопитство, и следователно се залови за въпроса с повече от обичайната настойчивост. Какво изживява господин Боунс, когато подуши нещо? И също толкова важно: защо се спира да души точно тази миризма? Внимателните наблюдения на Уили го бяха довели до извода, че интересите на господин Боунс в това отношение може да се разделят в три важни за него категории: храна, секс и информация за други кучета. Човек разтваря сутрешния вестник и разбира какви ги вършат неговите себеподобни; кучето прави същото с носа си, като души дървета, улични стълбове и пожарни кранове, за да научи всичко за местното кучешко население. Рекс, острозъбият ротвайлер, е оставил следа върху онзи храст; Моли, хитрата кокер шпаньолка, е разгонена; Роджър, помиярът, е ял нещо, което бе разстроило стомаха му. Това беше ясно за Уили и не подлежеше на съмнение. Нещата се усложняваха, когато човек се опиташе да разбере какво чувства едно куче. Дали подбираше нещата само по свой вкус и смилаше информацията, колкото да разбере как са другите кучета, или в това неистово душене имаше нещо повече от обикновена военна тактика? Възможно ли е да става дума и за удоволствие? Възможно ли е куче, забило нос в някакъв боклук, да изпитва нещо подобно, да кажем, на упоителното замайване, което чувства мъж, когато доближи нос до шията на жена и вдиша полъх от френски парфюм от по деветдесет долара унцията? 

Невъзможно е да се знае със сигурност, но Уили май смяташе, че точно това се случва. Защо иначе ще е толкова трудно да издърпаш господин Боунс от места, напоени с определени миризми? Защото кучето се наслаждаваше, затова. Изпадаше в опиянение, запленено от вдишания рай, от който не можеше да се откъсне. И ако (което вече се разбра) Уили беше убеден, че господин Боунс има душа, тогава не става ли ясно, че куче с такива духовни влечения ще се стреми към по-възвишени неща – неща, които не са непременно свързани с потребностите и неотложностите на плътта, а с духовни неща, с артистични неща, с невеществения глад на душата? И ако, както отбелязват всички философи по въпроса, изкуството е човешка дейност, която търси да стигне до душата по пътя на сетивата, тогава не става ли ясно, че кучетата – най-малкото кучетата от калибъра на господин Боунс – би трябвало да имат способността да чувстват подобен естетически подтик? С други думи, няма ли и на тях изкуството да им въздейства? Доколкото Уили знаеше, никой до този момент не се беше сещал за подобно нещо. Това правеше ли го първия човек в историята, повярвал в тази възможност? Няма значение. То си беше просто идея и моментът за нея щеше да дойде. Ако кучетата не изпитваха влечение към старите картини и струнните квартети, кой може да каже дали пък нямаше да реагират на изкуство, основано на усещането за мирис? Защо да няма обонятелно изкуство? Защо да няма изкуство за кучета, което пресъздава света от кучешка гледна точка?