Поезията на Холокоста

"Поезията сама по себе си е престъпление срещу човека, защото го обезоръжава, сваля всичките му естествени прегради пред болката, самотата, омразата и любовта."

Цветозар Цаков

"Най-красивият жест на човешкото тяло е възпирането от действие (...) Само едно ще попитам историята: не как може да има поезия след Холокоста, а как може да има Холокост след поезията?"

Това са последните изречения от материал на Нева Мичева в един стар брой на в. Култура, за кинофестивала в Локарно 2017, които описват документалната лента на сърбина Борис Митич "Сладко от нищо" – един от най-впечатлилите ме балкански филми. 

Оттук изводите, които неизбежно ме спохождат, са предимно два. Първият е следният: неудобството и неловкостта, която още от малък винаги изпитвам, когато съм се озовал на място, предполагащо активно танцуване, а аз стърча като пирон и не смея да загатна дори някакво движение, да не би случайно то да не увлече след себе си следващи такива преди да съм успял да реагирам и да поема отново контрола над тялото си, и после да се чудя какво да правя с него, и с всичките му мятащи се свободно и хаотично части - та всичко това, както и предполагах, очевидно се дължи на рано развитото ми чувство за естетика и задължаващата ме отдаденост към нея. За жалост, най-често алкохолът, но и други естествени източници на еуфория, рано или късно в повечето случаи свалят защитата ми в нокаут и красотата отива по дяволите (освен ако не отиде в обятията на друго човешко тяло с по-фронтално изявена красота, макар че в този случай май отиването по дяволите е в пъти по-гарантирано, защото сладострастието е измислица на дявола за наивници и пияни въздържатели, а и само затвърждава горния призив за смирено въздържане от действия). 

И второ... Започнах да пиша това с идеята да кажа нещо забавно и за второто изречение. И въпреки че дори за първото реално не сполучих, а за второто всичко смешно би се превърнало във фарс, ще карам по план и ще го кажа:

Престъпленията срещу човечеството понякога са по-поетични от самата поезия и от самия човек. В тях има изключителност, превърната в делничност и делничност, превърната в изключителност. В тях има омраза, гняв и болка, които напълно са забравили имената си, изгубили са самоличностите си, вплели са дългите си мъртвешки пръсти едни в други толкова нагъсто, че нито могат да разграничат собствената плът от тази на другите, нито знаят кого да докопат, кого вече са докопали и оглозгали и в чии ръце свършва другият край на юздите им. Във времената на гигантски, чудовищни престъпления срещу човека всичко е интуитивно и нищо не почива на здравата логика. Всяко действие и всяка мисъл водят до поредица от задънени улици, които накъсват фразите, смаляват изреченията като забравено пране, изсипват съдържанието на думите в масовите безименни гробове и го заменят с ново всеки ден, а на поетите не им остава нищо друго, освен да сътворяват изкривени нови светове, сбръчкани и смачкани, пропити с телесни течности и небесна влага; светове, които заедно с постоянно менящите се смисли на думите, сменят и заменят значението и цената на живота всеки ден, даже всеки час, без някой да има право да поиска гумичка, за да изтрие глупавите рими и плоските сравнения, които сами се образуват от калта на всяко ново смачкване.

Поезията сама по себе си е престъпление срещу човека, защото го обезоръжава, сваля всичките му естествени прегради пред болката, самотата, омразата и любовта. Хваща главата му в стоманеното менгеме на хладната си предмишница и я държи така, че погледът ни да не може да се отлепи от всичко, което изгражда живота като такъв. Плюнчи клепачите ни, за да не се затварят, а устата ни пълни с вековни пустинни пясъци, за да не можем да изкрещим и да намалим малко болката. Единственото, което можем да направим, е да я приемем в себе си, да ѝ намерим хубаво място сред бъбреците, далака, сърцето и белите дробове, за да се слее с организма ни и да стане част от целостта ни - защото в нас боли само това, което в някакъв момент, по някаква причина е почувствало, че не ни принадлежи изцяло.

Поезията след Холокоста (след всеки холокост) е лечение срещу самата поезия отпреди това - поезията на живота, която бавно и методично сме накарали да почувства, че не е изцяло наша. Да се почувства излишна, да се превърне даже в потаен враг. И тя, разбира се, е започнала да боли, да рита и да крещи. И да изнервя чрез постоянно засилващата се болка човеците, които, като типични човеци, изпитващи болка, изливат всичко навън, върху другите хора и болки, до пълно самозабравяне. До пълно оприличаване... До пълно срастване с болката. 

Karl Bodek & Kurt Conrad Löw, One Spring (1941), Credit: Yad Vashem Art Museum, Jerusalem

 

До поредната инкарнация на Човека-болка, който изтребва сам себе си, само и само болката да спре.

А тя не спира. Само учи. Но толкова ненатрапчиво, че твърде често забравяме да си записваме. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт