Обаятелна поетеса със средиземноморска чувствителност

Попадаме в света на Венюс Кури-Гата.

Венюс Кури-Гата е френска писателка с ливански корени. Родена недалеч от Бейрут, тя прекарва детството си в планинското селце Бшаре, откъдето е родом Халил Джубран. Бяга от войната в Ливан и през 1972 г. се установява в Париж, където се утвърждава като писателка. Осемдесет и три годишната Венюс Кури-Гата днес има зад гърба си четиресет романа и поетически книги, преведени на 15 езика. Носителка е на Голямата награда за поезия на Френската академия (2009) и на наградата Гонкур за поезия (2011).

Четем избрани късчета от изящния словесен свят на Венюс Кури-Гата в превод на Силвия Вагенщайн.

 

Той клетка притежава без канарче
и огледало без лице
и прекатурена е къщата му. 

Той е богат със свещ
а също и с въже
и стълбата му е с едно стъпало. 

Той притежава тебешир да нарисува пустотата
и въглен пълнотата да изобрази
и с множество лица цветчета
и шумове за да запълни дупките между мълчанията си. 

Богат е той със слънце дребно като точица. 

*** 

По улицата ни когато мъртвата премина с дрехи овехтели
растенията унизи
фенерите покъртени един на друг си я прехвърляха. 

Тя спеше върху въздуха
с подгънати нозе като танцьорка на фламенко
която дебне сетния подскок на барабана
да му прелее на бика гнева. 

*** 

Понякога
в един завой на пепелта
угаснал камък лумва там където къщата му е била. 

Видял че на прозорците редът е същият
по-бодро стъпва вече. 

С уста натъпкана с тъма
обхожда опакото на градината си той забърсвайки стените
                                                                                   на термитниците.
И своята душа по навик тегли сякаш куче е с което иска
                                                                                   да се раздели. 

*** 

Възкръсва всяка сутрин в огледалото си булката
прибавя ново слънце на стената си. 

Семейството което бди е приковало жрец на прага й. 

Той хвърля с шепи заклинания
дано браздата оплоди дано в градината канарчетата да нахрани. 

Тя има камъчета вместо колене през лабиринта да премине
и своя гъсталак да приюти домашното влечуго
и зъби на ягуар в ушите й кънтят
за да събудят хищника в утробата й затаен. 

*** 

Целувки от иконите крадяхме
прегръдки мимоходом от черешата
и конски гриви от мъглата седнала на прага ни. 

През сухия сезон се подвизавахме като крадци
в дъждовно време мародери в спалните ни
                                                     щом се покатереха реките
извършихме безброй грабежи с ангелска благословия
откраднахме тамян на пръчици от кипариса
и от зората тебешира
от гробищния зид сълзи.

Лъжци от класа бяхме тъй надути
и от часовника изтръгвахме минути
и възрастта си рецитирахме отзад-напред. 

*** 

На Клод Мурте

Ти в сянката си се препъваш и събаряш къщата си
иззиждаш първата стена с дланта на изток
и после втора с длан на запад
спояваш ги с хоризонтален вик.

На мълнията се осланяш за да изрисува твоята врата
на ветровете да уголемят полето ти.

И неподвижен в сянката си ти стоиш
и мислиш, че без теб е невъзможен вертикалът на деня.

***

Говорехме си между две стени
за тия дето на баира
със светилата обитаваха сред нароилия се сняг
крещейки имената си когато плъзваха пожарите
за облаците само видими
подгонили жълтуги на ята.
Тъй жално блееха козите през годината измрели
лютиви пушеци от препирните им се стелеха
и от невестините им постели.
И всеки блян край техните жени изтля
изстина и огнището където вреше на мечтите бялата вода
и раклата ни от безмълвен хляб преля.

Светът се строполи когато огъня си стъпкаха за сетен път
и вятърът замитащ пред вратите им се разрида.

***

На Рьоне Шар

Защото между розата и сянката се двоумиха
защото пушките си заредиха с дъжд
умряха от забрава те веднъж.

Умират само лековерните
под покривите си те подслоняват облаци с чудата диря
лицата си изписват върху изпаренията на града
оръдие в обятията стискат
и крачат подир гренадира.

Наивните умират само дето с мака заедно кървят.

Умират всяка вечер те
когато часовете се строят в редица
и на часовниците между устните в кинжали се превърнат
когато в техните уста замлъкне светлината на надира.

***

Кончината на къщата по камъните разпилени се познава.
Юга затръшна зад гърба си ти
на есента резето дръпна
и се отдалечи под всяка мишница с греда
две думи промълви на отмалялата врата
в очите истината каза на ненужния комин
наконтен с дрипелите си от дим.


***

На Ясмина

Ти мое зазоряване
лазурен остров мой
ухаеща полянка моя.

Ти сняг мой похитен
едничко мое венчелистче
ти фавън мой опитомен.

Ти моя роба от милувки
от нежности пребрадка
мой пояс от милувки.

Движенията ти на мелница криле
и клепките ти житни класове
смехът ти е замесен в купела на твоята уста
мой пухкав хляб
ти моя стряха. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт