Казват, че любовта е сляпа

Поне така смятат героите в новата книга на Амели Нотомб.

Четем откъс от “Жажда”. Поредният интригуващ роман на една от най-четените франкоезични писателки в цял свят. Момичето, което “става опасно, когато не пише”. Амели Нотомб.

В немислимия момент, в който избрах съдбата си, не знаех, че това предполага да се влюбя в Мария Магдалена. Впрочем ще я наричам Магдалена – не обичам двойните имена, а Мария от Магдала е досадно дълго. Изключено е да я наричам и само Мария – не е препоръчително да объркваш любимата жена с майка си.
Няма причинност в любовта, тъй като тя не е избор. Всички тези "защото“ ги измисляме по-късно, просто за удоволствие. Влюбих се в Магдалена още щом я видях. Някой може да възрази – ако сетивото зрение е изиграло такава роля, значи може да се смята, че причината е била изключителната красота на Магдалена. Така е, видях я, преди да я чуя. Но гласът на Магдалена е още по-красив от външността ѝ. Ако го бях чул, преди да съм я видял, резултатът щеше да е същият. А продължа ли с останалите три сетива, ще стигна до неблагоприлични думи.
Не е чудно, че се влюбих в Магдалена. Невероятното е, че тя се влюби в мен. В секундата, в която ме видя.
Хиляди пъти сме си разказвали тази история, макар да съзнавахме, че нещо в нея ни убягва. Удоволствието, което изпитвахме, беше безкрайно.


– Когато видях лицето ти, не можех да повярвам на очите си. Не знаех, че е възможно да съществува такава красота. После ти ме погледна и стана още по-лошо – не знаех, че може да се гледа така. Когато ме гледаш, ми е трудно да дишам. Всекиго ли гледаш така?
– Не мисля. Не съм известна с това. Но кой ми го казва? Твоят поглед е прочут, Исусе. Хората пътуват към теб само за да ги погледнеш.
– Не гледам никого така, както гледам теб.
– Надявам се.

Любовта съчетава увереност и съмнения –  толкова сме сигурни, че ни обичат, колкото и се съмняваме, но не последователно, а в една озадачаваща едновременност. Да се опитваме да се освободим от съмненията, като задаваме безброй въпроси на любимия човек, означава да отречем дълбоко двусмислената природа на любовта.
Магдалена беше познала много мъже, аз – нито една жена. Но се намирахме в равностойно положение. Пред лицето на това, което ни се случваше, и двамата бяхме неопитни като новородени. Истинско изкуство е да приемеш конвулсивното състояние на любовта с ентусиазъм. Смея да твърдя, че го умея, Магдалена също. Нейният случай буди по-голямо възхищение, защото бе видяла от мъжете най-лошото, без да стане недоверчива. В това е нейната заслуга.

Как само ми липсва! Викам я в мислите си, но те не могат да я заместят. Може би ще е по-достойно да не допусна тя да ме види така. А бих дал всичко, за да я притисна в обятията си.
Казват, че любовта е сляпа. Аз установих обратното. Всемирната любов е акт на щедрост, който предполага болезнено ясногледство. Любовта разкрива на влюбените прелести, невидими с просто око.
Красотата на Магдалена е всеизвестна. Въпреки това никой друг не знае по-добре от мен колко е хубава тя. Трябва смелост, за да понесеш такава красота. 

Често ѝ задавах този нереторичен въпрос:
– Как ти се отразява това, че си толкова хубава?
Тя отговаряше уклончиво:
– Зависи за кого.
Или:
– Не зле. 

Или пък:
– Колко си мил.
Накрая настоявах:
– Не те питам от любезност. Наистина ме интересува. Тя въздъхваше.
– Преди да те познавам, в редките случаи, в които си давах сметка за това, се чувствах потисната. Откакто ти ме гледаш, вече мога да се радвам.

Не ѝ казвах, за да не ме разбере погрешно, че най-голямата радост от всички изживени с нея радости бе да съзерцавам красотата ѝ.
– Престани да ме гледаш така – казваше тя понякога.
– Ти си моята чаша вода.

Няма по-голямо удоволствие от онова, което доставя чаша вода, когато умираме от жажда.
Единственият сред авторите на Евангелията, достоен да бъде наречен писател, е Йоан. И точно затова думите му трябва да бъдат подложени на съмнение. "Този, който пие от водата, която аз ще му дам, никога повече няма да е жаден“– никога не съм казвал такава безсмислица.
Избрах тази част на света неслучайно. Не беше достатъчно да е раздирана политически, трябваше ми и земята да е жадна. Усещането, което искам да вдъхна, прилича най-много на жаждата. Сигурно защото никой друг не я е из- питвал като мен.

Истина ви казвам – поддържайте грижливо у себе си мистичния порив на жаждата. Не говоря метафорично. Когато човек престане да е гладен, казваме, че е сит. Когато престане да е уморен, казваме, че е отпочинал. Когато престане да е болен, казваме, че е оздравял. А когато престане да е жаден, не казваме никак.
Езикът е проявил мъдрост и е разбрал, че не трябва да съществува антоним на жажда. Можеш да я утолиш, но не съществува дума за състоянието след утоляването.

Много хора смятат, че нямат нищо общо с мистицизма. Те грешат. Достатъчно е да умираш от жажда, за да станеш мистик. А неописуемият момент, в който жадният допира до устните си чаша вода, се нарича Бог. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт