Колко е хубаво след дъжд. Колко е хубаво с Набоков.

Откъс от сборника “Звуци и други истории”.

Дъждовете на руския писател Владимир Набоков ухаят различно, звучат на любов. Ако много добре знаем как красиво оплита думите, чувствата и човешките емоции в дългите литературни форми, то със сигурност предусещаме какво се крие в разказите му. 

Четем откъс от разказа “Звуци”, част от сборника “Звуци и други истории”, който вече излезе на български. 

Wikicommons

Трябваше да се затвори прозорецът: удряйки по перваза, дъжд пръскаше по паркета, по креслото. В градината, по зеленината, по оранжевия пясък, със свежо и хлъзгаво шумолене се носеха грамадни сребърни призраци. Ехтеше и хлипаше водопроводната тръба. Ти свиреше Бах. Роялът бе вдигнал лакирано крило, под крилото се бе проснала лира, по струните пробягваха чукчета. От опашката на рояла се плъзгаше на груби гънки сърмен килим, изпуснал върху паркета разтворения опус. Понякога през вълнението на фугата халката издрънчаваше по клавишите, а непрестанно и прекрасно по прозореца барабанеше юлският порой. И без да спираш да свириш, леко наклонила глава, ти възкликваше в такт – по неволя напевно: 

– Дъжд, дъжд... Аз го заглушавам. Но не можеше да го заглушиш

Откъснал се от албумите, наслагани като кадифени ковчези по масата, аз те гледах, слушах фугата, дъжда и в мен се надигаше чувство, свежо като мириса на мокрите карамфили, който струеше от всички страни: от лавиците, от крилото на рояла, от продълговатите елмази на полилея. Надигаше се чувство за някакво възторжено равновесие: и аз усещах музикалната връзка между сребърните дъждовни призраци и полегатите ти рамене, потрепващи, когато ти забиваше пръсти в крехкия блясък. И когато потъвах в себе си, целият свят ми се струваше такъв – цялостен, съгласуван, свързан по законите на хармонията. Аз, ти, пороят, карамфилите бяхме в този миг вертикален акорд върху нотните линии. Разбрах, че всичко в света е игра на еднакви частици, съставящи различни съзвучия: дърветата, водата, ти... Единноравностойно, божествено. Ти стана. Дъждът още премрежваше слънцето. Локвите наподобяваха ями в тъмния пясък, проблясваха в някакви други небеса, плъзнали под земята. На пейката, лъснала като датски порцелан, лежеше забравена ракета, струните покафенели от дъжда, рамката огъната като осмица. 

Когато стъпихме на алеята – леко ми се зави свят от пъстрите сенки, от гниещите гъби. Помня те в някакъв слънчев просвет. Имаше остри лакти и бледи, сякаш опушени очи. Говореше ли – режеше въздуха с опакото на дланта, с блясъка на гривната върху слабата китка. Косите ти преминаваха, стапяха се в слънчевия въздух, трептящ около тях. Пушеше обилно и забързано. Издухваше дима през двете ноздри, несръчно изтърсваше пепелта. Сивото ти имение беше на пет версти от нашето. В имението ти бе звънтящо, пищно и прохладно. Снимка от него бе се появявала в едно лъскаво столично списание. Почти всяка сутрин се мятах върху кожения клин на велосипеда и шумолях ли, шумолях по пътечката, през гората, по шосето, през селото и отново по пътечката – към теб. Ти се надяваше мъжът ти да не дойде до октомври. И ние не се страхувахме от нищо, нито от клюките на слугите ти, нито от подозренията на семейството ми. И двамата по различен начин вярвахме в съдбата.

Твоята любов беше възглуха като гласа ти. Ти обичаше сякаш изпод вежди и не говореше за любов – никога. Беше от онези жени, които обикновено са мълчаливи и към чието мълчание привикваш веднага. Но понякога нещо в теб се отпушваше. Тогава гърмеше твоят грамаден Бехщайн – или пък със замъглен пред себе си поглед ми разказваше много смешни вицове, чути от съпруга ти и неговите полкови другари. Помня ръцете ти – дълги, бледи, със синкави вени. 

В онзи щастлив ден, когато пороят барабанеше и ти толкова нечувано хубаво свиреше, се разреши онова смътното, което незабележимо бе изплувало помежду ни след първите седмици на любов. Разбрах, че ти нямаш власт над мен, че не само ти, а цялата земя ми е любовница. Душата ми сякаш бе пуснала безброй чувствителни пипалца и аз живеех във всичко, като същевременно усещах как някъде зад прозореца гърми Ниагара и как – ето – в алеята шумолят и цопват продълговати златисти капки. Погледнах блестящата кора на една бреза и изведнъж почувствах: не ръце имам, а склонени вейки със ситни мокри листенца, и не нозе, а хиляда тънки корени, лъкатушещи, пиещи земята. Дощя ми се да се прелея така в цялата природа, да изпитам какво значи да бъдеш стара манатарка с поресто жълта долна част, водно конче, слънчево колелце. Бях толкова щастлив, че изведнъж се разсмях, целунах те по ключицата, по тила. Дори стихове бих ти рецитирал, но ти не можеше да ги понасяш

Усмихна се с тънка усмивка и каза: 

 – Колко е хубаво след дъжд. – Позамисли се и добави– Знаеш ли, сега се сетих, че за днес ме покани на чай оня, как бешеПал ПаличСтрашно скучен ено нали разбираш, няма как. 

Отдавна познавах Пал Палич: случвало се е заедно да ловим риба, а той изведнъж запява с тъгуващо тенорче "Вечерен звън“. Много го обичах. Огнена капка падна от един лист направо върху устните ми. Предложих да дойда с теб. 

Ти зиморничаво размърда рамене.
 – Там ще умрем от скука.
Погледна китката си и въздъхна.
– Време е. Трябва да ида да си сменя обувките.

В твоята мъглива спалня, прониквайки през спуснатите жалузи, слънцето се стелеше по две златни стълби. Ти глухо рече нещо. Зад прозореца с щастливо шумолене дишаха, капеха дърветата. И усмихвайки се на шумоленето, аз леко и не жадно те прегърнах.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт