В моя край е моето начало

„Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ на Т. С. Елиът в превод на Кирил Кадийски.

На 26 септември 2020 г. се навършват 132 години от рождението на англо-американския поет, есеист, драматург и литературен критик Т. С. Елиът, удостоен с Нобелова награда за литература през 1948 г. Как ли би се произнесъл за вероломното ни настояще той, който може да изобрази страха и в шепа прах? Какво ли би намекнал днес за дамското общество, чиито сладостни раздумки рядко се простират до гения на Микеланджело? Заради своята философска символика, ерудитска интертекстуалност и сложна композиция творби като "Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, "Пустата земя“ и "Четири квартета“ и занапред ще се схващат като крайъгълен камък на западноевропейския модернизъм. Предлагаме ви една от знаменитите му поеми - "Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, възхитително претворена от Кирил Кадийски. И дано "мъглата жълта“ - безсънна, всепроникваща и алчна, се изниже скоро, преди да ни е глътнала завинаги…


Томас Стърнс ЕЛИЪТ

ЛЮБОВНАТА ПЕСЕН НА ДЖ. АЛФРЕД ПРУФРОК


S’io credesse che mia risposta fosse
A persona che mai tornasse al mondo,
Questa fiamma storia senza piu scosse.
Ma perciocche giammai di questo fondo
Non torno vivo alcun, s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.*

И тъй, да тръгваме - и аз, и ти до мен -
когато на небето гаснещият ден
е проснат - пациент, готов за операция...

Да тръгваме по улиците опустели
с безсънни евтини хотели,
с мърморковци пияни
в гостилничките с влажна трина и черупки мидени постлани,
по улици безкрайни като спор до изтощение
с едно коварно намерение
да стигнеш до ужасния въпрос ти.

О, не – недей ме пита: - Кой е той?
Да идем, щом сме тръгнали на гости.


А обществото дамско тъй се е вманиачило,
че седнат-станат - бъбрят все за Микеланджело.

Мъглата, жълтата мъгла, която търка вън гърба си о стъклата,
мръсняво-жълта пара, муцуна отрила о корниза,
облиза ъглите на мрака, прозина се и се изниза,
през локвите прецапа, през водата, под улуците разлята,
на гръб понесла саждите, засипващи квартала,
изви покрай терасата с внезапен скок
и зърнала как топла октомврийска вечер пак се е разстлала,
се скри зад къщата и там потъна в сън дълбок.

* * *

О, да, наистина ще дойде времето мъглата жълта
да ни поеме – тя, която всичко гълта,
докато трие гръб лениво о стъклата,
ще дойде време, да, наистина ще дойде времето
да знаеш сам с какво лице да срещаш лицата срещу теб в мъглата,
ще дойде време да убиваш и създаваш, време
за всякакви дела, и дни, и длани,
изсипващи в чинията ти толкова въпроси насъбрани,
едно е времето за теб и мен
с безброй решения и колебания,
и отрицания, отмятания, и проекти, докато накрая
не ти остане нищо от препечения хляб и чая.

А обществото дамско тъй се е вманиачило,
че седнат-станат - бъбрят все за Микеланджело.


О, да, наистина ще дойде време
човек да се запита: "Бих ли дръзнал?”, "Бих ли дръзнал сам?”
Да им обърнеш гръб и слизайки по стъпалата
с плешиво вече теме
(ще кажат: Бедният, как капе му косата!)
да си отидеш - с всекидневното палто,
картонена яка, забила се в брадичката,
и скъпата си, но и скромна, връзка, с простата игла – едничката
украса (ще рекат: Виж как треперят му ръцете и краката!).
Да, бих ли дръзнал аз
дори за миг да наруша покоя на Всемира?
Достатъчен е само миг -
човек реши, отметне се и пак решение намира.

Та аз познавам вече всичко тук, добре го знам –
знам вечерите, зараните и следобедите с чая,
живота си отмерих с чаени лъжички;
и чувах как замират примирено гласовете
сред музика и говор в някаква далечна стая.
Но трябва ли за всичко да гадая?

Та аз познавам вече погледите, до един ги знам –
очи, които те пронизват и фиксират мигом там,
но закарфичен, гънеш се по голите стени
и пърхаш като луда,
обречена на гибел пеперуда,
и как изплюл би фасовете на отминали превратности и дни?
И за това ли трябва да гадая?...

Познавам вече и ръцете аз, познавам ги добре
ръцете цели в гривни, бели, голи
(под лампата безбройни косъмчета са наболи),
Дали парфюмът, който от коприната повява,
така ме раздвоява?
Ръце, отдъхващи на масата или замятащи небрежно шала.
Какво ми трябва повече да зная?
И как и откъде да почна?

* * *

Дали да не разкажа как съм скитал из безлюдни улички
и гледал съм мъжете как по риза само от прозорците надничат
и пушек син се вие над димящите лулички?
Бих искал да съм клещите оклещени на рак,
които дупчат дъното на стихнали морета.

* * *

А тази привечер, след кроткия следобед, сладко спи!
Погалена от дълги пръсти,
спи... отмаляла... или се преструва на заспала,
излегната на пода тук до мен и теб.
Дали ще мога, изнурен от сладоледа, от сладкишите, от чая
и с нерви, опнати до скъсване, да скъсам и с мига, преди да се отчая?
Макар че плаках аз и постих, плаках и будувах в моя склеп
и сам видях как внасят на поднос главата ми едва заплешивяла,
не съм пророк и няма никакво значение това; но аз безсилен
видях мига на моето величие - как цялото трепери – и съзрях

как на вратата ми държи палтото и се хили вечният Разсилен
и, честно казано, направо ме е страх.

И ще си струва ли накрая
след всички чаши, портокаловото сладко, чая,
сред порцелана фин и разговорите за теб и мен,
дали си струва най-накрая
усмихнат да захапя тази тема, убеден,
че бих могъл да смачкам цялата вселена
и - топка - към ужасния въпрос да я търкулна изцедена
и да ти кажа: Аз съм Лазар, вдигнах се от гроба даже;
върни се да ти кажа всичко, всичко, за което може смъртен да разкаже”.
А ако тя, отметнала върху възглавката глава,
отвърне: - Не, не мислех за това,
съвсем не мислех за това.

И струва ли си най-накрая,
дали наистина си струва пак да се терзая
след всичко: задните дворове, залезите, уличките кални,
романи, чайове и шумолящите поли,
метящи пода... И още толкова неща, нали?
О, не – каквото е в главата, не може то да се изкаже.
Като че някакъв магиически фенер показва нервите ми на екрана
на голата стена. А трябваше ли? Ако замечтана,
отметнала назад глава, от леност натежала
или, намятайки се с шала,
очи извърне към прозореца и промълви едва:
- О, не, не мислех за това,
съвсем не мислех за това.

* * *

Не съм аз Хамлет и за принц не ставам, не!
Аз спътникът съм, само придружител – другите поне
да ги подкани, да помогне; всяко действие и сцена
по негов знак започват, той съветва принца,
без никой да го чуе, скрит за всинца,
почтителен, щастлив, и с дарба несъмнена
да служи; мъдър, но потрябва ли да бъде чут,
готов е на глупак да се направи,
понякога направо шут.


Старея... Види се, старея... и на плажа
най-много със запретнати крачоли пак да се покажа.

Защо напред да се не среша? Дали да не опитам тази праскова?

Ще ходя с бели панталони, ще ме мами кеят,
ще слушам как сирените далече пеят.

Ах, не за мен, ах, не за мен е песента им ласкава!

Но аз видях талазите как яздят и вятърът напред ги носи,
видях назад да сресват перчема на вълните белокоси,
водата черна, бялата вода...

И виждам как и ние скитаме из призрачни подводни зали
и кичат нимфите челата ни с венци от водорасли огнено-кафяви,
дордето глас човешки ни събуди и ни издави.

Париж-Мюнхен, 1911 г

Да знам, че всичко казано от мене,
при живите ще стигне някой ден,
мълчал бих тук без много горещене;
но тъй като от тоя огнен плен
не е успявал никой да избяга –
ще бъда с теб напълно откровен.

Данте, Ад

бюлетин

още смарт