Откъс от "Чакам в кафенето" на Биляна Геновa

АртАкция избра разказа "Ливадата на любовта" от предстоящия дебютен сборник.

Да издържим своя дял от нощта –

своя сутрешен дял.

Да попълним празното на радостта –

и на своя провал.

Емили Дикинсън, 1859 г.

Ева седеше смирено в ъгъла на магазинчето си и четеше най-жълтите страници от един жълт вестник. Четеше с упоритост, осъзнато омерзение и любопитство. Така по-леко преглъщаше гъстия мрак на есенния следобед. Навън ръмеше ноемврийският дъжд и от сутринта никой не бе влязъл да си купи дори картичка. Като че ли някой бе изтрил улицата ѝ от картата на града. Точно когато прелистваше последните страници, звънчето на вратата издрънча и грамаден мъж изтръска мократа си грива в краката ѝ.

– Искате ли да ви направя подарък? – прогърмя басовият му глас. Тя не се хващаше лесно на такива клопки, за-щото бе обиграна да се спасява от уличните продавачи на фалшиви часовници, крадени парфюми и благотворителни календарчета, често използващи този похват с уж подаръка. Бе напът да го отреже, обаче стойката и гордо вдигнатата му глава я спряха. Изглежда, той изтълкува мълчанието ѝ като съгласие, пристъпи още крачка напред и запя.

Без да се усети, тя седна – беше арията на Филип от операта "Дон Карлос“. През цялото време не откъсна очи от него. Не можеше да прецени луд ли е, или… Човекът пееше арията ако не добре, то поне мощно и с ентусиазъм в опит да изрази мъката и силата на краля, неговата несигурност, надеждите му, колебанието. Ева за миг си помисли дали това не е някаква шега от приятелите ѝ или "скрита камера“, но когато той свърши, отвътре ѝ дойде да изръкопляска.

– Благодаря ви – каза той и скромно сведе глава.

– Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Людмил.

– Ева – подаде ръка тя и видя, че очите му са насълзени. И че елегантният панталон му е възкъс. Дори и да изскочи някой със скрита камера или разхилените ми приятелки да се появят на вратата, помисли си тя, това, че изпя точно моята любима ария, доказва теорията ми, че следобедите могат да сътворяват чудеса. Именно следобедите. Сутрините минават бързо и по план, вечерите са винаги предвидими, а нощите си тя използваше за сън.

– А сега ще ви помоля да ми помогнете – тихо каза той.

Ето, този път се измамих, каза си Ева. Сега ще ми пробута абонамент за новия сезон на Операта!

– Трябва да избера подарък за моята любима.

Крум Друмев беше една от звездите на Народния театър, актьор със самочувствие, което нито възрастта, нито безпаричието можеха да разклатят. Обичаше да говори за ролите си – в непозната компания, пред приятели, но най-вече пред жена си и пред любовниците си. Това дразнеше завистниците, но никой не можеше да отрече, че Крум Друмев винаги бе абсолютно точен в анализа на собствените си постижения. Мнението си за колегите той изразяваше рязко и безапелационно. Имаше много приятели, но и много врагове. Гръцкият му профил, големите му длани, култивираният му глас привличаха. Погледът му винаги намираше очите на някоя жена, хващаше ги и ги задържаше по-дълго от обичайното. А избраницата свеждаше очи и си казваше: "Май се влюбих“.

Ева го харесваше отдавна. Няколко години само въздишаше отдалече. С помощта на приятели успя да се добере до обща маса с него в Созопол. В онази вечер обаче тя съвсем не беше жената, която Крум Друмев гледаше със завладяващия си поглед. Ева трябваше да се задоволи с удоволствието да седи близо до него и да разменя по някоя реплика от време на време. Тя изобщо не запомни за какво си говореха и не можа да го разкаже на прегладнелите от любопитство свои приятелки. От вечерта ѝ останаха само спомени за миризми: неговият парфюм, смокинята, докосваща с едно листо рамото ѝ, печената риба за вечеря. Когато сутринта по изгрев тя отиде да плува, видя Крум Друмев на плажа, вперил поглед в морето. Едва когато приближи, забеляза, че до него една пясъчножълта котка също гледа към хоризонта.

– Привет! Какво море! – усмихна ѝ се той.

– Добро утро! 

– Седнете да споделим щастието.

– Знаете ли, че съм влюбена във вас? – неочаквано и за себе си произнесе Ева и клекна до него.

– И в котката ми, и в мен, така ли?

– Говорех ви на "вие“ – изчерви се тя.

Крум Друмев се пресегна, обхвана я през врата и я целуна. Ева залитна и падна на колене, настъпвайки котката между тях. Тя измяука гневно и избяга. Беше бавна целувка. Сочна. Като секс. Ева не можа да ѝ се отдаде напълно, защото изненадано отчиташе факта, че Крум Друмев е добър любовник. Не се очакваше от мъж с такава харизма и толкова зелени очи. Отпусна се едва когато цялото ѝ тяло усети мекотата на пясъка и твърдостта на тялото му. Той обаче се отдръпна и ѝ помогна да се изправи.

– Исках да разбера вкуса ти.

Седнаха на кафе, увлечени в лек разговор за котките в Колизеума, за видовете вятър в Средиземно море, за неговата последна роля, за черния котарак в краката на Олимпия на Мане, за онези късметлии, които живеят срещу "Сакре Кьор“ – дали осъзнават щастието си, събуждайки се всяка сутрин.

Когато се върнаха от Созопол, Крум Друмев започна да идва в дома ѝ. От време на време. Рядко, като се замислиш, той беше твърде зает. Отваряше тежката желязна порта, минаваше през плочника на вътрешния софийски двор, звънеше на звънеца, на който пишеше не нейното, а някакво друго име, качваше се по безкрайното стълбище до последния етаж, задъхано отваряше открехнатата врата. Правеха секс без увертюри. От вратата. После сядаха на балкона, мълчаха и гледаха покривите. Той не я разпитваше за живота ѝ. Оставяше я да открехва колкото тя реши. За себе си говореше щедро. Беше му приятно, че тя е в публиката на всяко негово представление. Понякога я караше да споделя впечатленията си и се смееше на коментарите ѝ с волния си смях. Ева не му разказваше мечтите си, защото мислеше това за проява на лош вкус. Не знаеше колко близо до себе си трябва да допуска хората. Беше изтрила целия си предишен опит с мъжете, държеше се глупаво, нежно, срамежливо по време на разговорите и безсрамно, когато правеха секс. Разбира се, откакто онази есенна утрин на плажа безразсъдно му се обясни в любов, тази дума повече не се спомена нито от нея, нито от него. Затова пък най-често използваната дума бе "искам“.

– Искам да застана зад теб и да отмествам дрехите ти, без да ги събличам.

– Искам да снимам кожата ти, за да я гледам, когато съм без теб.

– Искам да се гледаме в очите.

– Искаш ли ме?

– Да.

– Кажи ми го.

– Искам те веднага!

Във времето, когато не бяха заедно, Ева плетеше котки с пясъчен цвят. Направи над сто керамични сърца с надпис "Луд по теб“ и ги складира за Свети Валентин. Тя смяташе себе си за творец, макар да изработваше за магазинчето си по-скоро подаръци, отколкото произведения на изкуството. Работеше за удоволствие и за пари. Живееше сезоните според законите на тяхната изначална предопределеност. Есента трябва да е изобилна от творения. Бяха изтекли близо пет месеца, когато оперният певец Людмил отново изникна. Тя почти го беше забравила.

– Здравейте, здравейте, как сте? – Здравейте, Людмилe, днес обаче не ми е ден за разговори, нямам настроение – отговори Ева.

Крум Друмев пак бе изчезнал за седмици в своя си живот.

– Даа. Впрочем и на мен. Когато любовта е изгубила пътя си и не знаем какво да правим, не ни се говори за това.

Ева не можа да разбере дали го каза на нея, или на себе си. Дали пак не се канеше да заговори за своята млада любима, или просто уцели болното ѝ място? Може би е нормално лудите да имат шесто чувство. Лудите. Защо го беше обявила за луд? За това, че запя ли? Или за това, че така чистосърдечно ѝ разказа за любовта си? Трябва да е заради пеенето. Спомни си формулировката, като че извадена от книга за възпитанието, с която майка ѝ градеше личността ѝ: "Ние не ядем без нож“; "Ние не бъркаме в чужди чанти“; "Ние не хвърляме книгите си по земята“. Ние не пеем на непознати, щеше да отсече майка ѝ. Но ние и не се обясняваме в любов на непознати, също така щеше да каже тя. Ние не правим секс с непознати. Не чакаме някой с дни наред да се обади. Ние не се вкисваме от такива работи…

– Знаете ли, Людмиле, всъщност защо пък да не си побъбрим?

Людмил все чакаше своята така наречена млада любима. Чакаше я с огромно удоволствие и страх, в онази пулсираща дупка във времето, когато не знаеш какво те очаква и можеш да си мечтаеш абсолютно за всичко. Когато си ентусиазиран и отчаян, тананикащ и хленчещ, малък и голям. Идваше в магазинчето и все избираше подаръци, които никога не купуваше.

– Ева, моля ви, запазете ми това сърце.

А друг път:

– Ще ѝ купя тази стихосбирка, но ще се върна да я платя след час.

И после не идваше със седмици. Понякога дълго мълчеше. Или говореше по начина, по който говорим със себе си – навътре, наум.

– Не зная какво решение би взела най-накрая моята любима. Дали ще реши да е с мен, или с Другия?!

Дали това ще продължи вечно, чудеше се Ева. Тя бе съпричастна като сестра на аутист. Понякога гледаше на него като на криво огледало, отразяващо собствения ѝ образ. Когато изчезнеше, ѝ липсваше почти колкото Крум Друмев. Когато изникнеше, го оставяше да се наприказва и никога не съпоставяше фактите, за да провери достоверността на историите му. Веднъж той плака за майка си, която била вече на небето. Ева не го попита откога. Остави го да си поплаче. Какво значение имаше откога. Друг път искаше да купи подарък за Пласидо Доминго, с когото щяха да имат галаконцерт в НДК. А един късен следобед се появи в еуфория, защото щял да пее в театър "Ла Фениче“ във Венеция. Случваше се, докато чака чаят ѝ да изстине, Ева да си мисли за привързаността. Тя се беше привързала към Людмил. Людмил пък бе привързан към историите за своята безименна любима (бездомна, безнадеждна и унила – така си я представяше Ева). Крум Друмев, макар и по своя си начин, се беше привързал към нея.

Всъщност коренът на думите "привързаност“ и "връзка“ я дразнеше. Ох, как му се връзвам!, ядосваше се. Вероятно единствено котката не беше привързана към никого. Времето вече се измерваше в прочетени книги и дни на копнеж по срещите с Крум Друмев. Пролет, лято, есен, зима, приятелки, приятели, неизпратени писма, плетене, рисуване, шиене на играчки, цветя, картички, театър, сърца, следобеди, романи, стихове, романи.

След месеци, в които не се появи нито Людмил, нито Крум Друмев, след няколко захвърлени на средата книги и доста сподавени мисли Ева пак се обърна към жълтите вестници. Но в тях натрапчиво виждаше само клюките за раздялата, развода, болестта или самотата на тази или онази известна персона. Заряза ги. Ще си взема котка, помисли си тя. Котешко мъркане в скута би ми върнало ритъма на нормалното мислене и би успокоило вълните на живота. Запали лампата и зачете онези писма на Емили Дикинсън до неизвестния получател, в които Емили шепнеше: Колко сме силни, когато сме твърде слаби да си спомняме, и лесно е, съвсем, да се обича.

За Ева писаха в едно женско списание. Сравняваха магазинчето ѝ с кукленско, феинско, приказно. Наричаха я Продавач на надежда по Джани Родари, защото, когато човек си тръгвал оттам, тя му подарявала част от своя оптимистичен характер. Особено препоръчваха ангелите, които правеше от царевични листа, защото всеки имал нужда от "реален ангел хранител“. Имаше и нейна снимка. Това събитие съвпадна с окончателното изчезване на Крум Друмев. Една сутрин Людмил я чакаше пред магазинчето с букет от щастливи латинки – живописни, криви, безпардонни и свободни в ярките си цветове. Хареса ѝ лудото съчетание на плахост и дързост, което излъчваше. Явно любимата му най-накрая го е приела, помисли си Ева. 1

– Ева, Ева – нямаше търпение да изчака отключването на магазина Людмил, – дойдох, за да ви кажа, че тази сутрин разбрах... Вие сте жената, която обичам.

Ева преглътна.

Разплака се. Людмил отприщи водата през бента в кафявите ѝ очи, както би казала Емили Дикинсън.

бюлетин

още смарт